Автор: Венцислав Николов
Той явно не беше оттук. Вървеше по пътечката между малките жилищни блокчета и с любопитстство се оглеждаше. Запуснатост лъхаше отвсякъде, като че ли живеещите изобщо не се интересуваха какво има отвъд прага на дома им. Но в хаотично обраслите с храсти и дървета зелени площи имаше и нещо симпатично, някакво усещане за простор и свобода, останало от игрите в детството. Спря под близкото акациево дръвче, цялото отрупано с белите цветчета. Приближи лице до клончетата, с наслада вдъхна аромата. После се поколеба, погали ги леко и откъсна няколко. Беше вече на години, още висок и строен. Облечен беше съвсем нормално за сезона: риза с къси ръкави, лек панталон и сандали. Всъщност с нищо не се отличаваше от възрастните хора наоколо. Може би само твърде изправената стойка, учуденият поглед и неволната любезност, която проявяваше към минувачите подсказваха за друга култура и възпитание. Иззад зеленината се донесоха звуци: “Брамс, още го учи” – помисли си той. Цигулар започна да свири гама, смеси се с бравурните пасажи на пианото. Чужденецът поспря за момент и се заслуша. После решително пресече алеята и се отправи към входа. Отпред студенти седяха по стъпалцата и пушеха:
– А, вие ли сте! – разпери ръце портиерът, – помня, разбира се, нали вчера идвахте. За съжаление, от началниците пак никого няма.
– Е, значи, отново нямам късмет – усмихна се посетителят.
– Не зная… мога ли аз да помогна? – със симпатия попита възрастният човек зад прозорчето и се пошегува – всъщност съм пенсиониран военен и от ноти не разбирам, но…
– Нотите ли? – усмихна се и чужденецът, – те не са сложни, като буквите са, лесно се научават. По-важното е какво казваш с тях…
– Не сте оттук, нали – по-скоро отбеляза, отколкото попита портиерът, – усеща се акцентът.
– Всъщност роден съм недалеч, даже къщата още стои. Но родителите ми са заминали… избягали, както се казваше едно време. После пътувахме, къде ли не съм ходил… А сега дойде време да се прибера. Та си помислих…
– Ако искате, влезте за малко при мен – прекъсна го портиерът и стана, за да му отвори. – Заповядайте, седнете… Сигурно и вие сте пенсионер?
– О, да, отскоро. И пенсията ми стига. Просто реших, че мога да съм полезен, а не познавам никого…
– Ако е за работа, защо не моята? – предложи бързо портиерът, виждаше се, че иска да услужи. – Не е сложна. Да дадеш ключ, да запишеш… децата са добри. Е, има и по-нахалнички, ама като им се скараш два-три пъти… Тъкмо сега колегата напусна. Ако искате, да кажа на шефа, като се върне? Оставете ми телефон, обещавам да се обадя до утре… Не е лоша работата – повтори той, като видя, че човекът се колебае – можете да си четете, или ето – телевизор има, филмите ще гледате. Аз го усилвам понякога, защото отгоре пианата много се чуват, от тези – големите, рояли се наричат. Тях вечер ги заключваме. Или барабаните, и те дразнят… Но се свиква. Какво ще кажете?
– Амии – замисли се посетителят, после колебливо добави – всъщност защо не… Eто номера, казват ми Джордж, но по кръщелно съм Георги.
– Виж ти, значи сме адаши – засмя се сърдечно портиерът, докато стискаше протегнатата ръка. Да видим как ще ни различават… Ще се обадя, непременно.
Той излезе да изпрати новия познат. От сливовото дръвче, кой знае как оцеляло на паркинга, внимателно скочи котка и аристократично, без да бърза, зави зад ъгъла. Навън ухаеше. Чужденецът с наслада затвори очи: “Какво пък – помисли си, – само това не съм вършил, може да е интересно… между млади хора.”
Бай Георги му уреди срещата още на другия ден. На нея не го питаха за нищо, той прие всички условия и същата седмица започна като нощен дежурен. Нямаше нужда от много сън. Нощите бяха времето му за четене. Студентите оставаха до късно да репетират, но това не му пречеше. Заслушваше се в познатите произведения, пръстите му сами се движеха. Понякога, след като заключеше зданието, се качваше в някоя от стаите и си посвирваше. Внимателно затваряше прозорците, за да не се чува отвън. Една вечер, докато минаваше по коридора, поспря и се заслуша: Месиен, но някак странно звучи. Стана му любопитно, почука и влезе:
– Ей сега си тръгвам – стресна се момичето, което се упражняваше.
– Не, не, свирете си! – махна й, – само исках да погледна нещо в нотите, ето тук… вижте, не е ли фа диез?… Нали знаете, че Месиен познава птиците? Та тази тук пее в мажор и с диез – пошегува се той.
– Ооо, наистина… Не съм го видяла – изчерви се студентката и се учуди. – Ама Вие… музикант ли сте?
– Учил съм навремето – уклончиво отговори той и побърза да си излезе.
След няколко дни Надя, така се казваше студентката, го помоли да й помогне. Много мило го направи, не можа да й откаже:
– Сигурно имам и други грешки, нека да Ви изсвиря пиесата. Когото и да питам, никой не я познава.
Вечерта изчака да си тръгнат всички, заключи долу и се качи в стаята. В началото тя се притесняваше, но постепенно се отпусна, започна да го пита за различни трудни места. На няколко пъти седна да й покаже. Пръстите му не винаги го слушаха:
– Отдавна не съм я свирил – извини се той.
– Но се чува, че сте я можели… И то – как! – засмя се момичето.
Беше височко и русо, с дълга коса. В преходната възраст между детето и жената, по-скоро симпатично, отколкото красиво. Но наистина умно. Беше му приятно да работят. Роялът в средата на стаята изглеждаше като одушевен, другият, затвореният, обидено мълчеше. Изглежда и Надя го забеляза:
– В тази стая никога не е имало толкова музика – замислено се огледа тя. – Кажете, нали може пак да Ви посвиря? Сега уча Карнавала…
– О, Шуман – на шега поклати глава, като ставаше, – сериозна задача!… Добре, че тази седмица съм на смяна, ще трябва май доста да поработя!
– А как е презимето Ви – полюбопитства момичето, – сигурно сте известен?
– Просто Джордж – засмя се той и погледна часовника си. – Виж ти, станало 11 часа, няма ли да ти се карат вкъщи?
Двамата слязоха по стълбите на притихналата сграда. През балкона луната внимателно ги наблюдаваше. Отнякъде долетя миризмата на люляк, смеси се с пролетната свежест на нощта.
Джордж заключи вратата зад момичето и отново се качи в стаята. Отвори за малко прозореца и се загледа навън: “Карнавала… кога за последен път го беше свирил, може би в Чикаго? Или не – там програмата беше само от Бетовен.”
В началото помнеше всичките си концерти, заедно с притесненията около трудните места, залите, публиката и хотелските стаи. С годините започнаха да се сливат в съзнанието му: и рециталите, и участията с различните оркестри, постоянните пътувания…
Откакто се беше върнал, ходи на няколко концерта, но това, което чуваше – и се случваше в залата (или по-скоро изобщо не се случваше), толкова се различаваше от представата му за музика, че скоро съвсем се отказа: “Всъщност децата даже не знаят, че да свириш, означава нещо съвсем друго – замисли се той. – Жалко, няма да имат никакъв шанс, когато излязат по света”.
Нощна пеперуда влетя в стаята и тръгна към светлината, но запърха отчаяно с крилца. Паяжинката в ъгъла на прозореца се разлюля. Тя успя да се отскубне, паякът изскочи от сянката и разтревожено се спусна да възстановява щетите. После отново застина.
Той затвори прозореца, с привично движение придърпа стола към клавиатурата: “Е, Роберт Шуман… да започваме, а?”.
На следващата вечер Надя се появи с приятеля си. Беше цигулар, познаваше го, един от тези, които стояха до късно.
– Здравейте, ние вече сме взели стаята – наведе се тя някак заговорнически към прозорчето. – Нали ще може и Боян да остане?
– Ще трябва да почакаме – погледна той към тетрадката, – има още уроци. Когато всички си тръгнат, дотогава си посвирете…
Вече познаваше повечето от преподавателите. По някакви неуловими белези успяваше да различи кои са истинските музиканти. Любопитно разпитваше, оказваше се винаги прав. Тези, които се държаха важно, бяха случайните. Както навсякъде, професионалистите се брояха на пръсти, те бяха дисциплинирани и коректни. При студентите беше същото – талантливите и свирещите се отличаваха от другите деца. Опитваше се да им помага, с каквото може. Бързо свикваше с работата, наистина нямаше нищо сложно.
Спомни си за портиера в Джулиард. Имаше трудно произносимо име, затова всички го наричаха Джорджи. Беше вече на възраст, с разкошна бяла коса. Също емигрант от Европа, завършил беше консерватория, но не му беше провървяло. Може би заради името го беше харесал. И все планове правеше за бъдещето, като истински американец. Често казваше: “Ще видиш, момче, още малко и чичо ти ще се прочуе“. Отдавна не се беше сещал за него…
Навън притъмняваше, зданието постепенно се изпразваше. Излезе за малко навън. По отсрещните дръвчета птиците се готвеха за сън, развълнувано прелитаха насам-натам, търсеха си място между клоните. В общия хор се извисяваха отделни гласчета: “Както преди репетиция – помисли си, – докато оркестрантите се разсвирват. Само че там денят тепърва започва, а тук с песента идват тишината и спокойствието.” Повя отнейде ветрец, ятото се смълча. От втория етаж откъслечно стигаха до него мелодиите на Карнавала. Напомниха му за една друга нощ, преди много, много години. За първи път свиреше Шуман, с опиянение повтаряше завладялата го музика, не можеше да се откъсне от нея. Този порив и очарование го владееха през целия му живот. Дали ще съумее да го предаде на момичето?
Той заключи и тръгна бавно по стълбите. Странно, вълнуваше се като пред концерт. Постоя малко пред вратата на стаята, учудено отвори… и замря изненадан. По столовете и на пода бяха насядали студенти. Като го видяха, притихнаха, Надя стана от рояла и му се усмихна смутено:
– Нали не се сърдите? Аз… разправях за урока ни. А Боян се порови в интернет. И искаме да Ви помолим… Ще може ли за всички… да ни поговорите за Карнавала… И да ни посвирите?
Той погледна в изпълнените с доверие очи на децата, поколеба се за момент, после седна пред рояла:
– Шуман – каза – и замислено плъзна ръце по клавишите…
Отсреща светлините постепенно гаснеха. Зданието на академията, необичайно смълчано, се взираше с единственото светло петънце в тъмнината. Кръглата луна излезе иззад облака, забързано се изтърколи. Повдигна се малко, после надникна през прозореца. Нощният ветрец разлюля замислено листата и също се заслуша.
Източник: Liternet.bg
