Сутринта на 25 декември дванадесетте камбани на храм „Св. Александър Невски” оповестяват Рождество Христова с тежкия си, тържествен звън. Човекът, който развързва езиците на 12-те камбани, е 82-годишната Мария Зъбова.
„Догодина стават 30 години, откакто започнах да бия камбаните. През това време съм живяла без болести, което в тези студове наистина е божи дар. И чувствам, че имам голяма енергия, човек се зарежда с енергия, ако върши това. Не мога да обясня какво е да биеш камбани. Това не само пречиства, но се усещаш като че ли не си на земята”, разказва Мария. Разговаряме в църквата „Св. Седмочисленици”. Навън вали първия голям сняг, който като камбана е оповестил идването на коледните празници.
Мария не приема заплащане за работата си. Пее безвъзмездно от дълги години и в хора на „Св. Седмочисленици”.
Мария е родена 1929 г. в гр. Чирпан. Завършва френския колеж “Сен Жозеф” в Пловдив. Потомка е на „осем поколения силно вярващи хора” от търговски род. След 9 септември фамилията й изпада в немилост, брат й е убит в лагера край Ловеч, а баща й лежи в затвора. Изгонват ги от Пловдив в Нови Искър. Вземат им всичко.
„Спомням си моята майка колко е плакала, че не може да си влезе в дома ни. Родителите ми починаха като мъченици”, казва Мария 60 години по-късно.
Кандидатства три години подред в университета, специалност медицина или стоматология, но миналото й пречи. Когато на третата година отново издържа изпитите, но не я приемат, влиятелен човек чува силният й плач в хотела, в който са отседнали. Помага й да запише висша математика. Мария, която има 38-годишна практика като учител по математика, никога няма да забрави жеста на Златан Тафраджийски, когото описва като комунист- идеалист.
„Имах голямо желание и аз да съм бял човек, да не ме изпреварят тези, които не знаеха даже да пишат и които влизаха с привилегии. За мое голямо учудване този благороден човек не поиска да вземе и един лев след това. И го запомних за цял живот. Бях много щастлива в този миг, че ще бъда студентка. Тогава дадох обещание пред себе си, че който и да ме помоли в живота, аз ще му се притека на помощ, независимо от това, че нямам време, че имам деца… Това е моят живот”, казва Мария.
„На 9 септември при първата обмяна на 200 търговски лева, изработени с труд от баща ми, му дадоха 50 стотинки. Ние спадахме към старата буржоазия, която беше осмивана. Но това бе стабилността на държавата, ние бяхме свикнали да се трудим. Като студентка аз изпаднах в голяма бедност и какво ли не опитвах, била съм ръководител на хор, заместник-диригент в „Св. Седмочисленици”. Много се трудих, за да мога сама, със свои средства да завърша образованието си. Завършилите колежа нямаха право да следват. Виждате ли къде удариха буржоазията? С тази цел – за да останем необразовани.
Аз водех един курс за ограмотяване на комунисти. Не всички те са лоши. През цялата практика аз бях разположена към всички, защото всички са божии създания, преценявах, че не мога да ги лишавам от грижите ми на математик, те имат еднакви права. Но съм имала случай в един курс на висши управители на държавата, когато казвам да се напише „А на квадрат” и един човек ми написа „А” и нарисува квадратче. Това бяха хора без средно образование на високи постове”.
Съпругът й Иван Петров–Йохан е бил богослов и оперен певец, дългогодишен солист в хоровата капела “Светослав Обретенов” и в Софийската опера. Двамата имат три дъщери и много внуци. Той умира преди осем години. Семейството му също е репресирано, тъй като майка му е с немски произход. Брат му е убит, а самият той е бил малтретиран шест месеца в тогавашната милиция.
„Животът ни беше беден. От съжаление, че бях бременна с втората ми дъщеря, ми дадоха жилище. Когато дойдох и в „Св. Седмочисленици”, вече бях за тях отявлен враг. И с големи молби и заради това, че бях бременна, законът ми позволяваше, и ме пратиха в Курило. След това имах най-големия шанс в живота – щяха да ме назначат за експерт в Алжир по линията на ЮНЕСКО. Но… взеха ми всички документи, включително и дипломата от колежа. Не се получи… Но това го решава Господ. Ние предполагаме, Господ разполага. И с мъжа ми беше голяма гавра. Него го искаха навсякъде в чужбина, работил е на много места. Но тези хубави емоции бяха краткотрайни. В дирекцията по музика веднага на друг човек се даваше договора и той заминаваше. Той беше назначен за солист в Торино и тогава пак изчезнаха документи. И той много тежко го преживя, известно време беше в болница, щеше да умре. Аз съм живяла живот, който може би и циганите не са живели. Имало е моменти, в които съм живяла в Кумарица, където и моите родители бяха изпратени и от Пловдив, и където бяха принудени да живеят. Там съм къпала децата си на осем градуса температура. Като студентка съм изпадала до положения, за които нямам думи. По време на един от най-трудните изпити – основи на геометрията – нямах залък хляб. Един типов хляб пестеливо го ползвах в продължение на три дни. И си взех изпита…”
– Смятате ли, че остатъците от този режим още ги има?
– След 10 ноември те се разделиха на явни и скрити комунисти. Скритите бяха СДС. С дъщеря ми ходихме на всички митинги, на маршове, които започваха от НДК. Това беше измама. Много комунисти имаше в правителството на Иван Костов, той просто подведе хората. И мен излъга. Аз 40 минути при идването на СДС бих тържествено камбаните. Костов после нямаше как да остане, Господ не го разреши. А за това, което стана после…Аз бях напълно убедена, че Симеон не може да бъде такъв управник като баща си. Той беше расъл без бащин надзор, мислеше съвсем различно. Него комунистите го доведоха на власт. Просто всичко, което се случи, трябваше да го преживеем, защото трябваше да бъдем наказани като атеисти. И аз мисля, че като причина за всичките ни страдания е това голямо обезверяване, бездействие на църквата, унищожаването на християнските семейства и ритуали. Всичко това може би се е запазило, но те унищожиха безпощадно и селата ни. Каква е тази носталгия за управлението на Тодор Живков? Тогава нямаше нищо – нямаше червен пипер, орехи, чесън… Аз донесох гребени от Тунис – тук в един момент дори не се намираха гребени.
– Хубав или лош бихте казали, че е животът ви?
– Изпитала съм всичко – и хубаво и лошо, но никога не съм се нито възгордявала, нито отчайвала. Може би Господ ме е дарил с много силен дух. Винаги някакъв изход е имало досега. Превеждах за френската гимназия един голям учебник. Тогава ми подхвърлиха много малко пари. Главният редактор ми каза, че го е срам да ми даде това възнаграждение и ме помоли да си купя обувки. Аз бях облечена просто като просяк. Моят мъж също, по време, в което беше солист на капелата. И никой не може да ме убеди, че трябва да обичам тези хора. Те бяха най-мързеливите. Нито са имали хъс да работят, да подпомагат държавата, да вървим напред…
– Имаше ли тогава комунисти, които тайно ходеха на църква?
– Аз давах много уроци, включително на много високопоставени фамилии, защото се знаеше, че като започна с един кандидат-студент, не се отказвам. И съм ги наблюдавала, когато съм била на гости – виждах, че вече са боядисани яйцата, че мирише на козунак. Те просто скришом са ходели на църква. Много от тях не си бяха кръстили децата и аз ги кръщавах. Спомням си как една моя ученичка не изпълняваше нормативите. И я попитах един ден какво има, влюбена ли е, какво я смущава, защото е много разсеяна, а аз искам да й помогна. Тя тогава се разплака и каза, че след като майка й е починала, не е опята, а вечер е чувала движения в хола, хлопане на врати и това много я тревожи. И аз взех името на майка й, отидох и задочно я опях. След това момичето се успокои. Най-често правех подобни неща в църквата с два изхода „Света Петка”, за да стане така, че като ме подгонят, да мога да избягам.
– Ставаме ли българите по-религиозни сега, след като минаха над 20 години от падането на комунизма?
– Понеже вече сме много стресирани, хората започнаха да си спомнят църквите. Тук има голямо движение, не само по празници, всяка сутрин идват много млади хора, палят свещи, молят се. Това ме изпълва с голяма радост, защото искам преди да напусна този свят, да видя, че християните още не сме победени, че съществуваме. Защото тези, които са живели в друго време, не могат да изтрият това, което до седмата си година са възприели от родителите си – истинската вяра. А тя е много отговорно нещо. Освен да изпълняваме десетте божи заповеди, трябва да имаме и дела. Защото Господ казва: „По делата ще ги познаете”. Аз може цял ден да говоря, но е по-важно какво показвам с личния си пример.
Ние сме в упадък, защото сме бедни. Бедността донесе неща, които отблъскват. Таксите за българските ритуали станаха толкова високи, че хората започнаха да се въздържат. Например панихидите – няколко минути струват 40-50 лева, а в зависимост от участията – и до 80 лв. Скочиха и цените на църковните бракове. И тези, които не могат да си позволят, ясно е, че ще живеят така – не по християнски. Защото християнското семейство е свързано с вечната връзка, божествената, в църковния брак. Това, което Господ свързва на земята, не може да се развърже на небето…
Това, че Бог съществува, можем да се убедим от много неща. Има сигнали, че той съществува и че трябва да се придържаме към всички порядки. Ами появата преди време по прозорците на Света Богородица? Кой изписваше лика й в Пловдив преди години? Има колебливи християни и истински християни. Малко останаха истинските, които спазват всички пости…
Аз съм от 50-а година в „Ал. Невски”, бях студентка. Когато постъпих, беше съвсем друго. Храмът беше много запазен, заедно с иконописите, изрисувани от най-големите руски автори, както и български. И тази красота, храмът, построен в чест на освобождението ни, за съжаление запада. И никой сред заможните не проявява интерес да даде, колкото му сърце позволява. Пенсионери и други хора даряват малки средства, докато тези, които могат да помогнат за ремонт на храма, си мълчат.
– Какво е усещането при биенето на камбаните?
– Имала съм много премеждия. Веднъж ме беше блъснала кола, превързаха ми крака. Отидох по това време в храма, едва изкачих стъпалата до камбаните. И горе се почувствах по-добре. Много е лечебно да си край камбани, доказано е. Съществува предание, дошло от руските старци. Те казват, че този, който бие камбата, е придружаван от ангели.
Слава на Бога. Той много ме поддържа. Без лекарства съм, а на тази възраст това е истинско чудо. Всяка сутрин пия на гладно по 500 милиграма вода с няколко капки йорданска вода вътре, която е на нивото на причастието. Един път бих камбаните сутринта по-дълго от нормата, после пак – при изпращането, след това пяхме в хора, службата беше много дълга. Но нищо ми нямаше. Всичко това как би могъл да го издържи човек иначе?! И продължавам така.
– Какво е пожеланието ви за хората на Коледа?
– Нека по-голям брой колебаещи се християни да се обърнат към вярата и Господ ще им подаде ръка. Нека имат повече респект към десетте божи заповеди. Да тръгнат в посока на тази светлина, водила българския народ по всички препятствия. Пожелавам им успешни, изпълнени със здраве и радости Коледа и Нова година.
Интервю на Невена Борисова,
е-vestnik.bg
Бел.ред: Заглавието на Еврочикаго.
