Драги ми господине беше много интересн врабец.
Той седеше по цял ден на дървото и само чака нещо да се зададе,
за да започне да му прави забележки.
Йордан Радичков, „Ние, врабчетата”
Като жест на добра воля и символ Пловдивският университет „Паисий Хилендарски” удостои един от най-големите футболсти в света Христо Стоичков с Почетна докторска степен (лат. Doctor honoris causa, „доктор по заслуги“).
И стрелбата на завистта се насочи към El Pistolero („Стрелецът”), както испанците наричаха Стоичков, когато той превръщаше футболния тим „Барселона” в „Dream team”. За съжаление, завистта, за разлика от възхищението от успехите на другия, разполага с повече „доводи” за аргументиране. Защо сега е награждаван, а не през 90-те години на миналия век? Нямал висше образование – и Стив Джобс, Бил Гейтс, Христо Фотев, Невена Коканова нямаха висше образование, но бяха по-професори от много сегашни университетски доценти и професори – защо не и академици в БАН! А един (много вероятно) непознат извън пределите на България доцент от Катедрата по критическа и приложна социология на Пловдивския университет написа отворено писмо, мото на което е „Срам ме е!”
Драги ми господин доценте, най-малкото е неприлично да наричате дори някой политик „впечатляващо неук и необразован човек” – а Вие наричате така един българин, постигнал върховете на професията си, какъвто е Христо Стоичков. Прав е ректора на Университета, че този доцент си „прави евтин политически пиар”. За мен това са комплекси на малоценност и липса на възхищение от успехите на другите. Но „възхищението е привилегия на духовно богатите личности” (професор Асен Златаров). Този пловдивски доцент е (най-вероятно) една от срамните вариация на общата тема за хабилитираните в България, които имат само 2-3 научни публикации в реномирани, високо-импактни международни списания и няколко цитирания за тях. А Христо Стоичков отдавна е професор по футбол в най-престижните зелени аудитории на света. Ако всеки от нас си вършеше работата като него, България щеше да е много по-напреднала страна.
Драги ми господин доценте, явно е, че сте много далеч от знаменитата мисъл на
Робърт Кенеди:
„Някои хора виждат нещата каквито са и казват „защо?“
Аз мечтая за неща, които никога не са ставали, и казвам „защо не!”
Автор: Д-р Георги Чалдъков
Лаборатория по клетъчна биология,
Медицински университет Варна
Колега Чалдъков, не ми отговорихте на въпроса (въпреки цитатите си от Асен Златаров, минавайки през Фройд и стигайки до Ницше) как бихте реагирали ако Стоичков станеше шеф на лабораторията, в която работите???
В случая никой (или почти никой) не упреква Стоичков, както и всички признаваме неговите забележителни качества на футболист. Нашите упреци са насочени към ръководството на университета и това е поводът за подаване на оставката.
Нещата са повече от ясни и човек с Вашата интелигентвост би трябвало отдавна да ги е разбрал.
Р. Кацаров
Отворено писмо до един доцент и други интелектуалци
Стига обиди за Христо Стоичков, моля!
Възхищението е привилегия на духовно богатите личности.
Професор Асен Златаров
Неотдавна в „Липса на съпричастност: отровата на човека” https://www.eurochicago.com/2011/11/lipsa-na-sapritchastnost-otrovata-na-tchoveka/
писах за бездушието на приятелите и държавата към страданието (заболяването) на големия поет Христо Фотев (1934-2002).
Сега ще пиша за още една антропогенна отрова: липсата на възхищение от успехите на другия. Пример за успял човек ще е Христо Стоичков – един от най-големите футболисти в света. Наскоро, като жест на добра воля, Пловдивският университет „Паисий Хилендарски” удостои Стоичков с Почетна докторска степен (лат. Doctor honoris causa, „доктор по заслуги“).
И стрелите на подигравки и обиди се насочиха към El Pistolero („Стрелецът”), както испанците наричаха Стоичков, когато той превръщаше футболния тим „Барселона” в „Dream team”. За съжаление армаментариумът на негативните човешки прояви е много богат, лексиконът на завистта и арогантността е отвратителен – „прост ритнитопковец, новия Бай Ганьо, неандерталец” на нападалите в медиите са по-неприлични изрази, отколкото тези на Стоичков на футболния терен. И аргументите на завистта: „Защо Христо Стоичков е награждаван сега, а не през 90-те години на миналия век? Имало политическа поръчка. Нямал висше образование” – и Стив Джобс, Христо Фотев, Невена Коканова нямаха висше образование, но бяха пò професори от много сегашни доценти и професори – защо не и академици в БАН! А един (много вероятно) непознат извън пределите на България доцент от Катедрата по критическа и приложна социология на Пловдивския университет написа отворено писмо, мото на което е „Срам ме е!” И много интелектуалци го избраха за „мъж на годината”!
Отново, неприлично e да наричаме дори някой политик: „впечатляващо неук и необразован човек”, а доцентът нарича така един българин, постигнал върховете на професията си, какъвто е Христо Стоичков. Прав е ректорът на Университета, че този доцент си „прави евтин политически пиар”. За мен това е липса на възхищение, породена от завист, както и (лъжливо) усещане за елитарност. Професор Асен Златаров най-точно е посочил антидота на тази човешка отрова. Тоест, колкото повече се самоусъвършенстваш и самореализираш (вижте пирамидата на Абрахам Маслоу), толкова повече се радваш на успехите на другите и толкова повече си толерантен към техните слабости.
Казано с други думи, липсата на възхищение е изява на „изместването” (англ. displacement): психозащитна реакция, която Зигмунд Фройд преди 100 години нарече Verschiebung. А + ВХ → АХ + В: хора (B), които не могат да се справят с проблеми, идващи например от началниците им, си изкарват натрупаната агресия (X) върху набелязаната от тях изкупителна жертва (A) – хистероидни прояви, които се стоварват върху талантливи българи.
Така, не „срам ме е”, заради удостояването на Стоичков за почетен доктор, а пловдивският социолог е една от срамните вариации на общата тема за хабилитиране в България – да си доцент и професор с две-три научни публикации в реномирани, високоимпактни международни списания и с няколко цитирания за тях. А Христо Стоичков отдавна е професор по футбол в най-престижните зелени аудитории на света. Ако всеки от нас си вършеше работата като него, България щеше да е много по-напреднала страна.
Явно е, че дефицитът на възхищение превръща някои доценти и други интелектуалци в мачовци, които са много далеч от знаменитата мисъл на Робърт Кенеди:
Някои хора виждат нещата каквито са и казват „защо?\"
Аз мечтая за неща, които никога не са ставали, и казвам „защо не!”
Драги доценти и други интелектуалци, обединени от завистта си*, радвайте се на успехите на талантливите българи, не ги обиждайте моля – така изгонихме и Димитър Бербатов, сега чувам телевизионни гласове (и акорди) да адресират тревогите си и към изявите в България на виртуозните Милчо Левиев и Васко Василев (спомнете си обидите във времето, когато Стефан Данаилов беше министър на културата – тогава не допуснаха Маестрото, получил диплома от Бог, до конкурса за директор на Националната опера, защото нямал диплома за висше образование!). Това е срамното, а не, че Христо Стоичков бе избран за доктор хонорис кауза! А най-срамното в българските университети е комерсализацията, наричам я „бакалнизация”. Другото срамно е написано по-горе: повечето доценти и професори са със слаба научна продукция – нямат публикации в реномирани международни списания.
Защо не протестирате за тези и други университетски безобразия, драги доценти и други интелектуалци?
Д-р Георги Чалдъков
Лаборатория по клетъчна биология, Медицински университет, Варна
___________________________________________
* Известен интелектуалец изпрати по електронната поща на повече от 100 човека статия, публикувана в Cross.bg, ругаеща Христо Стоичков. Тогава аз изпратих на всичките получатели съкратен вариант на настоящата статия. Интелектуалецът, считайки и мене за такъв, се учуди, че аз не се възмущавам като него на събитието „Стоичков – почетен доктор”. Оказа се, че от неговите получатели само главните редактори на списанията „Театър”, InSpiro, Adipobiology и Biomedical Reviews се радват на успехите на Стоичков. Към тях се присъединиха писателят Петър Доков, съдебният лекар Стоян Стоев, учителят по английски Мак Станчев и журналистите Васил Лаков и Диан Михайлов. Очаквам в следващите дни броят на „свободните духове” да се увеличава – „Аз ги виждам вече да идват, бавно, много бавно, а може би и ние ще допринесем нещо, за да ускорим тяхното идване” – тъй рече Ницше в неговата “меланхолно-дръзновена книга”, озаглавена “Човешко, твърде човешко”.
Ами тогава, драги колега, защо Стоичков да не ви стане шеф – ще съм много любопитен как ще реагирате???
Какво се чудим на станалото в Пловдивския университет?
Няма нищо за чудене, след като ректор му е доцент Запрян Козлуджов.
Ректорът на уж независимото образователно ведомство в случая, както и в други подобни, просто изпълнява заповеди.
Като например – да уволни автора на над петдесет книги Янко Николов Янков-Вельовски поради навършване на възраст за пенсиониране,
държейки в същото време на работа комунистически функционери
като „бившия“ комунистически Главен прокурор проф.Мръчков – отдавна надскочил с 15-20 години пенсионния праг.
За да не останем в минорната гама, ще припомня един епизод, свързан с тази персона отпреди тридесетина години.
Тържествена сесия по повод 8-и декември в залата на Народния театър „Иван Вазов“.
Зам.-ректорът на Софийския университет „Климент Охридски“ чете приветствие към академичната общност. Между многото имена на преподавателската гилдия споменава и името на
„професор МръВков“.
Години наред колегите от Юридическия факултет се майтапеха с този неволен лапсус на проф.Запрянов.
Но… изглежда зам.-ректорът се е оказал пророк, без да го осъзнава.
Партайгеносът МръВков и днес не изпуска здраво захапания кокал (по-скоро шунката) – още от времето, когато беше внедрен в централата на МОТ (Международната организация на труда) в Женева,
през партийното му секретарство в ИДП (Института за държавата и правото) при БАН,
Главното му прокрустовство (не е печатна грешка!),
поста на Председател на правния съвет в Парламента, и т.н., и т.п.
ТЕ пак са тук!
ТЕ не са си отивали никога!
ТЕ нямат намерение да признаят никога нищо!
Затова си позволяват да се надсмиват над затъпяваното с чалга и пърцуца (а ла Киро Царо) население,
поднасяйки му поредните идоли –
в случая един успешен футболист и не толкова успешен треньор.
…А Политзатворник №1 на комунизма в България нека да умира от глад!
Ами да не се е борил срещу системата, която ни управлява и днес – кой му е крив?!
Така де!
Кой би се обидил ако Христо Стоичков беше станал примерно доктор хонорис кауза на Националната спортна академия?
(Но не. Там примерно доктор хонорис кауза стана Симеон Сакскобургготски, преди години. Но Христо Стоичков – не.)
Кой би видял нещо нередно в това Иво Папазов – Ибряма примерно да стане доктор хонорис кауза на Националната музикална академия?
Йордан Радичков, впрочем, светла му памет, който беше отличен с различни награди, никога не бе удостоен с честта да стане доктор хонорис кауза на Софийския университет примерно; или на някой друг университет с филилологически катедри, примерно Пловдивския.
Контра 🙂
Доктор Стоичков: Здравейте, цървули, алма ви матерна!
14 ноември 2011,
Човекът, който преди 21 години изрече: “Повече ибети, по-малко учети”, днес се кипри със званието “доктор хонорис кауза”
“Здравейте, цървули. Аз съм доктор Христо Стоичков! Който ни учи, няма да спичели, който учи – ши спичели”. Така Камата ще се обръща към студентите, след като получи почетното звание “доктор хонорис кауза” от Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”.
А тези, които го ядосват, вече няма да чуват каруцарската псувня: “На майка ти…”. Тя ще бъде заменена с далеч по-интелигентната: “Алма ви матерна!”. Тъй де! Стоичков вече е доктор, интелектуалец, народен будител.
И това доживяхме, да окичат Камата със звание, присъждащо се за развитието на културата, науката и образованието. Каква наука при Ицата? Какво образование и каква култура? Какви пет лева? Неговият чар е друг – да замахва с левачката, да кърти вратите, да ниже голове, да псува, да ръкомаха. Да вкарва голове, да печели титли и медали – златни обувки и топки. Това е амплоато му. Така той покори света и светът му се поклони. Така влезе в сърцата на българи, испанци, американци, араби и японци. В Пловдив обаче някои решиха не само да се поклонят, а и да се надупят на Камата. Изключение направи един истински интелектуалец – Цветозар Томов, който се възпротиви на щурата идея.
Христо Стоичков, облечен в тога? Божичко! В дамски чорапогащник да се беше пременил, като че ли повече щеше да му ходи. Такова облекло не подхожда нито на визията му, нито на бедния му и просташки речник, нито на възпитанието му. Човек, който продължава да употребява нараняващи слуха епитети от сорта на “цървул” и “тюфлек”, изведнъж стана доктор! Доктор на какво обаче – на човешката идиотия ли?!
Помня, беше през пролетта на 1990 година. Група студенти отидохме в Стара Загора, за да гледаме Стоичков и ЦСКА срещу Берое. В деня преди мача, завършил 3:3, отскочихме до хотела на “червените”, за да си вземем автографи. Ицо ни посрещна нацупен, но раздаде няколко подписа. И докато го правеше, се изцепи: “Кви сте, вие, бе?”. “Студенти”, отговорихме му ние. Последва крилатата фраза: “Студени ли сте, топли ли сте, ни знам, ама нали знаити, чи идна патка учила, учила, та накрая пукнала!”, а след него и култовият съвет: “Повичи ибети, по-малко учети!”
Не е луд обаче този, който яде баницата, а този, който му я дава. Със сигурност Пловдивският университет си лепна огромно петно, услужвайки на Стоичков. Чудя се какви са критериите, за да получиш титлата “доктор хонорис кауза” от въпросното учебно заведение. Едва ли сред тях е ниската култура, цинизмът и неграмотността. Със същата титла са били окичвани и други легенди на футбола – Христо Бонев, Карло Анчелоти и Франц Бекенбауер (световноизвестният германец бе награден от Националната спортна академия). IQ-то на Кайзер Франц обаче е на светлинни години пред това на Ицо. Даже Зума има по-голям интелектуален капацитет от този на Стоичков. Дали в Пловдивския университет не нарушават ценностната система, връчвайки наляво и надясно въпросното отличие, чиято стойност по този начин олеква неимоверно…
РУМЕН ИЛИЕВ /БЛИЦ /