Тази коледна песен е записана от бесарабския българин и писател Мишо Хаджийски вероятно през 30-те години на ХХ век в с. Преслав в Приазовието. Това село е било своебразно културно средище за българското население в Таврия. Богаството на езика и символиката на таврийската българска Богуславка; на песента, с която коледари от стари времена са благославяли – а може би някъде и още благославят – домове и стопани след идването на Рождество Христово, може би ще докосне и родените по-късно, където и да се намират те по света.
––––––––––––––––––––––––––-
Ела, старослово Вишни Боже,
колкото Бог да поможе!
Аз жъ река по свят Никола:
вий, дружина, Бога славете!
– Амин – отговарят коледари.
Що сме кални друми пътували,
тъмни нощи побивали,
бързи кони погубили,
сминни китки потрошили,
черни чизми покаляли.
Дорде идем до тоя стар станиник,
то стана среднощ-полунощ.
Ний рекохме, като стана среднощ-полунощ,
жъ го заварим на съня и на спане,
да го от сън събудим.
Ний не го заварихме на сън, на спане,
най го заварихме на рай Божа трапеза велика,
ядеше, пиеше с мъки светци небесници,
в полумедни панички, с позлатени лъжички.
Ний като отидохме на негови равни двори,
похлопахме и потропахме.
Той, като ни чу и прочу,
стана гол на глава и бос на крака,
наметна тънко шубе,
че си бръкна в сукняне джоби,
че извади златни ключове,
че отключи чимшир порти,
че ни поведе в негови равни двори
и ний му поиграхме ситно вито хорце,
та му главнички потупкахме
и му люлчица разлюляхме,
и му дечица събудихме.
Ний рекохме като му главнички потупкахме
и му люлчица разлюляхме
и му дечица събудихме,
жъ е сърдит и гневен чуляка.
Но той не бе сърдит и гневен чуляк,
най беше от Бога Вишни благословен.
Та запретна бели ръце,
та ни дари добра дара,
добра дара превит кравай
на кравая сребро и злато
и кръста Божий дукато.
Кому брат злато съ ляло, кому брат сребро,
та му през прага преляло,
та му двори оковало,
като зиме свети Иван с дебели ледове,
есен Божа майка с дебели медове,
като пролет свети Герге с шари агнята.
Кобили му се окончили с белокраки кончета,
крави му се отелили с белоглави теленца.
Що били бегати, що били хвъркати!
По земя бягали, по небе хвъркали
та стигнали Божа майка на стара вишня планина.
На злат стол седеше,
на трима братя делба делеше,
кому брат скутум, кому брат скутум,
на тоя брат станиник
нему се паднало Ямболското кило и половина.
Той, като зе тва Ямболско кило и половина,
та се прочу през триж девет кадънлъка –
вит тешак, темян болярин.
Още през праг не е прекрачил
та му довтасая
от три села бъклички калеснички-малеснички:
първата го кани да венчава млади момци с млади булки
втората да кръщава дребни деца еврейчета,
да ги чини христиенчета,
третата да прощава млади булки.
Той съ отнася, отнася
като гора с листум, като вода с биструм,
като сокол във вишине, като риба в дълбине,
като отбор момци с дълги пушки в дълги друми,
като малка мома над бащини си равни двори:
Пременана, наредена,
кован колан до плещите,
вити грибни до лактете,
минат пръстен до ноктете,
бел дукатник над веждите,
ситен пилеж до петите.
И тя се вива-превива
и над другите присмива.
Аз жъ река по свят Никола
вий, дружина, Бога славете.
Амин!
Тоя брат стар станинин,
той ни дари добра дара,
а Господ него още по-добра дара:
дълговеки синове и доброчести дъщери.
Синове му скутум отнисали,
дъщери му скутум принисали.
Та му отнели-принели
девет чифта сиви-бели волови,
та орали на път и под път,
та изорали девет кадънлъка черна угар,
та я сел жълта мудна пшеница.
Кат я сел и наричал:
“Да растеш шестуреда-седмуреда,
та да жънат млади момци кривошапци,
млади моми кривовейки”.
Тя не расла шестуреда-седмуреда,
най ми расла седмуреда-осмуреда.
Та жънали младоженци под мустаци,
млади булки подбидени.
Как жънали и трупали
на малка нива рядком копне,
на голяма честом копне.
Под копнето вейчица,
под вейчица люлчица,
в люлчица детенце
като бащино му златно пръстенче.
Мина баща му, та го залюля,
мина майка му, та го подои и наръча:
“Нани, нани ми, синко!
Да станеш като баща си на млади години,
да обземеш прикован кривак и меден кавал,
да тръгнеш по пътища и друмища,
да сечеш вити коли, да плетеш вити стръги,
да прекарваш ваклумати овчици, избрани козици,
да издоиш бяло мляко,
да подсириш прясно сирене,
да дочакаш пътници и друмници,
да имат майка ти и баща ти из пътя и до пътя
в рай да идат, в рай да бъдат.”
То не слуша що майка му наръча.
Най ми расло-порасло
като баща му на млади години,
та обзело прикован кривак и меден кавал,
че тръгнало по белянки па дебели сенки,
дето моми шев шият,
годеници тънки дари белят,
та съ подпря на прикован кривак,
та засвири с меден кавал,
та ги лъга-облъга,
та им сминови китки обзе,
черни очи скърши.
И тий му съ лъгая-облъгая,
та му ситно-ситно хорце поиграя,
шев объркая, платно прегория,
мътна вода налеха,
телци не прибраха.
крави не издоиха.
Де ги зачуха техните майки-загорки,
та ги люто кълнаха:
“Мари дъщи, клети дъщи!
Що сторихте, та направихте?
Та шев забъркахте, платно изгорехте,
мътна вода налехте,
телци не прибрахте,
крави не издоихте?”
Отговаря най-малката девойка-загорка:
“Мари мале, стара мале!
Колкото остаряваш, дваж ум губиш!
От де дойде момче планинче,
от де го ветър дове, от де го слънце догре.
То съ подпря на прикован кривак,
та засвири с меден кавал,
та ни черни очи скърши,
сминови китки обзе
и ний му съ лъгахме-облъгахме,
та му ситно-ситно хорче поиграхме
та шев забъркахме, мътна вода налехме.
Телци не прибрахме, крави не издоихме,
като и вий с нашите бащи на млади години.”
Аз жъ река по свят Никола:
вий, дружина, Бога славете.
Амин!
Колкото в синьо небе звезди,
толкоз в тая къща чест и берекет,
от нине и до века.
Амин.
Източник: Liternet.bg
