С проф. Ивайло ДИЧЕВ разговаря Валентина Петкова
– Проф. Дичев, как ще приключи спорът за бъдещето на българската наука – с победа на финансовия министър, който реже бюджета на БАН или на протестиращите учени, обвинявани, че не могат да влязат в крак с времето?
– Абсурдът в управлението на ГЕРБ е, че “реформа” означава “наказание”. Ако не слушаш, ще те реформирам. Е, за да не ги реформират, учените от БАН следва да пошумят бойко, после рязко да приклекнат. Това е ключът към сегашната власт. Съвсем се обърках в тази така наречена реформа на нашата сфера. За какво става дума, да се спестят едни пари? Ами издръжката на БАН струва само няколко километра магистрала на година, а да слееш институти и да разбуташ работата им, за да съкратиш една секретарка, ми се вижда управленски абсурд. Нашият Софийски университет също много го реформираха (разбирай наказваха) миналата година, и никой не разбра какво чакат от нас. Говореха за рейтинги на университетите, че трябвало да подкрепят най-добрите. После се оказа, че именно ние сме най-добрите и наместо да почнем да получавама два пъти повече пари от провинциалните държавни университети, ние продължихме да взимаме дори по-малки заплати от тях.
– Каква трябва да е истинската реформа?
– Истинска реформа това правителство няма да направи, първо, защото е популистко, сиреч изтъкано от медийна суета. Второ, защото няма единна идеология и воля въпреки мускулите на г-н Борисов. Естествено трябва да се промени БАН (както нашият университет, както много неща в тази държава), но не на коляно, около приемането на поредния бюджет. Това, което не мога да разбера, е защо това правителство не работи с експерти, няма имена и екипи зад идеите за реформи – Дянков измисля какво да става с БАН, Рашидов се самообявява за куратор на музеи, Константинов не доверява на никого здравната система… В науката и висшето образование трябва да се случи същото като във всички други сфери: от една страна, да се насърчава появата на национални (дай боже, европейски) лидери, от друга, да се поддържа едно средно ниво на онова образование по места, което има социален характер. Разликата между двата типа университети, образно казано, е като средното и висшето образование. Проблемът у нас е, че няма как да се излъчи лидер, няма как да се подкрепи успешен проект. Защо те, не ние? И почват сега да се чудят как да го завъртят, измислят приоритети, които се изразяват неясно в какво, почват да търсят оправдание в бизнеса, който все е недоволен, че завършващите не му пасват.
– Този спор между образованието и бизнеса няма ли да бъде решен?
– Подобни неща не могат да се решават ситуационно. Не знам дали помните как ликвидирахме инженерните специалности през 90-те, когато същият този “бизнес” приватизира и закри заводите. Сега пак той плаче, че нямало достатъчно инженери. Ами няма как да се създадат от днес за утре, подобни специалности се градят с десетилетия. Утре няма да има филолози, в други ден – математици. Имам усещане, че наново преживявам късния Тодор Живков: все нещо се окрупнява и разкрупнява, съкращава и разширява, над всеки и всичко тегне дамоклевият меч на реформата (тогава го наричаха перестройка), която никога не се случва, но пък създава покорство.
– Обида или гордост за академизма е присъждането на титлата доктор хонорис кауза на Христо Стоичков от Пловдивския университет?
– Повечето говорители се занимават с личността на г-н Стоичков. Дали бил заслужил с прославата на България или обратно. Дали позори титлата с пословичната си грубост и цветистите си псувни. Срамното не е там, а в това, че удостояването му с почетен доктор ни се представя най-цинично като отплата за услуги – въпросният футболист бил ходатайствал пред приятеля си, друг бивш спортист, г-н Борисов, щото университетът да изкяри нещо от държавата. Същото ни сервира Съюзът на художниците, който реши да плати на премиера с почетно членство за подарената им земя под сградите на “Шипка” 6. Слава богу, в София се надигна вълна от възмущение и Борисов даде на заден ход.
– Само в София ли може да се случи това?
– В провинцията тази работа явно е по-трудна (подалият оставка доцент Томов е на практика софиянец). Тъжно, задушаващо, безнадеждно. Подобна беше транзакцията в Пернишкия университет със срамното съкращение – допускат го на сцената като университет, въпреки че е на светлинни години от изискванията, в замяна – почетен диплом на премиера или каквото там беше. Съветвам БАН бързо да обявят г-н Дянков за академик срещу финансова пощада. А ние в СУ можем да привлечем студенти с почетна титла за Лейди Гага. Страшното е, че всичко почна да ни се представя като пазар без граници. Продаваме титли срещу услуги, продаваме дипломи срещу пари, продаваме авторитет срещу власт… От гледище на пазарните фундаменталисти, които днес направляват общественото мнение, в това няма никакъв проблем – невидимата ръка щяла да урегулира нещата. Пазарът е хубаво нещо, но пазар има само тогава, когато е ясно докъде се простира той и откъде нататък започват други неща. Когато всичко стане за продан, вече няма пазар, а джунгла – и университетите могат да заработват с предлагане на снимка с професор върху камила.
– Как ще коментирате острите реакции в социалните? Заражда ли се гражданско общество, което може да е коректив на глупостта?
– Слабото звено на нашата страна е интелигенцията – това беше разбрал Тодор Живков, това знаят от ГЕРБ и радват народа с унижаването й, осигурявайки дълговечност на властта си. Разбира се, много образовани хора веднага изразиха солидарност с достойната позиция на Цветозар Томов, но имаше и много дигитални гласове за това, че той имал някакви свои съображения, търсел си повод, търсел си нови господари, какви ли не глупости. Така е винаги в нашите дебати: какво искате, демокрация, изразени бяха различни мнения – властта може да продължи напред, както си знае. Допускам, че много от колегите дори тайно злорадстват на това компрометиране на пловдивския конкурентен университет. Други проспаха случая – трети футболист става доктор на Пловдив, явно е някаква местна особеност… Има ситуации, когато интелигенцията трябва да е единна, и това беше една от тях. Става дума за това дали ще запазим някакъв минимум на сериозност в нашата работа.
– Приключилите наскоро избори крачка в каква посока са за развитието на политическия ни живот?
– Демокрацията не е машина, важното е резултатите от изборите да се приемат от противника. И най-съвършени бюлетини, комисии, урни да имате, централен остава моментът, в който единият казва: загубих, победата е твоя. Върху тези избори легна тежка сянка от съмнение къде за манипулации, къде за съзнателно провокиран хаос – изказаха се в тази посока и външни наблюдатели. Нова ми се вижда (на петата година на еврочленството ни!) масираната критика към медиите, които се превърнаха в прости пазарни агенти, както в примера по-горе с отплатата на Пловдивския университет за услугите на Стоичков. Защо беше нужно всичко това на ГЕРБ – не зная, те със сигурност щяха да имат добър резултат и без съмнителни ходове, защо се престараха?
– Да не би победата на ГЕРБ да е била предопределена?
– Мисля, че още с идването им на власт те тръгнаха с бруталния стил на обвиняване на всички, заплахи, опити да вкарат в затвора опонентите, безкрайните проверки на “вражески” общини… Вярно, че на изборите този стил беше грижливо заменен с едни симпатични, аполитични хора, но атмосферата през тези две години много се натегна. Имам чувството, че проблемът идва от г-н Цветанов, който (може би понеже е роден под знака на Овена) трябва непрекъснато да воюва и да си намира врагове. Обществото се реидеологизира, върна се по абсурден начин призракът на комунизма (като че ли хората от ГЕРБ не са били част от онази система и падат от небето с утринната роса!) наред с още по-абсурдната антитурска линия, основана на плашилото Доган. Е хубаво, спечелиха, но как сега ще намерят начин да обединят обществото, да приберат духа на омразата обратно в бутилката?
– Какво очаквате до края на мандата?
– Двете оставащи години от мандата няма да се лесни. Както виждате, едва свършили изборите, и почнаха да ни се стоварват беди, които преди тях не бяха споменавани – акциз върху метана, увеличаване на пенсионната възраст, по-високи такси за студенти… Не бива управляващите да разчитат твърде много на пословичното покорство на българите: те просто не могат да се организират, не вярват на лидери, разпадат се непрекъснато в корпоративни интересчета, битови драми и интернет възмущения. Но кой знае… Очаквахте ли революции в арабския свят, очаквахте ли радикални движения за социална справедливост в Меката на капитализма – Уолстрийт? Светът е свързан, народите гледат един от друг и си дават кураж, както е било вече веднъж през XIX век. Една от вирусните снимки, обиколила интернет преди месец, изобразяваше човек с плакат, на който пишеше “Египет подкрепя работниците от Уисконсин!”.
Източник: в. „Труд“
