Eдин въпрос от много време ме преследва:
Сред мешавицата от какви ли не коментари по форумите отвреме-навреме срещам невероятния проблясък на талантлива (гражданска) поезия, подписана анонимно от „ГНЕВЕН“.
Има поети, които са просто „майстори на перото“; такива са двамата Славейкови например.
Други пишат така, както птиците пеят – поетичните образи извират направо от духа; такива са Пушкин, Ботев, Вапцаров.
Поезията на вторите е като внезапен взрив в душата – изпепеляващ и неудържим.
Доказателства?
Съвсем свежи.
Обърнете внимание:
Днес отбелязваме деня на бащата
Днес е празник на бащинството и на родителските грижи от страна на мъжа в семейството.
Към новината »
08:52 | 26 декември 2011
Публикацията в http://dnes.dir.bg/news_comments.php?id=10191650 е от 09:20 ч.
За по-малко от половин час „ГНЕВЕН“ буквално избухва с поетичен отглас:
ГНЕВЕН ( нерегистриран )
26.12.2011 09:20
Обичам дъщерята и сина, и майка им (жената) също. Семейния уют и мир ценя. Обичам бащината къща! За мене те са въздух, хляб, вода, живот и всички хубави неща. На тях съм роб, но с лична свобода. Обичам и обичан съм баща!
Разрових архивите на харда. Уви, открих запазени само два поетически бисера на „ГНЕВЕН“. А бях прочел поне една дузина… не съм ги запазил. Но… и това е достатъчно, за да придобиете представа за каква величина иде реч:
“ГНЕВЕН до Примавера (17.06.2009 г. | 16:31ч.)
Смъртта ни идва неизменно в края,
отнема тя присъствието тук
и ни изпраща в ада или в рая,
на Бога и на дявола напук.
Там вярата ни може да укрепне
или напълно да се разруши.
”Не губиш нищо – дяволът ми шепне,
– но всичко можеш да спечелиш ти.”
А Господ си мълчи и тихо чака
да дойде Неговият страшен час,
когато Сам ще проведе атака
към душегубците с Божествен глас.
Какво тогава ще ми кажеш, Боже,
че съм живял ненужно в тежък грях,
че сам живота си съм правил сложен,
че съм от кал и че ще стана прах.
Сурова ще е Твоята присъда.
Ти ще накажеш моята душа.
Но Тебе, Господи, Теб кой ще съди,
за туй, че Ти допусна да греша?
Участвах във войни, убивах хора,
крадях и грабех чуждия имот,
лежал съм много пъти и в затвора,
живеех в блудства и лъжи, бях скот.
От обществото съм презрян, отритнат
анатемосан от пастира мой,
от властите преследван, необикнат
и обвиняван в грехове безброй.
За мен говореха, че съм убиец,
зъл демон, сводник и какво ли не,
наричаха ме още кръвопиец,
крадливо псе, простак и диване.
Но малко хора знаят, че на Тебе
издигнах храм от кървави пари,
че в него аз се чувствах като бебе
и молех се да бъдем по-добри.
Семейството ми, Боже мой, избиха
жестоки хора, хора без сърца,
с жена ми и с децата се гавриха,
насякоха те моите слънца.
Така аз станах зъл и див, Бащице,
от мен дете у майка пропищя,
и мачках хора като дървеници,
не сетил как животът отлетя.
Сега съм стар, сакат и много болен,
смъртта е тук пред моята врата,
последен път се кръстя и Те моля
от злото, Боже, да спасиш света.
ГНЕВЕН (29.06.2009 г. | 13:33ч.) МЛАДОСТТА ЩЕ ОСТАРЕЕ!
Седнал в сянката на здрача,
роня сълзи, тихо плача
за изминалата младост, за настъпилата старост.
Няма я онази сила,
страстна, борбена и мила,
що наливаше снагата, с чувства пълнеше душата.
Няма я кръвта гореща,
нито любовта ми веща,
няма я пъргавината на ръцете, на краката.
Няма порив, няма свежест.
Има само жал и тежест.
Дето беше суетата, настани се самотата.
Седнал в сянката на здрача,
аз защо ли с горест плача?
Щом живота с хъс живее, младостта ще остарее.
Всичко в този свят е тленно.
Старостта обикновено
отговаря на въпроси – не мечти, а мъдрост носи.
Капнала сълза проблесна.
Отдалече глас ме стресна:
– Дядо, идвай за вечеря! Станах, тръгнах в мрака черен.
ВИЕ, КОИТО ПРАВИТЕ ЗАКОНИТЕ, ПОМИСЛЕТЕ И ЗА СЕБЕ СИ!“
Може би някой от читателите на EuroChicago знае нещо повече за тайнствения „ГНЕВЕН“ поет?
Открих за себе си поета „Гневен“, и веднага започнах да си записвам неговите изпълнени с любов към малкия човек стихове. За съжаление от доста дълго време не съм попадала на негови произведения, макар че чета коментари по форумите с надежда да намеря нещо ново.
Ето моята скромна селекция:
Тръгвай сине! Напред, и. . . късмет! Тук надежда за теб не остана.
Скътах тези пари за билет и поплаках си малко зарана. . .
Все си вярвах, че мойто момче в тоз несигурен свят ще сполучи.
Но животът надолу тече и напомня помия за куче.
Някой вече ни сложи черта. Като мъртви дори ни посече.
Щом преминеш след тази врата – не се връщай тук никога вече.
Даже вън да е тежко – ще знам, че синът ми със труд ще успее.
Тук да прося за нас ме е срам, а оттатък – поне се живее.
Малка пенсия имам. Уви! И за двама се никак не връзва.
Тръгвай, моя любов, и върви, че сърце ми от болка измръзва.
Ще намериш все нещо, нали? Армаган да изпратиш на време.
Вересията свърши. Боли! Левче никой не ще да заеме.
Тръгвай, сине, от тоз терминал! Колко други навън отлетяха. . .
Не поглеждай баща си през жал! Тя, в сърцето, е родната стряха!
Щом превърнаха родното в ад, то чистилище вънка поне е. . .
Ти си силен и толкова млад, а на мен старостта ми тъмнее. И да пишеш. . .
Ще ч
ЗАВЕТЕН СПОМЕН: Гореше много стара къща, случайно там се озовах, видях как огънят поглъща етажи два сред дим и прах. „Детето ми спасете, хора! Спаси го, Боже, нямам грях!“ – крещеше майката на двора. Тълпата зяпаше със страх. Обадиха се за пожарна и чакаха я всеки миг. Усетих нещо как ме парна, отдръпнах се с болезнен вик. Тогава, цял напръскан с пяна, влетя в пожара дребен мъж и сякаш вечност там остана, накрай яви се изведнъж. В ръцете си дете държеше, от огъня го бе спасил, зад него къщата гореше… Мъжът герой ми стана мил. Детето майката прегърна, побъркана от радост бе, мъжът, спасил го, се обърна и скри го черното небе. Остана ми заветен спомен от този мъж обикновен, мъж смел, безкористен и скромен, мъж на годината за мен. „ДОБРО НА ХОРАТА ДА ПРАВИШ, БЕЗ РАЗМИСЪЛ И БЕЗ ХВАЛБИ И НА МИГА ДА ГО ЗАБРАВИШ!“ Дали ще мога? Може би…
ЗА ВАШЕТО ДОБРО НАСТРОЕНИЕ: Две мутри къцали над вир дълбок в реката. Но за беда един се хлъзнал по тревата, цамбурнал във водата, почнал да се дави. Не знаел мутрата да плува. Що да прави, приятелят му скочил там да го спасява. С постъпката си шашнал рибата тъдява! Когато мутрите излезли от водата, като утрепани им биели сърцата. Спасеният спасителя си драг прегърнал и с реч на политик към него се обърнал: „Брато, живота ми спаси! Мерси! Юнак си!! От две години знаеш, че събирам такси. Заделил съм в спестовна книжка двеста бона. Парите са за теб. Да ми умре питона, ако не ти ги дам, брато, аз още утре!“ Отвърнал удивен приятелят му мутра: „Брато, ти май откачи! Глътнал си водица! Пийни текила и мини на друга жица! Ако те чуе някой, няма да осъмнеш! За двеста бона, пич, с базука ще те гръмнат! Живота ти спасих, защото сме авери. Парите ти не ща! Какво си се озверил?“ „Недей така, брато, не съм длъжник на никой! Ти книжката вземи, тя твоя е, не викай! Не ставай глупав! Сметката е двеста бона! На името на моя милост – Киро Слона.“ „Но, чакай! Името на книжката е твое!“ „Така е, името на книжката е мое.“ „Ще трябва имената ние да смениме!“ „Не, книжката ще си остане с мойто име!“ „Пари как ще изтегля? Я не ме занасяй!“ „Да теглиш? Луд не ставай! Внасяй бе, ти внасяй!“
Тръгвай сине! Напред, и. . . късмет! Тук надежда за теб не остана.
Скътах тези пари за билет и поплаках си малко зарана. . .
Все си вярвах, че мойто момче в тоз несигурен свят ще сполучи.
Но животът надолу тече и напомня помия за куче.
Някой вече ни сложи черта. Като мъртви дори ни посече.
Щом преминеш след тази врата – не се връщай тук никога вече.
Даже вън да е тежко – ще знам, че синът ми със труд ще успее.
Тук да прося за нас ме е срам, а оттатък – поне се живее.
Малка пенсия имам. Уви! И за двама се никак не връзва.
Тръгвай, моя любов, и върви, че сърце ми от болка измръзва.
Ще намериш все нещо, нали? Армаган да изпратиш на време.
Вересията свърши. Боли! Левче никой не ще да заеме.
Тръгвай, сине, от тоз терминал! Колко други навън отлетяха. . .
Не поглеждай баща си през жал! Тя, в сърцето, е родната стряха!
Щом превърнаха родното в ад, то чистилище вънка поне е. . .
Ти си силен и толкова млад, а на мен старостта ми тъмнее. И да пишеш. . .
Ще чакам
ГНЕВЕН ( нерегистриран )
01.12.2010 13:17
NA KALINA ILIEVA
Прочут лъжец, в лъжите спец, отишъл при един мъдрец. „Мъдрецо, истина кажи, но тя да бъде от лъжи.“ След размисъл дълбок, нелек, въздъхнал старият човек: „Лъжата ражда пак лъжи и на лъжите си държи. Туй истина е от лъжи.“ „Лъжа от истини кажи!“ „От истината не боли. Кълнем се в истини, нали? Днес истината е закон. В България седи на трон. Не се купува тя с пари. И имат я за Бог дори у нас държавните мъже.“ Навел глава и натъжен, изпитващ чувството на срам, лъжецът тръгна си оттам.
ГНЕВЕН ( нерегистриран )
15.04.2010 19:10
ПОСЛЕДЕН УРОК:
Контейнерите за боклук пред блока.
Тук всяка сутрин идваше жена, във вехти дрехи, слаба, невисока, с количка, а през зимата с шейна.
Преглеждаше в сметта добре нещата, отделяше полезните на вид,
изглеждаше ми странно тя позната в походка, маниер, в гърба превит.
Бях все зает, началник в общината, до службата ме караха с кола, и само сутрин, точно до вратата, я виждах, беше вечно с очила. Веднъж обаче тя ме заговори. Попита ме с усмивка за часа. Невероятно близка ми се стори. И я познах, познах я по гласа. Бе моята учителка любима в последния гимназиален клас. Заместваше почти една година. Бях влюбен в нея. Слушах я в захлас. Цял ден на работа за нея мислех – учителката, станала клошар, в бюрото нещо търсех, нещо чистех, бях станал ученика Божидар. Не бе познала в мене ученика. Самият аз бях доста променен – солиден, тежък, лика и прилика с мастит, авторитетен бизнесмен. На заранта я чаках много рано. Прекрасно утро! Неработен ден. В боклука ми, на дъното прибрано, лежи кашонче, дар голям от мен. Усетих зад гърба си, че пристига. Изсипах кофата с боклук завчас и без дори главата да повдигам, прибрах се бързо, на бегом у нас. В кашончето бях сложил триста евро, кафе, парфюм, кутия с шоколад, вълнувах се и бе ми малко нервно, но в себе си се чувствах много млад. Закусих и полегнах на дивана. На входната врата се позвъни. Излязох да отворя. Никой няма. Пред прага плик с кашончето встрани. „Не те ли учих, драги Божидаре, че всяка работа краси човек, дори и бедността от бога дар е, макар и в двадесет и първи век. Нима в очите ти съм просякиня? Срамуваш се да поговориш с мен. Обратно връщам твойта милостиня и знай, ще легна гладна този ден. Не прося милост, бедността не крия. Клошар съм, няма как, не върша грях.“ Това прочетох. Щях да се убия. Учителката вече не видях. НЕВЕДОМИ СА БОЖИИТЕ ПЪТИЩА ЗА БЕДНИТЕ УЧИТЕЛИ!
Прегърбен се прибира всяка вечер клошарят стар в студения фургон, във вехти дрехи вечно е облечен, но е щастлив, че има свой подслон. Нащърбен чайник върху малка маса, прогнила печка, мивка, дървен стол, креват от счупена врата без каса и етажерка с книги, подът гол. Прозорчето с перденца на райета придава на наредбата уют, а в ъгъла две дрипави котета доволно мъркат като в нечий скут. Фургонът е сред брезова горичка край вилата на евродепутат, шуми наблизо весело рекичка, идилия в природен резерват! Какво му трябва на клошаря още? С коричка хляб залъгал своя глад, завил се през глава, прохладна нощ е, заспива като в истински палат. Горкият беден, стар клошар сънува – учител е и преподава в час… училищен звънец… деца лудуват… и пак се лее неговият глас… Във вилата на депутата свети, за кой ли път се вихри щур купон, сънувай своя сън, клошарю клети, това е твое право, без закон!
ДО ЦАРЯ СЪВЕТ ОТ БЕДЕН ПОЕТ: Когато лъжеш, сам си вярвай! Така лъжата ще е силна! На истината не показвай, че в теб лъжата е стабилна! Разделяй и владей нещата! В противен случай ще пропаднеш! Бъди най-честен ти с лъжата, защото тя е безпощадна! Приятел да си с двете дами! Чрез тях животът ти препуска! И гледай да не се посрамиш, щом някоя от тях ти пуска! Внимавай с истината гола! Лъжата мами с красотата! Ти знаеш оня с двата стола – накрая седнал на земята!
Щом от него всеки взима, взима много, малко носи, то в бюджета дупка има, няма нужда от въпроси. Колко повече ти взимаш, става дупка по-голяма и накрая ще се снимаш не пред дупка, а пред яма. Трябва да се носи значи, да наливаме в бюджета, кой каквото ще да грачи, изгорял ни е късмета! И Станишев да се хвали, и Борисов да се кара, не останаха абдали с оптимизъм или с вяра. За България е жалко, ямата ще я погълне, вероятност има малко българщина да покълне
ГНЕВЕН ( нерегистриран )
07.12.2010 18:04
ЖИВОТЪТ: Животът ни е дар от Бога
от раждането до смъртта,
живеем в радост и в тревога
с омразата и с любовта. С лъжи за истина се борим, избираме добро и зло, за съвест, дълг и чест говорим в човешкото си потекло. Сами живота правим сложен с безумни планове безброй и свят създадохме безбожен, а чакаме за ад и рай. Мирът постигаме с войните, не тачим нашите предци и на земята красотите погубваме като глупци. За бъдещето си нехаем, за миналото не скърбим, а в настоящето си траем, към гибел дружно в крак вървим. И не е нужно Бог отгоре да праща жупел, огън, дим, нашир – Содом, надлъж – Гомор е, светът сами ще изгорим. Човек ще си проклина дните, останал сам като Адам! Прати ни, Боже, в пещерите, дано акъл ни дойде там!
Поздрави и до нови срещи!
Още прекрасни стихове от тайнствения „ГНЕВЕН“ поет:
ГНЕВЕН ( нерегистриран )
30.05.2010 11:59
http://dnes.dir.bg/news.php?id=6477543&fp=1#cmts
ПОЕЗИЯ
Тук всяко поетично слово
е ритъм на едно сърце,
от скръб – по-тежко от олово,
от радост – леко на перце.
Сърце, разтворено широко
за хората и любовта,
в което скрита е дълбоко
най-съкровената мечта.
В света ни мир да има вечно,
да бъде всеки сам поет,
да има смях, любов, сърдечност,
човечност да цари навред!
Поезия да е животът!
Да пее гордо песента!
На хората да бъде вотът!
Да срещат с песен и смъртта!
В такъв свят искам да живея!
Да няма в него капка зло!
С живота песента да пея!
Ще стане! Вярвам! Би могло!
http://dnes.dir.bg/news/iran-6685994?nt=4#cmts
ГНЕВЕН ( нерегистриран )
07.07.2010 17:40
Осем звука съдбоносни,
име свято като Бог,
силата на древност носи
от олтара си висок!
Теб, Българийо, обичам,
мъко моя, мой живот,
и пред тебе коленича,
мой изстрадал скъп народ!
Името до болка сричам,
то е химн на красота,
българин ще се наричам
и в живота, и в смъртта!