Износът ни продължава да расте, но Русия го обезсмисля

1 thought on “Износът ни продължава да расте, но Русия го обезсмисля”

1. Русофилството на инат (на руснаците дори)

   ⋅ ДЕКЕМВРИ 13, 2011 ⋅

   Моята наивност явно е безбрежна като Сибир. Въобразявах си, че съм видял и чул достатъчно невероятни доказателства за вероятно най-абсурдния феномен в любовта: да обичаш „лудо” чужда държава. Но съм подценил потенциала на тази лудост. Ето за илюстрация няколко цитата от изявата на певицата Грета Ганчева, която се изяви днес като политически коментатор в студиото на Би Ти Ви ( явно без да обръща внимание на нескритата ирония по повод лудостта й от страна на водещите). Лудата си любов към Путин, „втория човек в света”, както го титулова Ганчева, тя обоснова за начало с това:

   „Беше ми омръзнало от старите президенти на Русия”. Откога Елцин се е размножил и е успял да й омръзне, не стана ясно. Но кристално ясно и с гордост звездата от митингите на БСП Ганчева декларира:

   „Изпитвам лудо отношение към тази държава”. Поначало да обичаш лудо която и да е държава си е лудост по критериите на човешката нормалност и необходимостта от малко критичност към държавата като такава….но да не спорим с лудо влюбената.

   Ако това звучи малко емоционално ( всеки има право на малко лудост, макар тук да е повечко), то ето и рационалното обяснение на лудо влюбената:

   „Ако Русия не е силна, няма да има баланс в света”. Това е точна перифраза на лозунгите от времето на НРБ по пътищата на България: „Без СССР няма мир”. Слава Богу ( православному, разбира се), че мирът оцеля и след онази непрежалимата за русофилите ни негова ко(н)чина.

   Сега Ганчева е лудо възмутена, че някой в самата Русия си позволява да се възмути от нейния кумир Путин. И описва състоянието си на ступор със следните думи:

   „Аз просто седа и тъпея…всичките тези неща , които се говорят сега…( за Путин. бел. авт.).

   Но…млъкни сърце. Дотук проблемът си е личен- обича си жената Путин, тъпее от неразбиране за липсата на същата обич към него сред някои руснаци. Но следващото й съждение вече си е кощунство спрямо един беззащитен покойник, с когото тя сравнява обекта на лудостта си: Владимир Висоцки!
   „Когато го видях със сивото пуловерче и се сетих за Владимир Висоцки”, разнежи се Ганчева, оприличавайки кремълския автократ на бунтаря с огнената китара от времето на СССР, който беше символ на ръмженето срещу режима с дрезгавите си напеви, в които милиони руснаци търсеха езоповско пречистване от лепкавия сироп на непоносимата за духа на стремящия се към някаква свобода човек.

   На плахите опити на водещия да опонира със съмнение в правилността на това Путин да е несменяем руски лидер, Ганчева изригна като майка (двуглава) орлица:

   „Кой ви е казал, че Путин не може да бъде президент”!

   Никой не й беше казал такова нещо, но щом някой е заподозрян, той трябва да разбере, че в изборните нередности, в които самите руснаци обвиняват Путин, всъщност няма нищо нередно. Не за друго, а защото „Всяка партия, която има болшинство, говорят за нея , че има фалшификации”, според експертното мнение на Ганчева. И понеже прозвуча малко като оправдание и за управляващата партия в България, влюбената певица бързо превключи на най-силното си доказателство:

   „Много хора обичат Путин..Вие нямате представа децата как обичат Путин”. И още:

   „Това не е култ към личността, това просто е едно уважение”, отвърна тя на въпроса как е възможно на едно място в Русия на изборите за партията на Путин да са гласували 146 процента от избирателите.

   За финал Ганчева изпя припев от авторската си песен за Путин и триумфално, все едно че показва кукиш ( специфичния руски вариант на среден пръст), заяви на публиката „Вот”!

   Тази хумореска щеше да е само смешна, ако не беше всъщност доста представителна за умозренията на доста българи за любовта и сношаването с нашите съветски окупатори, провъзгласявани за руски освободители. В днешно време, разбира се, се набляга на руското и за освежаване към него се пришива и съветското повехнало наследство. Пропагандата, за да е успешна, подслажда горчивия съветски хап с обилно преувеличени истини от руско-турската война. И сред тях искам отново да откроя една от многото, защото тя най-безцеремонно продължава да се употребява за цели, така добре илюстрирани от гореспоменатата лудост.

   Някак неудобно е да спори за броя на загиналите в руско-турската война 1877-78 г., които далеч не са само руснаци- а за офицерите да не говорим, поне половината от тях са с немско, финландско и т.н. потекло, което е било обичайно в многонационалната Русия. Но за целите на пропагандата самите руски проповедници на заслугите на Русия никак не се свенят да „играят” с въпросната бройка. Доскоро и пред вратите на най-голямата катедрала в България и на Балканите пишеше същото: че за свободата на българия са загинали 200 000 руснаци. Ни повече ни..Всъщност, са десетина пъти по-малко. Някой се е засрамил от лъжата и вече там стои неопределеното „хиляди”. Ако напишат цялата истина, ще стане някак кристално ясно, че натякването за пролятото море от руска кръв за нашата свобода е доста нескромно дори като сравнение с жертвите на самите българи- опълченци, помощен персонал, доброволци в разузнаването и особено сред населението, жертвано с лека ръка на милостта на вбесените османци и оставяно на произвола на съдбата при маневрите на руската армия ( особено в Стара Загора след безумието на необезпечената с пехота кавалеристка атака на генерал Гуко).

   Изгледах безпардонният спрямо историческата истина, най-новият пропаганден филм, поръчан и финансиран от Руския институт за стратегически изследвания ( РИСИ) с многозначителното заглавие „Руската България”, който още по-многозначително си има и консултант по въпросите на разузнаването и контраразузнаването ( Генадий Силински). В рамките на 28 минути и толкова секунди на зрителя непрестанно се набива в главата,че за свободата на българските славянски и православни братушки са дали живота си 200 000 братушки (истината е, че в нито един официален документ в Русия преди войната българите не споменават иначе през предишните столетия освен като „славяни” и „ православни”, т.е. нещо като клонинги на русите). Заявява го безспир в кадър шефът на организацията генерал Леонид Решетников и практически всеки от говорещите по темата руски участник в пропагандното творение- например авторът и „ръководител на филма” ( каквото и да значи това) Михаил Ширяев.

   Истината, научно доказана, е съвсем друга. В книгата си „Триста години руска сянка над България” авторът Милчо Спасов цитира руския историк Степан Кашурко, ръководител на Международния обществен център за издирване „Подвиг”. Ето какво са издирили руските историци:

   От състав 185 000 войници и офицери през тази война убитите са 15 567 души, а общо загиналите ( влючително от болести и рани), са 22 391. ( Спасов,М. Триста години руска сянка над България, С.,ИА „Аб”, 2004 г. с. 25). Това е смърт, несравнимо по-скромна като количествено измерение за мащабите на огромната Русия спрямо броя на загиналите в боевете хиляди български опълченци и незнайно колко пъти повече, жертвани в пламъците на войната мирни български граждани.Но в България няма политик, който да се осмели да заяви този факт с гордо вдигната глава: България си е платила свободата със собствена кръв, а за чуждата е благодарна, но не и като основание за вечно покорство пред спекулиращите с това. Абсурдно е, но изживяващите се като български националисти политици, като Волен Сидеров или Минчо Минчев, са откровени русофили и поставят по този начин интересите на чуждата държавата и нейното влияние тук над българските. Не сме ли наистина уникални с този „национализъм”- и защо да се чудим на лудостта на Грета Ганчева по Путин и Русия!?

   Именно след посещението в София и изявлението на руския учен Кашурко, от надписа пред св.св.”Ал. Невский” в София тихомълком изчезва лъжата за десет пъти повече полегнали братушки – повече и от самия състав на воювалата руска армия. Не изчезва обаче от пропагандата на руските емисари, обикалящи България като своя бащиния, какъвто е генералът от запаса Решетников. От екран той се кара театрално на днешна Русия, че не обича толкова България, колкото българите обичат Русия, която не правела достатъчно за подгряването на тази любов, докато паметниците на почит към всичко руско в България не само се почитат, но и се множат!

   Филмът „Руската България” е част от кампанията за укрепване на руското влияние в България чрез неговото главно събитие за годината- септемврийския събор на русофилите на поляната до язовир „Копринка” край Казанлък. Митингът е представен като меродавен за нагласите на българите. Това впечатление, вярно за присъстващите, се засилва от интервюираните български русофили и се разпростира върху българите изобщо – преувеличение, напълно в рамките на пропагандната математика с онези 200 000 братушки. Когато в задъханата си аргументация за любовта към чуждата държава няма повече думи, някои от тях прибягват простичко до лозунга пред микрофона на руската интервюираща ” Вечна дружба” – и толкоз!

   Освен дежурните прононсирани пропагандатори, като Светлана Шаренкова и бившият съветник на Жан Виденов Валентин Вацев, представен само като доктор на философските науки, сред разпалените поклонници на русофилството блести старозагорския митрополит Галактион. Той повтаря в захлас, че вярата е в основата на всичко и затова са ни освободите от „турско-ислямското робство”, поради което „всьо будет” ( каквото и да значи мистичното „всьо” в неговите разбирания).

   За обобщение все пак е най-подходяща братската критика на Вацев към недостатъчните усилия на Русия да продължава да е наша пътеводна звезда. Не случайно думите му са оставени като послание за края на филма, в който той обяснява на публиката причината за преклонението си пред „великата бяла империя” и „велия бял цар”

   „За нас, славяните, ( а не българите – бел.авт.) Русия е центърът на нашата цивилизация. В Кремъл трябва да помнят, че руският цар винаги побеждава”, проповядва преподавателят Вацев, хвалейки се как неговите студенти генетично се гневят, ако някой каже нещо критично за Русия, макар никой да не ги бил учил на тази сръдня!

   Е, в руско-българската война ( а тя си е война- месеци наред) през 1916 г. на добруджанския фронт, когато победоносните български войски разгромяват позорно руските завоеватели, руският цар си е подвил опашката поне веднъж в историята ( за сведение на др. философ). Това им е държало „топло” и в очакване на следваща подобна война, когато нахлуват в България на 5 септември 1944 г. с мрачни предчувствия. Обаче наивното българско правителство, вместо да повтори подвига на предците си от първата световна война, решава да спасява каквото е възможно от запазената от военна разруха до момента българска държава и нарежда на войската, екипирана, отпочинала и потенциално готова за бой ( макар и този път вероятно обречен на неуспех пред обръгналата Червена армия). Така руският цар от грузинския произход Сталин успява в онова, което на Александър Трети не му се получава, когато заплашва да окупира България през 1886 г. за наказание на българите, провинили се пред него с акта на Съединението си. Спира го европейският солидарен натиск срещу намеренията му, подкрепени с демонстративното придвижване на руски бойни кораби и подстрекаване на българските русофили към бунтове срещу правителството в София.

   Плодовете на сталинистката успешна( за русофилите) диктатура, мутирали в днешното русофилство, берем и днес. И ни го казват в лицето: „вот”!