Роден през 1982 в Габрово и завършил столичната Английска гимназия, Миро заминава за Америка през 2001 година. Учи психология в Университета в Арканзас, а после записва магистърска програма по творческо писане. Днес e преподавател по творческо писане в Университета в Северен Тексас и редактор на списанието „American Literary Review”.
Въпреки че го определят като „американско-български” писател, Миро съвсем не се чувства като американец. Свикнал е с живота в Америка, женен е за японка, с която се запознава там. Всяка година обаче прекарва по няколко месеца в България и винаги му е трудно да се раздели с близките си, когато си заминава.
За разлика от многото български автори, които не могат да се похвалят с неговия успех, Миро е взел насериозно писането, а не себе си. Запазил е чувството си за самоирония и смята, че има да извърви дълъг път, преди да добави пред името си титлата „писател”.
– Заминаването ти в Щатите през 2001 като че ли разделя живота ти на две – тук и там, преди и след. Може ли да се каже, че с разказите за България си се опитал по някакъв начин да свържеш двата периода?
– Да, определено. Първоначално се чувствах смачкан в Щатите, наистина има някакъв културен шок. Знаех английски и нямаше момент, в който да не разбирам хората. Но самият факт, че си чужденец… Изведнъж те пускат от нищото в една друга култура. И ти се чувстваш изключително сам. Беше си ми мъчно, като на малко дете, за приятелите, за майка ми и баща ми. Но имаше много българи, които също учеха там, може би 15-16 човека, веднага си станахме приятели, много си помагахме, при нас нямаше такива проблеми, за каквито съм чувал в големите български емигрантски общности. Но първите няколко години американските ми приятели се брояха на пръстите на едната ми ръка.
– Кога започна да пишеш на английски?
– Заминах за Америка с идеята, че ще ставам писател. Проблемът беше, че някак не ми се струваше логично веднага да почна да пиша на английски. Имах желанието, обаче не знаех как точно ще стане, аджеба. Мислех, че ще ми трябват 10 години, за да се потопя в езика, да почета и да почна да пиша. Това беше рационалният план. От друга страна обаче почнах да пиша почти веднага. Започнах да си превеждам част от разказите, които си бях писал тук, и да ги изпращам по списания и те да ми ги отказват… През 2002 г., втори курс съм бил, записах един от големите задължителни курсове, „Западна цивилизация”. Още първата седмица си седя такъв на чина и идва професорът при мен, много формален: „г-н Пенков, вие откъде сте?”. Викам „От България”. А той: „Ти ебаваш ли се с мен?”. „Защо да се ебавам?”. И той „Искаш ли да изкараш някой долар?”. Че кой не иска? И се оказа, че този човек прави дисертация на тема „Еничарите на балканските земи”. Даде ми една книга, на една българска османистка, проф.Цветана Георгиева, „Еничарите по българските земи”. Каза ми да я прочета, да синтезирам отделни части и т. н. Прочетох книгата, станахме приятели с него, три пъти ми идва тук на гости, ровихме се по библиотеките… Пари така и не взех, но понаучих доста неща за еничарския корпус, за кръвния данък. И си викам, така и така го прочетох това нещо, така и така ще го забравя след една година, познавайки себе си, защо пък да не седна да напиша един разказ? И написах разказа „Девширме”, последния в книгата.
– „Девширме” е първият ти разказ, писан в САЩ, така ли?
– Това е първият български разказ на английски, преди това може би имах два на различна тематика. По това време вече бях записал часове по творческо писане. А то пък жестока изненада – отидох да уча в Арканзас, понеже оттам ми дадоха пълна стипендия, и той такъв уж неизвестен университет. Оказва се обаче, че там е третата най-стара програма по творческо писане в цяла Америка – 40 години със супер традиции. И аз записах един час такъв, записах втори, запознах се с професорите, които се оказаха някакви много добри хора, много голям кураж ми вдъхнаха. Занесох го този разказ, „Девширме” на един уъркшоп и хората, като го прочетоха, викат, „аа, много интересно, давай още такива разкази”. Викам – що пък не. И понеже никой не знае нищо за България там, ми дойде такава идея – да напиша книга за България, разкази с възможно най-широка палитра от гласове, за да може, ей така, ако някой американец вземе книгата, да добие някаква представа.
– В България програмите по творческо писане още не са особено популярни. Важно ли е да си учил нещо подобно, за да пишеш добре?
– То не е задължително да си го учил, но на мен ми беше безкрайно полезно. Първо, както беше моята програма, 4 години получаваш пълна стипендия, ти не се притесняваш как да си плащаш квартирата и какво да ядеш. Което за един писател, особено млад, е жестоко важно нещо, оттам насетне можеш да си посветиш времето на писане. След това, в университета учиш неща, които са ти безкрайно полезни. Четеш литература, но я четеш като писател. Не се занимаваш с разни марксистки, феминистки и фройдистки интерпретации и глупости, които ще видиш във филологиите. Четеш чисто технически – как е структуриран тоя разказ или роман, учиш за всички основни елементи, как да развиваш герои, гледната точка каква да бъде, фабулата как да върви и т. н. Другото полезно нещо е, че си заобиколен от хора, за които писането е сериозно нещо. Защото ти в един момент трябва да направиш някакъв целенасочен избор – за мен само хоби ли ще бъде писането и ще си драскам настрани, или ще се опитам да вложа няколко години от живота си и каквото стане-стане.
– Ако беше останал в България дали щеше да стане?
– Много трудно. Защото тази книга, която написах аз, ми отне около 6 години от почването до свършването. Ако разделя на тия шест години парите, които съм получил, аз ще съм под минимума в Америка. Затова почти всички писатели, които пишат „чиста литература” (от английски „literary fiction” – б. а.), а не някаква комерсиална, работят някъде по университетите, както съм аз. И това е невероятна работа, защото ти позволява да си около хора, които вземат писането насериозно, дава ти свобода на графика, позволява ти да стоиш до 4 през нощта като идиот, да спиш до 11, плаща ти сметките, дава ти здравна осигуровка, което в Америка е много важно.
– Можеш ли да кажеш, че си постигнал мечтата си?
– Не, не бих казал… Аз дори, като ме питат „какво правиш”, никога не казвам, „аз съм писател”. Когато бях студент, казвах, че съм студент, а сега, че преподавам следното нещо. Защото за мен това „писател” е титла, която трябва да си спечелиш и да отвоюваш с времето. За мен една книга не е достатъчна, макар че разбира се има невероятни световни писатели, които са написали само по една книга, примерно Харпър Ли… Та нямам предвид, че количеството е мерило на качеството. Но за нещата, които искам да правя, да напиша роман – ей такива разни – са необходими години.
– Трудно ли е да издадеш книга в САЩ?
– Да, много е трудно. Просто в Щатите страшно много хора пишат, страшно много графомани има, страшно много ненормалници пишат също така. И броят на писанията е огромен. Което значи, че издателствата не могат да си позволят даже да ги разглеждат. Човек, за да почне да издава, трябва да си намери литературен агент. А литературният агент обикновено няма да ти погледне произведението, или поне по друг начин ще се отнесе с теб, ако ти нямаш срещу името си поне няколко добри публикации в големи американски списания.Номерът е обаче, че без агент, много трудно можеш да постигнеш добрите публикации в големи американски списания. И става един омагьосан кръг. Хората обикновено пишат по един разказ и го изпращат на 20 списания, 20-30 до 50 да кажем са най-големите. И чакаш. Почва се едно голямо чакане – 3-4-5-6 месеца понякога. За да получиш накрая един такъв отговор, който е стандартна изрязана хартия, на която пише „Уважаеми авторе, благодаря, обаче не…”. Аз за мой голям късмет, бях получил може би десетина отказа, преди да публикувам точно този разказ „Девширме” в оригиналния му вариант, много по-къс беше. Има едно списание в Луизиана Стейт Юнивърсити, казва се „The Southern Review”, създадено е от време оно от Робърт Пен Уорън и е едно от престижните списания. Тоест, това е публикация, която, ако я имаш срещу името си, хората гледат по малко по-друг начин на теб. Публикувах този разказ, и оттам насетне в рамките на две години получих може би 50 отказа от други списания.
– Но това не те отказа?
– Не ме отказа. То те смачква. Дори и в момента е неприятно, но в началото е особено потискащо. Щото ти чакаш, надяваш се, 4-5 месеца, и изведнъж получаваш 10-15 отказа – не, не, не, не. Най-важното е човек да не губи кураж. Много е лесно да го кажеш и много трудно да го изпълниш. И вече след 2-3 години откази, разказът „Как купихме Ленин” го бяха отказали може би всички добри списания. В крайна сметка го сложих в един плик и го пратих на редактора на „The Southern Review”, който ми беше публикувал първия разказ и му казах, че така и така, всички го отказват, но според мен това е хубав разказ, прочетете го. Не ми беше минало през ума, че едно и също списание може да те публикува два пъти. Което впоследствие се оказа практика. Той се обади след три седмици и каза: „много ми харесва, но имаш ли нещо против да го публикуваме не сега, а след една година?”. Това го казвам така, за да видиш с какви бавни темпове се случва всичко. Публикуваха го една година по-късно…
– Тук сме свикнали нещата да стават от днес за утре…
– Аз бях със същия манталитет и това си беше голяма мъка. Щото ти искаш, ти си някакъв дето има една дума „сбъдник”, искаш да се сбъдне на мига. Обаче животът те блъска с тоягата, и ти чакаш, нямаш избор, защото си никой. И чаках още една година да го публикуват тоя разказ, като излезе вече, есента на 2007, януари 2008 от „The Southern Review” ми написаха, че е спечелил награда, те всяка година дават награда на най-добрия разказ в тяхното списание. А след три дни получих един имейл, в който там вече казаха „със Салман Рушди избрахме вашия разказ за „Best American Short Stories”.. .
– Как се почувства?
– Нереално, да ти кажа. На моите баби, като има кажа „така и така, имам много добра рецензия в „Лос Анджелис Таймс”, примерно, те викат „хубаво, хубаво”. Обаче сега в „Труд” написали за мен и те, „Ааа браво, супер, много яко”. По същия начин и аз не бях наясно колко голямо нещо всъщност е „Best American”. Чак впоследствие си дадох сметка за какво става въпрос. Но разбира се, че бях много щастлив. При положение, че помня самия ден, в който се е случило, 20-ти януари 2008, значи е от тези събития, които ги помниш.
– Как реши да издадеш книгата и на български?
– След като предадох ръкописа и го одобриха, от издателството започнаха да го изпращат на своите представителства по света, в рамките на месец и половина го продадоха в 10-11 държави. Аз изрично им казах, да не го продават в България, не исках да се издава тук. Знаех, че ще ми е много трудно да я напиша на български, не знаех дали хората ще я харесат, викам си, айде сега, ще я пропуснем България. Ако пък стане толкова хубава книга, винаги може и по-късно. Те обаче изобщо не се съобразиха с това ми желание. Казаха, че имат оферта от едно издателство и ме убедиха някой да я преведе на български, а аз само да я шлифовам. В крайна сметка това не се получи друг да я преведе. Никой няма вина, не трябваше изобщо да им губя времето с това нещо. Аз си я преведох или по-скоро пренаписах на български… Звученето на книгата на български и на английски е много различно, така исках да бъде, двата езика имат съвсем различна душа…
– Доволен ли си от крайния резултат?
– Ами доволен съм, то пък ще е неблагодарно да кажа, че не съм доволен. Можеше да бъде свързано цялото нещо с по-малко душевни терзания, защото имаше един момент, който се проточи в рамките на две години, дори след подписването на договора с издателството, беше твърде тежко. Ние подписахме договора с американското издателство през август 2008 и до миналия септември беше пренаписване на разкази, корекции, добавки… В момента книгата няма нищо общо с това, което беше, когато подписвахме.
– Научи ли се на търпение?
– Не съм сигурен… Понаучих се, но да кажа, че чак съм станал много търпелив, ще е лъжа. Щото сега примерно, пиша роман, изпратих го на мойта агентка, и чакам сега отговор на мига, обаче пак трябваше да чакам 2 месеца и нещо…
– Ти как се възприемаш, като български или като американски писател?
– На места по вестниците в Америка, като пишат някаква критическа оценка, пишат „американско-българския писател”. Което от една страна ме дразни, защото аз нямам нито зелена карта, нито гражданство, нито пък се възприемам като американец. Точно обратното, възприемам се изцяло като българин. Обаче пък от друга страна, ако трябва да сме честни, много от нещата, които съм научил за писането, съм ги научил в Америка от американски писатели и четейки американски писатели. Пиша на английски. К’во пък искам? Ами в крайна сметка това е – българо-американски писател. Но пък като чуя, особено в България, „той вече е американец”, просто ми кипва нещо отвътре. Много ме ядосва. Струва ми се малоумно, честно казано. Защото има книга, която е за България, само за България, изцяло за България, сто процента за България, има разкази, в които нищо не се споменава за Америка. И те продължават да твърдят, че съм американец. Глупаво е, ама какво очакваш…
– „На Изток от Запада” всъщност не е първата ти книга… В България имаш издадена и друга, още преди да заминеш, „Кървави луни”, разкази в стил Стивън Кинг…
– Аз избягвам да се връщам към нея… Не че е толкова лоша… Абе тя е лоша, но… за един човек на 17 години… Има някакви хубави разкази, идейни, моменти, където си личи, че нещо се опитвам да правя с идея към думите и към ритъма на изреченията… Много хора казват, ти като си толкова млад, какви са тия глупости да издаваш книга. И от една страна това е съвсем вярно. В Америка не ти е позволена грешна стъпка. Ако там сбъркаш с дебютната си книга, получиш ли слаби критически оценки и ниски продажби, загиваш. Има толкова много писатели в Америка, издателствата не могат да си позволят да се занимават, това си е голямо влагане на пари в тебе. Объркаш ли и втората книга в Америка, свършваш. Така че, там не можеш да правиш такива експерименти, да си публикуваш книжки. То ще е или-или. Но тук, в България, го няма тоя проблем и като излезе тази книга, някак си това много промени моя подход към писането, взех го по-насериозно.
– Кое те кара да оставаш в Америка?
– Чувствам се добре там. Ожених се, работя нещо, което харесвам, заобиколен съм с хора, с които ми е приятно да контактувам…
– Тоест, не е важно къде си, а с кого и какво правиш?
– Да, това е най-важното. Където и да се намираш, можеш да си в абсолютна мизерия, а можеш и да се чувстваш добре. Освен това аз не се чувствам откъснат от България, нещата се променят, вече не е както преди – или тук, или там.
– Вашите как приемат това, че си далече?
– Честно казано им е доста тежко, от чисто сантиментална гледна точка, щото пък аз съм и единствено дете. Мъчно им е. Дори не съм сигурен, че се свиква. Летищата за мен са най-омразното нещо. Не вярвам в ада и рая, но ако има някакъв ад и някой мисли оригинално какво мъчение да ми наложи, може да ме остави на летището, непрестанно да се повтаря мигът на заминаването. Това е – оттука ми се свива нещо, само като си спомня, много ми е тежко. Всеки път, всеки път… Как няма да стане по-лесно… не знам защо. После се оправям, на втория, на третия ден вече съм си ОК. Но няколко дни преди да замина и самото заминаване ми е заколение.
– Има ли неща, които те дразнят, като си дойдеш тук?
– Има някакво такова изпростяване. Дразни ме телевизията напоследък. В Америка не гледам, телевизията там е страшно долнопробна, или поне повечето от каналите. И нямам такъв проблем. Обичам да гледам футбол, това ми е на мен хобито, гледам всички мачове… Като си дойда тук, вкъщи се гледа много телевизия, няма как, майка ми и баща ми, като се върнат от работа, пуснат си телевизора, гледат 2-3 часа и си лягат. Големи глупости са. Много ме дразнят хората, които се появяват, глупостите, които говорят, страшно е. Българският език никой не може да го контролира, той си е живо същество, развива се, обогатява се, прави си нещата, които той си знае. Но гледайки реклами, което е най-долнопробното от долнопробното, има някакви думи, които се опитват да наложат. Примерно думата „cool”, каква работа има тая дума в българския език? Не мога да си представя две дечица как си вървят и си говорят „Глей колко е куул!”. Мога да си представя „яко”, „файско”, „готино”, „здраво”. Ей такива думи – да, ама „куул”?! И те те заливат с това от телевизора. Думи от типа на „уникално”, това е уникално, всичко е уникално… Дразнят ме, ама к’во да направиш.
– Представял ли си си твоето паралелно аз, себе си, останал в България преди десет години?
– Има един разказ в книгата, „Крадци на кръстове”, с тая интересна идея го написах. Той е за едно момче, което идва в София от провинцията, както и аз дойдох тук, когато бях на четири, обаче завърта го животът по различен начин, сменя един милион училища, един милион квартали и свършва съвсем, съвсем различно. Мислил съм си какво би било тук и хич нямаше да са добре нещата… Моят „План Б” беше да кандидатствам в Икономическия „Международни отношения”, което и досега нямам представа какво е точно. Глупава идея е било, не знам защо, но учех география, малко преди да разбера, че са ме приели в Щатите. Човек никога не знае, но ми се струва, че качеството ми на писане щеше да пострада сериозно, тематиката щеше да остане такава фалшива, американизирана, и нямаше да са добре нещата.
– Всъщност ти не говориш за материалните възможности в Америка, а по-скоро за начина, по който ти е повлиял престоят там?
– Какво говориш, първите осем години, дори да си живеех с нашите в „Люлин”, тук щеше да ми е много по-добре, отколкото там – без кола, без пари. Не съм мизерствал никога в Америка, не съм имал тежък живот, имам приятели, които здраво работят, наистина измъчени. Но бих си живял много по-добре осем години в България. Там става въпрос за някаква реализация и тая идея, която аз имах да стана писател. Но това можеш да го установиш само постфактум, гледайки назад, да видиш, че са се наредили нещата. Докато се случваха тези работи, обаче беше голяма несигурност. Винаги съм искал да бъда писател, но не винаги съм вярвал, че ще стане.
Източник: e–vestnik.bg
Бел.ред: Заглавието е на Еврочикаго.
