Ако днес нещо шокира чужденците в България, а и много от самите българи, то е невероятната арогантност във всички сфери на живота, довело до безпрецедентно отчуждаване между институции и все по-смаляващия се беззащитен гражданин.
Три оставки и едно социологическо проучване в последните месеци предизвикват интересни размишления: тези на бившия шеф на швейцарската банка Ю Би Ес (UBS) Освалд Грюбел, на швейцарската национална банка Филип Хилдебранд, и на шефа на Софийския общински съвет Андрей Иванов.
Първият, макар и безспорен професионалист, напусна дни след като се оказа, че един млад ганаец, работещ я Ю Би Ес в Лондон, беше завлякъл банката с 2,3 милиарда долара. Грюбел пое отговорността и си отиде.
Вторият банкер, не по малко доказан професионалист, си отиде, защото жена му обменила франкове за долари минути преди курсовете между двете валути да се сменят от институцията, която ръководи съпругът й.
Третият си подаде оставката месеци след като медиите го разпъваха на кръст за предполагаеми и не много етични имуществени придобивки, ако се изразим дипломатично. Мой познат, чуждестранен дипломат в София, сподели по този случай, че оставката на Иванов е правилна стъпка, но била като да кажеш “извинявайте” 30 години след като си настъпил някого в автобуса.
Колкото до социологическото проучване, както го представи Би Би Си, то доказвало пряката връзка между властта и чувството за височина. Точно така, колкото повече власт имаш в ръцете си, толкова по-висок (на ръст) се чувстваш. Нещо, което много отдавна гениалният Чарли Чаплин показа във “Великият диктатор”, където фюрерът си играеше със земното кълбо като с детска топка.
Ако нещо се набива в очите на странника в България, то не е толкова корупцията (има я и другаде), или в “артистичната и неподкупна” съдебна власт, а арогантността във всичките й разновидности и разцветки: политическа, икономическа, етническа, културна, пътно-транспортна, банкова, туристическа…
Невероятно е до каква висота се е издигнала тази категория, където всеки, който има някаква власт над малкия човек, гледа да го смачка.
Телефонни оператори тероризират милиони клиенти и докато вторите едва дишат, първите като че ли получават някакъв непознат вид оргазъм от триковете си.
По изпълнените с дупки софийски улички дебеловрат мутробарон с три златни синджира ти мига с дългите светлини на бентлито си и крещи:”Хайде бе, какво се мотаеш…”
Чиновничката в съвета, където си отишъл да си платиш данъците, с изтънчена перверзност ти казва, че трябва да си платиш данък смет, нищо, че на твоята улица никога не събират смет, защото е тясна и “Вълкът” или някой друг, който чисти (уж), не минава там с камиона си.
Един мастит депутат взел близо два милиона хонорар за някакъв проект и на теб арогантно ти се обяснява, че няма никакъв конфликт на интереси.
И това не е селективна зараза, обхванала само “елита”. Във всяко второ такси в София или ще се опитат да те преметнат с тарифата, или накрая безцеремонно ще си поискат двойно по-голям бакшиш от левчето, което вече си им дал на 5 лева сметка. Или и двете. Арогантността им е съчетана с вмирисаната на цигари кола, в която Лепа Брена или някоя друга представителка на жанра вие със 120 децибела.
Ако нашенски туроператор ти съсипе отпуската и ти се оплачеш, арогантно ти казват – да си избрал швейцарски такъв…
Някаква фирма, криеща се зад параграфи и неясни екологични текстове, успя талантливо да лиши хиляди софиянци от ски-пистите на Витоша, арогантно размахвайки заплахи и заклинания. Или идеята им беше да ги принуди да отидат в Банско, да налеят парите си в “българската Марбея”, презастроена като предградие на Кайро…
И тъй нататък, до безкрай. Никой не те пита как се чувстваш ти в собствената си страна. Никой от властимащите изглежда, не се тревожи, че два милиона млади и талантливи българи са напуснали “отечеството любезно” и никога няма да се върнат, нито ще запеят “Я кажи ми облаче ле бяло” и тем подобни старовремски емоции.
И едно време, преди 1989, имаше арогантност: млади и нахакани синковци на тогавашните велможи фучаха с мерцедеси или по-скромни мазди, пътуваха където и когато си искат, пазаруваха удобно и красиво. Но днешната арогантност на “новия елит” от целия политически спектър няма равна на себе си. На този фон старите борци за братство, равенство и свобода изглеждат като херувимчета.
В Америка имат “Чаена партия”, ние имаме “Арогантна партия”, макар да не е официално регистрирана. По света има “Репортери без граници” и “Лекари без граници”, у нас има “Арогантност без граници”.
Унижаването и унищожаването на малкия човек е като безкраен ловен сезон на пъдпъдъци: отстрелването върви с пълна пара. Смаляването на малкия човек-пъдпъдък върви ръка за ръка с безсрамната екстравагантност на новия елит. В най-бедната и всекидневно обедняваща държава в ЕС “на гол тумбак чифте поршета” са нещо абсолютно нормално за нас. Прагът на нашата търпимост към арогантността (ако въобще имаме такъв) е паднал толкова ниско, че един очевадно криминален цигански барон, когото услужливите медии нежно титулуват “цар”, се присмива садистично от килията на цялата нация. Както правят и братовчедите му. Но какво да се чудим: нашата почти институционализирана етническа и културна арогантност нямаше как да не доведе до Катуница. Днешната циганска арогантност е родена от българската, където десетилетия наред (не само при безкрайния ни преход), етнически българи с политически и финансови лостове в ръцете бяха, и още са, недосегаеми. Както казваше едно време Иван Делчев от стария вестник “Поглед” – “Всеки народ прилича на циганите си”. Както и обратното. Тогава Иван, Бог да го прости, тъкмо се беше върнал от Финландия, и разправяше как постепенно финландците така променили циганите си, че те станали не само порядъчни хора, но вече се раждали често с руси коси и сини очи…
Много ми е интересно сега, след като във Финландия има доста наши и румънски цигани, какви ще се раждат бъдещите финландци – чернооки и къдрави? Честни и почтени като оригиналните финландци? Или ще ги натирят обратно към Казанлък и Каспичан.
Неотдавна прегледах едно изследване за поведението на истински богатите в Швейцария: повечето от тях избягвали да демонстрират какво имат; живеели дискретно, и имали средно статистически по-малко бентлита и поршета на глава от населението, отколкото в новите демокрации на Източна Европа. Може и да е така. У нас обаче очевидно не е прието да скромничиш, ако си натрупал пари неясно как, и ако никой не те пита откъде си спечелил за Бентли, след като си на 27 години. Обратно, повечето медии, за голямо съжаление, героизират проявите на арогантна простащина, която не случайно пълзи устремно и към училищата, където деца пребиват учители или други деца и все никой за нищо не е отговорен. Нещо повече, често ни се налага да се радваме на новите барони с дебелите синджири около врата и с пура в ръка, гледайки ни презрително от страниците на лъскавите списания… Оттам до “три синджира роби” в нов вариант е една крачка. Но, ако перифразираме генерал Де Гол, всяка държава си заслужава бабаитите.
В цивилизования свят, към който така устремно се стремим, и от когото все по-устремно се отдалечаваме, арогантността е грях, който сурово се наказва. Особено в политиката. И ако Мария Антоанета е съветвала французите да ядат пасти, като няма хляб, и да не хленчат, известно е каква е съдбата й. Очевидно някои демокрации са извървели доста път оттогава, ако си спомним, че най-богатият американец навремето – Андрю Карнеги – върна под формата на фондации и дарения всичките милиони, които беше изсмукал от потта на работниците си в стоманодобивните заводи в Питсбърг, Пенсилвания. Арогантният Карнеги, който безмилостно потушаваше стачките им, после се засрами, и им върна дължимото, строейки училища, библиотеки и църкви из цяла Америка.
Престарелият вече Джими Картър все още ходи с организацията “Хабитат”да строи безплатно къщи в Хаити за бездомниците. Да сте чували за нещо такова сред нашия “елит”, който размахва фалическата си пура и клати златните си ланци?
Познавах може би най-арогантната дама в съвременната американска история: Д-р Бернадин Хийли. За няколко години тя беше президент на Американския Червен кръст, назначена по “политически причини”. Фина, интелигентна, саркастична, презрителна, студена. Първото нещо, което направи беше, да си удвои заплатата. Изравни я с тази на президента Буш… Над милион доброволци от Червения кръст веднага я презряха на свой ред. Бедните, на които се очакваше да помага, бяха шокирани.
Но сериозните медии не и простиха. И фината г-жа Хийли беше изметена от този престижен пост без никой да каже добра дума за нея. Неотдавна се спомина, Бог да я прости. Не остави нищо след себе си. А беше чела за Андрю Карнеги.
От нашите замогнали се хора познавам само един, който дава пари от джоба си за добри каузи. Но той е от Добрич, чел е Йовков, и не парадира с милионите си. И е повече изключение, потвърждаващо правилото. Дано да бъркам и той да не е самотен в каузата си…
Но си спомням за един интересен епизод отпреди няколко години. Не бях виждал дълго време един стар приятел, вече много заможен човек. Обадих му се по телефона и той ме покани да мина да го видя в офиса му. Чинно чаках половин час преди блиндираната врата да се отвори и да бъда приет. Моят приятел ме покани вежливо да пийнем по чаша уиски. След което се извини, че има час за педикюристката си, и да не съм се притеснявал от нейното присъствие. Тя дойде с всичките си уреди и започна да обгрижва ноктите на краката му. Разговорът ни неусетно заглъхна, докато той й диктуваше коя пила да използва за палеца на десния му крак. Така си допихме питието и аз си тръгнах. Повече не съм го виждал. Чувам, че живее добре. Както и целокупният български елит.
Да му мислят малките хора.
И да извинява майстора Маркес: няма тук любов по време на холера. Има Арогантност.
Енчо Господинов,
е-vestnik.bg
—————––––––––
Бел.ред.: Авторът е живял дълги години в чужбина и е работил за Международния червен кръст и ООН.
