Куфарчетата с пари – слух или истина?

Откъс от книгата на Крум Благов „Първият милион”

Един от героите на тази книга, Георги Гергов, казва: Първият милион – няма човек, който да обясни как го е спечелил. Но легенди не липсват. Валентин Моллов например твърди, че взел един милион назаем, утроил го и върнал дълга си с лихвите. Христо Ковачки пък си спомня само за първия кредит със седемцифрена сума. Кой им е дал милион назаем и с какво е бил гарантиран той? Обикновено банките искат залог на по-голяма стойност от кредита. Или обезпечение не е имало? Защо някому са били предоставени толкова пари на доверие?
На тези въпроси никой от най-богатите българи днес не е успял да даде убедителен отговор. В многобройните си интервюта през годините олигарсите често предлагат различни версии. Това е проблемът на лъжите – трябва да се помнят, за да не си противоречат. Някои откровено се подиграват на питащите. Като един бивш депутат, който с усмивка обясняваше, че натрупал милионите си, като пестял от закуски.
Целта на тази книга е да потърси истината за митичните куфарчетата с пари, които според мнозина са се раздавали на избрани лица след 10 ноември 1989 г. Имало ли е такива и ако да, сумите наистина ли са били в брой, или в банкови сметки? От какъв порядък? Кои са получателите и кой ги е определял? Или това са само слухове, с които обикновените хора се опитват да си обяснят загадъчното забогатяване на хора, за които преди 20 години никой не беше чувал?
Слуховете са черната борса на информацията. Те се раждат там, където не достигат факти, но има широко разпространено убеждение, че такива факти съществуват и се прикриват. Другото, характерно за тях, е, че те винаги имат своя жертва – човека или хората, за които се говори. Слухът за куфарчетата обвинява комунистическата върхушка, че е раздала държавните пари на свои хора, за да увековечи властта си – от политическа да я превърне в икономическа. Той дава опростено обяснение на фактите.
А факти съществуват. Един от супербогаташите днес е Добромир Гущеров. Той притежаваше холдинга „Орел-Г”, включващ застрахователна и здравноосигурителна компания.
Промените заварват Гущеров като служител в един от бригадирските щабове на комсомола. Скоро след това той става председател на Съюза на частните предприемачи „Възраждане”, после – застраховател. За разлика от много други големи икономически групировки неговата не само оцелява при всички правителства след 10 ноември, но и се разраства. Гущеров прави сделката на живота си като депутат от БСП през 2006 г. – продава холдинга си на италианския концерн „Дженерали”. Сумата е запазена в тайна, но явно става дума за десетки милиони евро. Днес живее в Австрия.
Зетят на Георги Атанасов, министър-председател от 1986 до 1990 г., се казва Петър Терзиев и по образование е актьор. Сега той също е виден бизнесмен. Терзиев първо участва в приватизацията на фармацевтичните заводи в Дупница, Троян и Разград в съдружие с друг виден зет – Георг Цветански, бивш съпруг на дъщерята на Николай Дюлгеров, първи секретар на Софийския окръжен комитет на БКП. После двамата продават бизнеса си на исландския милиардер Тьор Бьорлгофсон. След това Терзиев известно време представлява инвестиционния фонд „Икуест”, а преди осем години приватизира фармацевтичния комбинат „Ален мак” в Пловдив от името на швейцарско дружество. От известно време акционерното дружество изпитва големи финансови затруднения. То беше обявено в неплатежоспособност от съда и той напусна борда на директорите.
Бащата на шефа на „Лукойл” – България, Васил Златев, е съселянин на Тодор Живков. Казвам съселянин, защото Правец става град чак през 1981 г. Васил Златев е бил 21 години правешки кмет и много приближен на Първия. Според класацията на в. „Пари” той също е сред най-богатите българи.
Няколко видни представители на бившата висша номенклатура живеят постоянно в чужбина, предимно в Австрия, без да е ясно какви са източниците им на доходи. Първият от тях е покойният вече член на Политбюро на ЦК на БКП и вицепремиер Огнян Дойнов. Рядко се връща в България Стоян Марков, първи заместник-председател на Министерския съвет в последните две правителства преди 10 ноември 1989 г. Във Франция и в Америка пък се подвизава скандалният бизнесмен Бисер Димитров, зет на бившия главен прокурор Иван Вачков.
Това са само няколко от случаите с национална известност. Има още десетки, ако не и стотици подобни. Във всеки регион на България, във всеки по-голям град има поне по няколко бивши комунистически и комсомолски апаратчици, офицери от бившата Държавна сигурност или техни наследници, които са богати бизнесмени. Произходът на тяхното състояние за хората е необясним. Наистина ли партийците и ченгетата с бизнес нюх са били толкова много, или причината все пак не е в личните им качества?

Корицата на книгата

Създаването на олигарси у нас не е еднократен процес, извършен за няколко месеца или година. Напротив, при всяко ново правителство, при всяко ново парламентарно мнозинство сякаш от нищото се появяват сякаш неизвестни до този момент лица, които изведнъж се превръщат в мултимилионери. В първите месеци след свалянето на Живков, по време на управлението на Андрей Луканов се прочуха, освен Добромир Гущеров, вече позабравеният Валентин Моллов и убитият през 2003 г. Илия Павлов. При Любен Беров изгря звездата на Георги Гергов, при Жан Виденов – на Николай Банев, братята Атанас и Пламен Бобокови и Димитър Барбуков (интересното е, че последните трима са родом от едно и също русенско село). При Иван Костов се прочу Славчо Христов, а при Симеон Сакскобургготски – Христо Ковачки. Сякаш всяка партия у нас създава свои олигарси. Някои от тях остават на върха на бизнеса само един мандат, други се приспособяват към всяка нова власт.
В тази книга проследявам съдбата на десет известни бизнесмени от последните 20 години, за да изясня как са натрупали първия си милион. Веднъж президентът Георги Първанов призова да се отворят „икономическите досиета на прехода”. Такива досиета, разбира се, няма, но те могат да бъдат създадени. Съществуват достатъчно надеждни източници. Пазят се фирмените дела, архивите на ЦК на БКП и на ЦК на комсомола, доклади на МВР за създаването на банките, има кредитни досиета за заемите, които са раздавали, плюс още много документи. В тях намерих богата информация за раждането, възхода, а понякога даже за упадъка и гибелта на новоизлюпените милионери. Има много свидетели, които знаят отделни частици от истината. Разговарях с всички, които пожелаха това.
Предложих на героите на тази книга да кажат и своята версия за първия си милион. Някои се съгласиха, други – не. Трети няма как да проговорят, защото вече не са между живите. Има такива, които през годините са давали различни обяснения на тази тема. Изложил съм техните мнения, дори когато не им вярвам. Журналистът трябва да бъде професионален скептик. Работата му е да проверява информацията, включително и слуховете, защото разликата между двете понякога е доста условна. В резултат на моите разследвания се получи нещо като задкулисна история на прехода.

Списък от 300-400 души?

Повечето хора не вярват в непорочното зачатие на милионерите. Някои от самите съратници на Живков хранят подозрението, че куфарчета с пари е имало. От време на време, обикновено около 10 ноември, се появяват сензационни признания, които уж направили висши комунистически функционери. Проф. Йордан Йотов, партизанин от отряда „Чавдар” и член на Политбюро на ЦК на БКП, един от хората, убедили Живков, че е време да се оттегли, бил казал, че след 10 ноември в куфарчета на верни другари по списък са раздадени два милиарда долара. Бившият секретар на ЦК на БКП Стоян Михайлов, който след 10 ноември е направен заместник на премиера Георги Атанасов, уточнил, че в списъка са били 300-400 души. Тогавашният кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП и вицепремиер Григор Стоичков посочил сумата един милиард долара. Парите давал Румен Сербезов. Началникът на кабинета на Жан Виденов Красимир Райдовски, минал през Първо главно управление на Държавна сигурност, пък твърди, че касиер бил Любен Гоцев. Бившият шеф на „Булгаргаз” Васил Филипов даже посочва мястото, където се раздавали куфарчетата – правителствения хотел „Рила”.
Един от заподозрените, че е получил пътен лист в бизнеса с партийни средства, Добромир Гущеров, също смята, че куфарчета с пари е имало. В свое интервю той казва: …от 1988 до края на 1990 г. куфарчета с пари се раздаваха! Много неуспели фирми има, които се създадоха и по партийна, и по комсомолска, и по профсъюзна линия. Малко от тях успяха”.
Пред мен обаче Стоян Михайлов отрече да има доказателства за куфарчетата: „Трябва да имате предвид, че аз бях напълно изолиран от управлението след 10 ноември 1989 г. Не можех да се съглася с опита на новото ръководство на БКП/БСП (Андрей Луканов и сие) да се снеме отговорността от членовете на Политбюро за пороците и престъпленията на живковизма, както и със съзнателно поетия курс към реставрация на капитализма у нас… Спомнете си, че ръководството на БСП през май 1990 г. постъпи двулично към мен, като отказа да бъда кандидат народен представител за Великото народно събрание от името на БСП. Поради всичко това не бих могъл да отговоря на въпросите за раздаването на пари от Лукановци” – написа ми той.
Йордан Йотов ми каза, че е чул за куфарчетата от ген. Желязко Колев, партизанин от отряда „Чавдар”. На Колев предложили да му дадат пари, но той отказал. Единственият, който е виждал човек с куфарче, е Григор Стоичков. „Срещнах на „Позитано” 20 един, даже не му знам името. Заговорихме се. Той ми каза: „Така и така, другарю Стоичков, аз съм от тези, които са взели пари. Казаха ми: „Прави фирма, но след това ще помагаш.” Дали на много хора, а само десет души се отчитали във Висшия партиен съвет. Той бил един от тях. Само това ми е известно” – разказа ми Стоичков.
Той отрича да знае нещо повече: „Не съм участник. Никаква информация нямам. Така съм чувал от други хора, но колко куфарчета и на кого са дадени, не знам. Говорят, че Румен Сербезов е бил един от играчите при раздаването. Андрей Луканов провеждаше плановете си чрез Румен. Някой ми каза, че председателят на БНБ Васил Коларов също е бил в течение на тази работа, а също министърът на външната търговия Христо Христов.” Дори да са раздавани пари, според Стоичков сумата 1 или даже 2 милиарда долара е нереална. Абсурд – каза ми той. – Според мен това са били пари от ЦК, а не от бюджета.
Журналистът Горан Готев разказва следната история. Спомням си, че когато издаването на „Дума” се изправи пред поредните трудности, Стефан Продев взе от бюрото си някакво листче, прочете от него някакво име и каза:
– Поискайте от него реклами за вестника и ако откаже, напомнете му, че партията му е дала петстотин хиляди лева.
Какъв бил отговорът на „червения” милионер:
– А бе стига с тия петстотин хиляди лева! Стига! Ако толкова трябват на партията ви, ще й ги върна! Ще й ги върна до стотинка…

Празната хазна – откъде пари?

Колко пари е имала БКП? От решение № 9 на Конституционния съд от 1992 г. се вижда, че от 1985 до 1989 г. компартията е получила от бюджета 677 милиона лева, или средно по 135 млн. годишно. Собствените й приходи са били около 21 милиона, повечето – от членски внос. Следователно БКП е разполагала с по около 156 млн. лева годишно. Дори да е имало нещичко, заделено от предишни години (т. нар. преходен остатък), няма как от тях да се спестят един милиард долара за раздаване в куфарчета.
В хазната също не е имало такива суми. 10 ноември 1989 г. заварва България с резерв от 700 милиона валутни лева или 860 млн. долара (валутният лев струвал 1,23 долара). Наричали ги „парите на бай Тошо”. Започнали да заделят този резерв в началото на 70-те години, но през 80-те той бързо се стопява. През 1986 г. например по данни на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) Народна република България е имала отрицателно търговско салдо с 24-те най-развити капиталистически страни в размер на 1,38 милиарда долара и по този незавиден показател е била на първо място в съветския блок.
Още през 1987 г. председателят на БНБ Васил Коларов изпраща секретно писмо на Тодор Живков, в което му съобщава, че България дължи по кредитите си към западни банки 7,25 млрд. валутни лева (към 9 милиарда долара) и само до края на деветата петилетка (1990 г.) трябва да погасява средно по 2,5 млрд. годишно. А общата сума на чистите валутни постъпления за 1986 г. е само 1,95 млрд. Коларов предупреждава, че единственият начин да се посрещнат задълженията е да се вземат нови кредити: „За сведение ще спомена и това, че е прието за нормално плащанията за основния дълг и за лихвите на една страна да не надхвърлят 25 на сто от общите й валутни постъпления. У нас вече те са повече от 100 на сто.”
В началото на 1989 г. валутният резерв е все още над един милиард, но тъй като през първите 10 месеца има падежи за плащане на заеми, на 1 ноември, девет дни преди Живков да се оттегли, той пада под милиард. А само през първото тримесечие на 1990 г. е трябвало да бъдат внесени 1,723 млрд. долара главница и лихви по външния дълг. За тези плащания се налага да се посегне отново на резерва и на 31 март 1990 г. в него остават едва 138 милиона долара. От хазната не би могъл да излезе един милиард за пълнеж на куфарчета, защото там просто не ги е имало. България е фалирала. Парите на бай Тодор са похарчени заедно със самия него.

Източник:   е-vestnik.bg