Стига българско мърморене!

Сами ще си направим по-добро бъдеще

Най-младите българи не се интересуват от живот в чужбина, а от подобрени перспективи за бъдещето си в България. И са решили да вземат бъдещето в ръцете си, открива Соня Каникова (Дойче веле), която се сблъсква с един феномен насред Вашингтон

Автор: Соня Каникова

Вече няколко години съм убедена, че управлението на България трябва да се остави в ръцете на най-младите хора, под 35-годишна възраст. Последните избори затвърдиха това мое убеждение. Всички над 35 години – вън от политиката и вън от управлението! Липсата на опит не ме смущава. Но винаги ме е обезсърчавала мисълта, че пожеланията ми са нереалистични. Къде е тази млада генерация, която ще пожертва себе си и ще се нагърби с изриването на Авгиевите обори на България? По инерция си мислим, че младите хора, които сега масово учат в чужбина, няма да се върнат в една неуредена, объркана и лишена от бъдеще България. И че много от тези, които са в България, ще си вземат образованието и ще я напуснат. Оказва се, че това не е напълно вярно, и че най-младото поколение българи може да ни изненада. Посред Вашингтон се сблъсквам с истински феномен.

Една млада българка на 20-години, с която се заговорих за това колко бяха неприлични последните избори в България и кой е крив за това, направи следната забележка: “Ние мислим, че проблемът в България не е в държавата, а по-скоро е в хората, които само критикуват, но не действат за да се решат проблемите. Ние стигнахме до извода, че е по-важно да се действа, отколкото да се критикува.”

Заинтригувана от тази гледна точка, каквато според е мен е нечувана сред българското население, започвам да разпитвам и ето какво узнах. “Ние” се отнася до организация на млади българи, (на възраст под 30 години!), която желае да работи, и вярва че може да работи, за по-добро бъдеще в България. Тези млади хора изобщо не желаят да стоят по чужбина (където повечето от тях следват в университети в момета). Те искат да живеят в една подобрена и подобряваща се България. И са започнали действия това да стане. Тяхната организация се казва “Обединени идеи за България” и е само на една година.

“Като няма кой да направи по-добро бъдеще за нас, ние сами ще си го направим”, каза ми моята нова 20-годишна приятелка. Тя е Мими Шишкова, завършила е немската гимназия в София, следва политика и публична администрация в Германия в университета Констанц, а в момента стажува в посолството на България във Вашингтон. Засега “Обединеи идеи” се състои от 30-ина млади българи с биографии, подобни на нейната.

С изненада чувам, че новото настроение сред младите хора е активно да допринесат за подобряването на живота в България: “За разлика от преди 10-15 години учещите в чужина се връщат в България и знаят, че промяна може да се постигне – с колективно усилие. Ние се учим от западните държави и сме вдъхновени да се върнем в България и да приложим наученото, за да подобрим обстановката, а не да останем извън страната”, съобщава ми засмяната Мими.

Чудя се как ще го направят, режима ли ще сменят? Изглежда обаче че целите не са полтически: “Идеята на нашата организация не е да прави политическа пропаганда, или да критикува режима, а чрез собствено действие да помага на тези сектори от социалния живот, които имат нужда от допълнително стимулиране”, казва моят феномен.

Следващите й думи ме смайват още повече: “Да се критикува и протестира е лесно, но критикуването е пасивно, а протестът е едно крайно действие, което се основава на искане, а не на даване. Всички знаем поговорката “Ако искаш да получиш, трябва да дадеш”. Затова ние искаме първо да дадем, за да можем после да получим.”

Тя и нейните съмишленици от “Обединени идеи за България” вярват, че колективното действие ще даде резултат и е достатъчна мярка за оправянето на страната. Какво колективно действие, като хората в България много често са пасивни и наистина предпочитат да си останат с критиките, питам я скептично. “В България наистина има манталитет на пасивността, той мисля е следствие от нежеланието на българина да рискува. Ние се опитваме да не попаднем в неговия капан. А и културата на пасивност се променя. Нещата следват собствения си ход. Много млади хора са уморени от обезкуражаването от страна на предишните поколения, от вярата, че нищо не помага, нищо няма да се промени. Но младите вярват в себе си така, както никой не го е правил досега, изявяват се по начин, който преди 10-15 години би бил немислим.”

Преди срещата с Мими не бях се замисляла колко бързо може да се сбъдне моето пожелание тези под 35 години да вземат нещата в ръцете си. От “Обединени идеи за България” вече са се замислили за възрастовите граници – в тяхната конференция през септември 2012 ще участват само хора на възраст под 35 години! Мими има по-добро от моето обяснение защо възрастови граници са необходими: “Хората до 35 години все още имат надежда, че бъдещето е в наши ръце. Виждаме, че с възрастта много хора губят надежда и стимул да работят за общото благо, и всеки започва да мисли как да уреди себе си. Животът в България не е лесен, не всичко е обезпечено както е в западните държави. Това прави по-трудно изграждането на гражданско съзнание, което да подтиква хората към действие.”

Как се променя една страна като България, питам своя феномен, въпреки целия ентусиазъм, едва ли е въможно? С малки проекти, казва Мими. Малки проекти със социална насоченост и нестопанска цел. Ремонт на дом за сираци, възстановяване на детска площадка; неща, които са полезни на обществото и които не са основен приоритет на управлението в момента. Философията на тези действия е такава: “Ние мислим така: следствията от един проект, колкото и да е малък, са подобрение на живота в България. Проектите трябва да служат и за модел, за мотивация, да показват на гражданите, че те могат да постигнат всичко, стига да са сплотени и готови да дадат от себе си, не само да искат.”

Ами финансиране? Това е много трудно, въздъхва младата ми събеседница: “Всички искат да видят резултати преди да ни подпомогнат. Но ние се справяме добре, защото даваме много от себе си.” Следващата й фраза ме убеждава, че децата са практични, рационални и нямат нищо общо с политиците: “Искаме да предложим достатъчно, за да вярват на действията ни, а не на думите ни.”

Приемат ли ги насериозно? “Хората, които са свикнали да мислят, че нищо няма смисъл и нищо не помага, ни възприемат може би като наивници, мечтатели, мислят, че живеем една утопия, но всъщност всичко, което правим, се базира на реални принципи, на оценки на нещата, които се случват около нас, и на нещата, които са се доказали в много други, успешни държави. Ние не сме наивни, тръгваме с малки крачки, виждаме резултати от своя труд.”

Слушам всичко това, което нарочно ви поднесох в обширни цитати, и се щипя, за да се събудя. Твърде е хубаво за да е вярно. Сякаш не ги е имало помиите по изборите, и всичките останали нечистотии. Спомням си един съвет от философията на йога: за това как се прогонва мрака на невежеството, който е коренът на всяко страдание. Не тичаме из тъмната стаичка размахвайки ръце, за да изгоним мрака. Просто запалваме една светлинка – свещ, лампа. Мракът изчезва. Нашето младо българско момиче ми казва: “Ние стигнахме до извода, че когато хората чуят за нещо добро, правено от добра воля, те искат да помогнат и са мотивирани. Вътрешната мотивация има по-голяма сила от материалното стимулиране.” За момент, посред Вашингтон, си мисля, че това трябва да е светлината.

Източник: www.dw-world.de