87-ГОДИШЕН ХИРУРГ СПАСЯВА ХОРА И ДНЕС*

Проф. Червеняков е баща на бившия правосъден министър Младен Червеняков и доц. Александър Червеняков, който също като него е гръден хирург.

– Професоре, помните ли кога извършихте последната си операция?
– Как да не помня. Направих я вчера. Оперирах една млада интелигентна жена на 31 години с рак на млечната жлеза, несемейна, нераждала. Жалко, че жени на такава възраст получават вече злокачествени образувания. Има дори и 20-21-годишни.

– Как приключи либийската ви одисея? Вие практикувахте там по време на нашите медици, които бяха осъдени на смърт?
– Аз имам 968 консултации в Либия, които не са платени. Това прави над 100 000 либийски динара. Нищо не са платили. Синът ми вика, татко ела си жив и здрав, не се занимавай повече. Но либийците искат да остана. Половин година не бях работил. Те казват, нищо, че не си работил, ние ще ти плащаме. Всъщност те искаха да ми плащат това, което вече съм изработил.

– Лекували ли сте някой от семейството на Муамар Кадафи?
– Най-малкия син, който си беше натъртил ребрата при катастрофа, но нищо сериозно. Хамис, ако не се лъжа, се държеше миротворчески, така да се каже, но тия около него

постоянно държаха палеца на спусъците си,

така, че имаш чувството, че всеки момент ще ги натиснат. Това беше потискащото.

– Как се озовахте там?
– Дойде демокрацията. Пенсионираха ме и ми казаха, че имам 94 лв. пенсия. Тогава дойдоха либийски доктори, които бяха на специализация. Един от тях ме беше гледал как оперирам трахея и вика: „Професоре, говорих с нашия посланик и правителството, искаме да дойдеш в Либия на работа.“ Работих там 12 години. Първоначално ме изпратиха в Тархуна. Още първите 6 месеца дойде министърът. Вика, какво прави този човек в града – веднага в Триполи в гръдната болница. Написа на колене заповедта. Тархуна, преведено на български, значи Разбойници. Така е името на града. В Триполи станах главен хирург на Либия. Няма болница, която да не съм посетил, консултирал, в която да не съм оперирал. От 1991 г. до 2004 г. – тотална работа. Всеки ден летях със самолет до Бенгази, всякакви градове и провинции. Шил съм откъснати бели дробове, правил съм хранопроводи и куп други интервенции. Накрая ми писна, жена ми се разболя и реших да напусна. Оказа се не толкова лесно. От една страна, ми предлагаха по-добри условия, от друга, се надъних на случай, който не се оказа толкова елементарен. В последните ми дни там нашите оперират трансцепция и изваждат бебето. Това е в Тархован. Но ми викат, че болната не е добре. Прегледах я и викам, момчета, трябва да я реоперираме, защото не мога да кажа дали е хематом, кръвоизлив или нещо друго. Мислех, че е забравено чуждо тяло – компрес, марля, в корема. Но шефът е либиец, той казва не, аз не съм съгласен. Викам му, тази жена по спешност трябва се оперира. Либиецът вика, аз ще я лекувам и я взе в неговата частна клиника. След 3 месеца идва жената в много тежко състояние – вече получава перитонит. Много тежко състояние. По това време течеше процесът срещу българските медицински сестри.

Ако тя беше умряла, нашите щяха да ги дадат под съд.

Със сигурност щяха да ги осъдят, а либиецът като началник на отделение щеше да каже, аз я взех да я спасявам, но марлите и компресията бяха забравени от българите, и отиват нашите в затвора. В интерес на истината операцията е била през нощта. Забравили са вътре компрес, по-голям от тази картина – 30 на 40 см. Такива компреси се слагат, за да се прибират червата, но вероятно от бързата работа, недоглеждането, недетайлното извършване на ревизия на корема се е получило. За щастие чрез ерицизиране на червата, промиване с разни антибиотици пр. болната оживя. Викам им, сега за какво да ви съдят – болната е жива, после вие имате моя гръб, ще кажете проф. Червенякв я оперира, а аз съм главен хирург на Либия. Болната е жива, никой не може да ме прати в затвора. Виж, ако беше умряла, аз щях да се оправдая с вас.

Такава беше реалната ситуация. По повод този инцидент тука бяха писали, че мен са ме арестували, че съм изчезнал и т.н. А аз бях отишъл в нашето посолство да им кажа, че напускам, и то по възможно най-бързия начин. Ония обаче не ми дават парите.

Имах да взимам 250-200 хиляди либийски динара.

Когато отидох, бяха 1 либийски за 3 щатски долара. След това станаха едно към едно. Така или иначе, щях да взема голяма сума. На нашия посланик му казах, вие не сте посланик, защото не знаете нищо и не защитавате нашите интереси. Вие не знаете, че на никой българин, на никой работник в Либия не се дават пари на ръка. Те ги внасят в банка и аз си ги взимам от банката. В случая няма нищо подобно. Парите ги няма в банката, а вие ми пишете, че са ми дали парите.

– Винаги сте се наемали да оперирате при всякакви условия, без да се страхувате, че поемате цялата отговорност за живота на пациента?
– Ако няма условия за голяма хирургия, ти си длъжен за спасиш пациента, независимо какъв риск поемаш. В мина Бобов дол избухва бомба. На един от миньорите

цялата дясна половина от гръдния кош е отнесена, отворена хралупа.

Три-четири ребра ги няма. Отиваме с още един професор, който е анестезиолог. Той вика, ще го караме в София. Аз казвам, ние с теб ще стигнем в София, но болният няма да го има. Той не може да се транспортира. Ма как, тук!? Тук! Тука ще го оперирам, защото по пътя той ще умре не само от кървенето, но и от дихателна недостатъчност. Ама как тук! Ами така, тук ще го оперирам. Оперирахме го. След два-три дни махнахме потрошените ребра. Почистихме дясното крило, всичко, включително парчетата въглища, които се бяха забили в белия дроб – пясък, части от въглища, забити в белия дроб.

– А ребрата?
– Покрихме мястото с мрежа и с кожата само.

– И си остана без ребра?
– Точно така. Но до днес е жив и здрав. Спасявал съм дете от Русе, което пада от третия етаж, тежко общо шоково състояние, при което му се откъсва единият дроб.

– Кой е най-необичайният ви случай?
– Ами може би не само където съм ходил на спешни. Съобщават ми от Бургас, че имат необичаен случай. Някакъв се нагълтал с вар, пясък и въздух от лозарска пръскачка и вероятно има разкъсване на хранопровода. Отивам. Болният си пръскал лозето с лозарска пръскачка. Помпа, помпа, нищо не излиза. Тогава той решава, че не е напомпал достатъчно и лапа накрайника, за да го продуха. Налягането от помпането обаче е било толкова голямо, че песъчинката, която е запушила отвора, отхвръква и с голямо налягане се впръсква съдържимото в устата му. Налягането е толкова голямо, че разкъсва хранопровода му. Разкъсването е толкова голямо, че е по протежение от горе до долу. Просто

хранопроводът е цепнат по цялото протежение.

Да оставим, че съдържимото в хранопровода плюс токсичните вещества от пръскачката нахлуват в гръдната кухина, което е много опасно.

– И този път какво импровизирахте?
– За да спася живота му, го оперирах в Бургас. Махнах му целия хранопровод. Направих му гатстома, тръба в стомаха, заших го отгоре и той се хранеше отдолу. След това тоя човек го взех в София, направих му изкуствен хранопровод от дебело черво, но си отиде жив и здрав.

*Славей КОСТАДИНОВ ,  blitz.bg