Денят на благодарността (на англ. Thanksgiving или Thanksgiving Day), известен още и като Денят на пуйката (на англ. Turkey Day) е ежегоден празник почитащ нещата, с които човек се е сдобил в края на прибиране на реколтата. В САЩ, Денят на благодарността се празнува през 4-ят четвъртък на ноември, а в Канада през 2-ят понеделник на октомври. В Обединеното кралство празникът не е един от основните празници както в САЩ и Канада, където той е официален празник. Традицията на празникът в САЩ и Канада води началото си от английски заселници. Oбявен за национален празник през 1863 г. от президента Ейбрахам Линкълн.
В САЩ Денят на благодарността символизира благодарност за нещата, които човек има като цяло. Празникът е един от най-обичаните и почитани в САЩ, датиращ от времето преди създаването на Съединените щати. Първите пилигрими са празнували Денят на благодарността след като са оцеляли с помощта на индианци през първата тежка зима от пребиваването си на американска земя на 4 декември 1619 г. във Вирджинската колония. Празникът се отпразнува на същото място в почит на първият и до днес. В САЩ традиционно се сервира пуйка с пълнеж по предпочитание към нея, който може да се състои от ориз, картофи, царевица и други добавки, както и друга традиционна храна.
Следва мнението на Велико Димитров от Институт по пазарна икономика (www.ime.bg) за днешния празник:
Истинската история за Деня на благодарността
На какво се дължи обаче първоначалният недостиг и последващото благоденствие? Историята е разказана в дневника на губернатор Брадфорд – един от старейшините на тази ранна пуританска колония.
На първо място пуританите решават да обърнат гръб на всички познати институции в Англия, които са образували техния дом и битие. Тук се включва институцията на частната собственост, която те определили, че е в основата на ненаситността, неприязънта и егоизма. Вместо това били решени да живеят според „Платоновия идеал“ за колективизъм, според който цялата работа трябва да бъде извършвана от всички заедно, след което наградата за колективните усилия трябва да се разпределя поравно между всички колонисти. Фермерската работа, домакинството и отглеждането на деца били извършвани на общо основание. Това трябвало да доведе до просперитет и братска любов.
Експериментът обаче не довел до просперитет и братска любов. Точно обратното – той създал мизерия, завист и ленивост сред членовете на това малко общество. Ето и описанието на губернатор Брадфорд за това, което комунизмът създал сред пилигримите:
„Опитът, насъбран през тези няколко години, и то от набожни и сериозни хора, много ясно доказва безсмислеността на Платоновата самонадеяност и на други древни автори, възхвалявани от някои по-късно; а именно, че изземването на частната собственост и регламентирането на общото владение върху нея в рамките на една общност би направило хората щастливи, а общността процъфтяваща; все едно те са по-умни от Бог.
Както се оказва обаче, тази общност създаде голям безпорядък и негодувание и възпрепятства постигането на по-голяма заетост, която да се отрази в ползи и самочувствие за общността.
Младите, които са и най-способни и готови за работа, започнаха да се оплакват, че изразходват усилията си в работа за жените и децата на други мъже без каквато и да е компенсация. Силните не получаваха повече от провизиите и дрехите от слабите и тези, които не успяваха да извършат и една четвърт от това, което успяваха силните. Това се считаше за несправедливост. По-възрастните и опитните считаха за недостойно и за липса на уважение да бъдат поставяни наравно в работата с всички останали.
А съпругите, които трябваше да вършат неща за чужди мъже като овкусяване на месото, пране на дрехите и прочие, смятаха, че е вид робство, нито пък на техните мъже им се нравеше особено много.
В момента, в който всички започнаха да получават от всичко по равно, да вършат едно и също нещо по един и същи начин, всички започнаха да се чувстват равни и вътрешно да се убеждават, че всеки е толкова способен, колкото и всички останали. И въпреки че това не изтри напълно различията, които Бог беше създал, то драстично намали и премахна взаимното уважение, което трябваше да бъде запазено между хората“.
Две години подред реколтата не била достатъчна, за да изхрани всички. Много от колонистите умирали от глад и в мизерия. Сблъскали се вече с тази катастрофа, старейшините на колонията се събрали и по думите на губернатор Брадфорд, решили, че ако последва още една такава година, със сигурност всички или ще умрат или ще се разбягат.
Вместо това да се случи, те решили да разделят собствеността и обработваемите земи в колонията и на всяко семейство да се даде част от тях. След този момент, каквото и да успявало да произведе и да не потреби всяко едно семейство, то го разменяло при своите съседи за нещо, което семейството желаело да има, но не било успяло да произведе.
Предишната леност, завист негодувание и гняв сред колонистите изчезнала. На нейно място се появили усърдие и удоволствие, независимо каква дейност извършвали мъжете, жените и децата. Брадфорд пише :
„Те имаха много голям успех, ръцете им станаха много производителни; беше посято повече зърно, отколкото би било възможно иначе. Жените ходеха вече с желание на нивата, взимаха и малките със себе си да сеят; нещо, което преди не би се случило поради оправдания за слабост и неспособност, а принудата за това би била сметната за тирания и подтисничество. По това време дойде жътвата и вместо недоимък и глад, Бог ги дари с щедрост; нещата се бяха променили; радостта на хората се превърна в благодарност към Бога.“
Тяхното богатство било толкова голямо, че те имали достатъчно да търгуват не само помежду си, но също така и с индианските си съседи в гората. През ноември 1623 г., колонията организирала голям празник, на който били поканени и индианците. Били приготвени пуйки, ястия от жито и още много други и всички благодарели на Бог за обилната реколта. Така те създали „Деня на благодарността“.
И така, този 25-ти ноември, когато всички ние сядаме с нашите семейства и приятели и заедно се наслаждаваме на пуйката и всичко останало, ни помага да не забравим, че всъщност празнуваме зараждането и триумфа на капитализма и предприемаческия дух в Америка!
Денят на Благодарността: много кратка история
Нарочването на един ден в годината за отдаване на благодарности и за преброяване на благословенията е станало неразделна част от американската култура, една традиция, за която много хора вярват че е била отбелязвана без прекъсвания още от времето, когато пилигримите от Колонията в залива на Масачусетс са я започнали през есента на 1621 година. Подобно на други традиции, закоренени в историята и културата, същността й е по-сложна от това, което традиционните вярвания описват.
Отбелязването на Деня на Благодарността по начина, по който са го отбелязвали пилигримите от седемнадесети век – важно уточнение, понеже хората по целия свят са празнували ден на жътвата откогато е започнала да съществува историята – води потеклото си от пътуването на кораба Мейфлауър, който напуснал пристанището на Плимут в Англия на 6 септември 1620 година. На борда на кораба имало сто и двама човека, които искали да придобият повече религиозна и гражданска свобода в Новия Свят. Корабът акостирал в Америка на 11 декември на мястото, наречено Плимутска скала (Plymouth Rock). Противно на това, което повечето хора мислят, първата колония на пилигримите не е била на това място – някои от тях слезли на брега да съберат малко храна и вода на това място, но не били посрещнати с отворени обятия от местните жители. Виждайки това, те се завърнали на кораба и тръгвайки на юг, стигнали до нос Код (Cape Cod), който им предложил по-удобен пристан и по-доброжелателно настроени местни жители от племената Уампаноаг и Патукстет.
Пилигримите се оказали на стотици мили по на север от мястото, където възнамерявали да се установят. Документът, който били получили от Англия, ги задължавал да се заселят в земите, дадени на компанията Вирджиния от Плимут, но те решили да се заселят на мястото, където излязли на сушата, вместо да продължат в ново откривателско пътешествие, за да открият точното място, определено им в документа. Поради тази причина те изобщо не били подготвени за първата си зима и около половината от първите заселници измрели.
През пролетта на 1621 година, Скуанто, воин от Патукстетите, и Самосет, воин от Уампаноагите, показали на оцелелите пилигрими как да садят и торят царевица, тикви, жито, овес и фасул. Също ги научили и на своите методи на лов и риболов. С приближаването на есента, губернаторът Уилиам Брадфорд пожелал да отдаде благодарности на Бог за оцеляването на колонията и да почете помощта и щедростта на местните индианци, които буквално запазили живота на общността им. Въпреки че пърите земеделски опити на пилигримите били далеч от успешни, губернаторът заповядал празнуването на фестивал на жътвата. Точната дата не е известна, но преценките за нея варират между 21 септември и 9 ноември 1621 година.
Приблизително 90 индианци, начело с вожда на Уампаноагите Масасоа присъствали на фестивала, който трябвало да трае пълни три дни. Повечето историци се съгласяват, че местните жители осигурили повечето храна, която най-вероятно включвала дивечово месо, риба, омари, миди, сливи и боровинки, царевичен хляб, тикви и други зеленчуци. Историята леко се различава от традицията тук, защото този фестивал не бил, нито бил замислен да бъде събитие, което да се повтаря всяка година. Той обаче отбелязал началото на период, в който заселниците загърбили политическите и религиозните си различия и преди дипломатическите им отношения с индианците им да се влошат.
Повече от половин век изминал преди отбелязването на следващия Ден на Благодарността. На 20 юни 1676, губернаторският съвет в Чарлзтаун, Масачусетс, обявил 29 юни за Ден за отдаване на благодарност за “опазването на нашите градове от надвисналото разрушение, което враговете ни опитаха, и за дадените ни превъзходства над тях”. Главното превъзходство за европейските колонизатори било неволното, но разрушително разпространение на дребната шарка в Северна Америка – местните племена никога не били боледували от нея и нямали имунитет. Цели племена изчезнали от лицето на земята и съпротивата срещу експанзията на колонистите била унищожена.
Следващият официален празник на Благодарността се случил след цял век, през октомври 1777 година – той отбелязал американската победа над английската армия в Саратога. Въпреки че този празник бил повече военен отколкото духовен, всичките 13 колонии имали свои представители в събирането.
През 1789-а година президентът Джордж Уошингтън обявил 26 ноември за национален Ден на Благодарността. Почти 100 години изминали преди празнуването на следващия национален Ден на Благодарността, но междувременно много от щатите решили да отбелязват свой собствен празник независимо един от друг. Щатът Ню Йорк започнал да празнува през 1830 година.
Празнуването на Деня на Благодарността по начина, който ни е познат днес, е бил установен с кампания, започната от писателката Сара Джозефа Хейл, известна като авторка на детското стихотворение “Mary Has A Little Lamb”. През 1863 тя убедила президентът Ейбрахам Линкълн да постанови, че национален празник за Деня на Благодарността ще бъде отбелязван ежегодно на последния четвъртък от ноември.
