Недомислена рапсодия

(По повод статията на Леа Коен „Апокриф за цар Борис III“, публикувана в сп. „Биограф“, кн. 2/2011 г.)

Автор:  Людмил Станчев

Рапсод в Древна Гърция е странстващ поет и певец, който обикалял градовете и пеел откъслеци от разни епически произведения, а като забравял нещо от текста, артистично си го доизмислял.

Така е и до ден-днешен – колкото по-малко знаеш, толкова по-велики са идеите ти. С пълна сила този изстрадан постулат се отнася и към статията на г-жа Коен. В стремежа си да преосмисли някои събития от новата ни история тя само регистрира собствената си историческа немощ. Но да караме подред.

Българските царе Фердинанд и Борис III не желаели „мирно да царуват, а да разширяват владенията си, третирайки съседите си като териториални донори“. Оставям тези редове без коментар. Все пак в години на демокрация сме и всеки може да пише каквото си иска и да се излага колкото си иска. Следва още едно прелюбопитно твърдение „… разочарованието от Ньойския договор безспорно е било в услуга на онези решения, които двамата български монарси въпреки цялата си политическа неопитност са вземали“. Това за политическата неопитност е просто разсмиващо, докато твърдението, че след Ньойския договор сме имали двама монарси, е направо съкрушаващо. Госпожо Коен, когато се сключва Ньойският договор, българският монарх се казва цар Борис III, а цар Фердинанд е абдикирал преди повече от година.

Друга съществена вина на тези двама владетели е, че превърнали българите „в една от най-войнствените нации на Балканите“, въвеждайки символика, валидна и до днес. Към тази символика авторката причислява „патриотично-шовинистическите маршове от рода на „Велик е нашият войник“ или „Шуми Марица“. Права е авторката, то такива са и „Един завет“, „Бдинци, лъвове, титани“ и други, неслучайно забранени след 9.09.1944 г. И пак виновни са двамата царе, макар „Шуми Марица“ да се пее от българските опълченци, а „Велик е нашият войник“ е от времето на цар Фердинанд. Според авторката сигурно „Марсилезата“ е миролюбива европейска балада, напомняща ни за Жо Дасен. За да утолим европейския дух на авторката, да предложим на армията да излиза на парад със „Зайченцето бяло“ на уста. Въвеждането на Гергьовден като ден на храбростта не звучи на госпожата по европейски: може би, ако се празнуваше на 8 март, нямаше да изглежда толкова войнствено.

Но, нека затаим дъх, това беше само интродукция. Следва решаващият удар – краят на митовете. Атаката е внезапна и без артилерийска подготовка, направлението на главния удар сега е насочено към историците. За създаването на мита за цар Борис III вина имали комунистическите историци и политици. Това зашеметяващо откритие се подкрепя от умопостроението, че „българската историческа наука страда и до днес от липса на интерес към детайла“.

Българските историци в миналото често са атакувани и поучавани от хора със съмнителни познания. Сега доживяхме да бъдем критикувани и поучавани и от музикален критик. А по въпроса за липсата на интерес към детайлите е равносилно да питате дали в Съюза на композиторите се интересуват от нотите.

А сега нека се прехвърлим на някои детайли от тази впечатляваща статия. Съгласен съм с Вас, г-жо Коен,  че „митовете се появяват там, където живите свидетели изчезват, изпадат в амнезия или внезапно (защо внезапно – Л.С.) биват фабрикувани“. Забравяте само, че в случая с цар Борис III нито живите свидетели са изчезнали, нито пък някой е изпаднал в амнезия. Напротив, налице са огромно количество документи, които са в противоречие с иначе безстрашните Ви идеи.

И пак грешка. Симеон Радев издал спомени, в които почетно място заемал и българският цар. Вие със сигурност не сте ги чела, иначе щяхте да знаете, че цар Борис III няма как да фигурира в тях. За съжаление големият български историк и дипломат почина в бедност и немилост през февруари 1967 г., няколко месеца преди ранните му спомени да видят бял свят. Всъщност това са единствените спомени, които той издава и визират детството му в Ресен (1879–1889).

Друг автор, когото не сте пощадила, е Стефан Груев и неговата „Корона от тръни“. За Вас решаващ за нейната непригодност е фактът, че баща му е началник на царската канцелария. А ако Павел Груев беше началник на салханата, щяхте ли да повярвате на това най-пълнокръвно биографично изследване за живота на цар Борис III.

Предлагам сега да се прехвърлим към едно друго произведение, събудило интереса на г-жа Коен – „Дневник“-а на Богдан Филов. Самата история по издаването му е достатъчно драматична, за да има нужда от дезинформацията, в която ни въвежда г-жа Коен: „Този забележителен със своето двуличие и прозрачна манипулативност текст излиза още през 1986 г. (с изричното разрешение на Т. Живков), но поради известна мудност на комунистическото книгоиздаване самият „Дневник“ е издаден през 1990 г.“. След всички досегашни оправки редно е да си зададем въпроса: „А дали е така?“. Не, разбира се. „Дневник“-ът  излиза през 1986 г. и веднага е спрян след намесата на тогавашния член на Политбюро Йордан Йотов. Няколкостотин екземпляра са раздадени „за служебно ползване“, а останалата част от отпечатания тираж е изпратена (арестувана) в Сливенския затвор. Второто издание (зеленото, първото беше кафяво) излиза през 1990 г. и ако си бяхте направила труда да прочетете послеслова на акад. Илчо Димитров, щяхте да научите, че още през май 1986 г. Тодор Живков заявява на един от съставителите (Илчо Димитров): „Книгата трябва да се спре, защото какво заключение ще си направят хората от нея: буржоазията е защитавала националните интереси, а комунистите са отстъпвали“.

Но да се прехвърлим на един друг лайтмотив от Вашата статия: цар Борис III бил кандидат за статута на военнопрестъпник и само преждевременната му смърт го спасява това да не се случи. Налице е още едно твърдение, с което трудно може да се прескочи бариерата на кандидатстудентския изпит по история. Трябва да си чел твърде много фантастика, за да твърдиш, че човекът, който не даде на Хитлер и един български войник, който през цялата война поддържаше нормални дипломатически отношения със Съветския съюз, който не позволи депортацията на българските евреи, е военнопрестъпник. Нито японският император, нито румънският, нито крал Виктор Емануил III и неговият син Умберто бяха обявени за военнопрестъпници. Друго бележито откритие на г-жа Коен е, че Хитлер е посещавал България: „Пазарлъците се водят лично и на четири очи, Борис III и Хитлер се срещат често: в Германия, Австрия и в България“. Къде и кога, г-жо Коен?

За едно представление във Виенската опера, посетено от Хитлер и цар Борис III, авторката отбелязва: „Почти нищо от тази историография не е запазено, коментирано или отразено…“. Аз се питам обаче Вие знаете ли с какво се занимава историографията и какво значимо историографско събитие е посещението на Щатс опера?

А сега най-главното: „Сценаристите на царското възкресение (така и не се разбра кои са те – Л.С.) намират изход в една забравена, класирана като второстепенна (от кого – Л.С.), история, наречена по-късно „Спасение на българските евреи“. В тази част от статията блянът на г-жа Коен е да изкара България фашистка държава, а цар Борис III фашизоиден тип. Какви са аргументите – впечатляващо неверни. Цар Борис по въпроса за еврейските лагери получил инструкции лично от Хитлер. Същите инструкции получили през следващата година и всички останали съюзници на фюрера – Мусолини и Чано, адмирал Хорти, Йосип Тизо, Антонеску. Замъкът Клесхайм е мястото, където според авторката Хитлeр обучава съюзниците си на антисемитизъм – факт, известен само на г-жа Коен, тъй като до този момент няма нито една стенограма от разговор между Хитлер и Борис III, да не говорим, че те ще станат съюзници чак на 1.03.1941 г.

И още една неточност – невъзможно е Райнхард Хайдрих лично да е инструктирал комисаря по европейските въпроси Александър Белев в Берлин след 20 януари 1940 г. По това време Белев е служител в Отдела за документация и статистика в МВР, а и самата конференция на ул. „Ванзее“ за окончателното решение на еврейския въпрос още не е проведена (това ще стане две години по-късно). Оттук нататък авторката започва да се занимава с тъжната съдба на онези 11 343 евреи от Тракия и Македония, макар много добре да знае, че това не са български граждани, че в тези земи властна е немската комендатура и пряка намеса от българска страна е невъзможна. Спасяването на около 48 000 български евреи според г-жа Коен е дело на българския народ и българската църква. И това е така, но донякъде. Отричането на ролята на българския монарх показва само колко са й непознати историческите реалности и механизмите за вземане на решения в царството.

Заслепението и резигнацията, която г-жа Коен изпитва към цар Борис III, личат и от снимковия материал, подбран за статията. Ще се спра само на две снимки. Царят в цивилно облекло като гост на Олимпийските игри в Берлин редом до Хитлер. Това според г-жа Коен е тежък грях. За пръв път чувам, че посещението на една от най-мирните прояви в този свят – Олимпийските игри, е срамна постъпка. През 1936 г. България е неутрална страна, пред която стоят много неуредени международни проблеми, така че едно неофициално посещение по такъв повод е добре дошло за нашата дипломация. За илюстрация ще дам само една част от наситената международна програма на цар Борис III през 1936 г.: „Месец януари посещение в Англия, срещи с Антъни Идън, Ванситарт, Сарджънт и др., февруари среща в Париж с президента Льобрьон, посещение на Олимпийските игри, приема във Врана английския крал Едуард VIII“.

Други две изображения показват „еврейския“ лагер „Еникьой“. Защо употребявам кавички, защото в България еврейски лагер няма. Селището на Държавна сигурност „Еникьой“ е създадено на 25 км северозападно от гр. Ксанти с писмо № 1417 от 22.08.1941 г., а Комисарството по еврейските въпроси и първите репресивни мерки срещу еврейското население са предприети една година по-късно (29.08.1942). Предназначението на лагерите „Гонда вода“, „Еникьой“, „Св. Кирик“ и други е да изолират комунисти и други „противодържавни елементи“. Сред по-видните комунистически лидери са Цола Драгойчева, Емил Марков, Тодор Павлов, Владо Тричков, Йонко Панов, Титко Черноколев и др. Сред тях са и някои евреи, дейци на комунистическата партия, като Жак Натан, Мордехай (Марко) Аса, Зелма Алмалех и др., но лагерът по никакъв начин не е еврейски. Мъжете евреи от 20 до 45 години (които са здрави) са мобилизирани в т.нар. трудови бригади (колонии) към Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството. Работата е тежка и изнурителна, но условията, при които работят и живеят тези мобилизирани, нямат нищо общо с концентрационните лагери в Полша и Германия.

Ще си позволя да добавя две думи за реакцията на Българската православна църква: в лицето на митрополитите Стефан, Неофит, Кирил и останалите членове на Светия синод. Те най-ревностно се застъпват за съдбата на българските евреи, като особено остро поставят пред Богдан Филов въпроса за покръстените евреи. Но това е недостатъчно за г-жа Коен и тя пише, че владиката Стефан заплашва царя, че ще го отлъчи от църквата, като му изпраща телеграма „Бой се, Борисе, както премериш, така ще ти отмерят“. Това, че митрополит Стефан заплашва да отлъчи царя от църквата, е слух толкова наивен и смешноват, че на него могат да вярват само хора, които много им се иска това да е вярно.

По въпроса с „телеграмата“ на владиката въпросът стои така: в края на заседанието от 25.06.1943 г. на Светия синод по еврейския въпрос се взема решение да се напише писмо до министър-председателя Богдан Филов с копие до царя. Писмото завършва с цитат от евангелието на Матея: „В случая Църквата не може да не напомни Божието слово: „С каквато мярка мерите с такава ще ви се отмери“. Както се вижда от горния цитат „телеграмата“ е писмо, подателят не е владиката Стефан и името на цар Борис III не се споменава никъде. Споменава се обаче на едно друго място между Тел Авив и Ерусалим, където 50 000 дръвчета символизират признателността на спасените български евреи. Там са паметните плочи на Димитър Пешев и Кюстендилската делегация на предстоятелите на Българската православна църква, на цар Борис III и царица Йоанна…

Никак не искам тази полемична статия да се разглежда като лична задявка с г-жа Леа Коен (която не познавам). Смисълът на горните редове би трябвало да се разбира малко по-широко, адресати са му всички, тръгнали да се занимават с история без необходимата подготовка, защото каквото и да се построи върху плаващи пясъци, то неминуемо ще потъне.

Източник:  Buditel.wordpress.com