Бурният стопански възход на България плаши до смърт съседните държави
Неминуемо тази година за нашата част от Европа ще бъде под знака на 100-годишнината от началото на Балканската война. Макар до самото събитие да има още доста месеци, подготовката за юбилея тече отдавна. Издаване на книги, безброй конференции, възстановяване на паметници и откриване на нови – всичко това за да се отбележи едно от най-значителните събития на миналото столетие.
Големите победителки във войната – Сърбия и Гърция, отдавна започнаха подготовката за юбилея. И двете ще отбележат събитието, което изигра решаваща роля за съвременните им държавни граници. Огромна научна конференция ще е центърът на честванията в Белград. След 2008 г. в Атина бяха похарчени десетки милиони за цялостно възстановяване на неголемия парк „Марсово поле“, на чийто вход е лъснатият огромен паметник на крал Константин I, командващ гръцките войски по време на войната. Дори Турция ще чества, защо пък не, спасяването на Цариград.
Впрочем и трите държави ще открият честванията посърнали със сигурност. Сърбия пропиля напълно териториалните си придобивки през последните няколко години, а гърците оклюмали очакват развръзката на дълговата си сага, която се развива така стремглаво вече, че може да настъпи и далеч преди тая есен. Турция пък никога не е била така далече от Европа, за място там тя се бори отчаяно вече десетилетия. Не съм чувал да има натъжени от турските евронесгоди.
Ние ще честваме отново народната саможертва в името на родината и безпримерния героизъм на българския войник, завръщането на Пиринска Македония и на част от Източните Родопи към отечеството ни. Ще трябва да си спомним и бездънните страдания на стотиците хиляди бежанци, разбитите съдби, избитите си роднини.
Макар още да не се е чуло за конкретни мащабни събития, нека имаме предвид, че при отбелязването на юбилея у нас не бива да пропускаме лековато безсрамието и на тогавашната ни политическа класа, която цинично проигра и народната саможертва, и войнишкия героизъм, и страданията на бежанците. Нито ще е справедливо, нито ще е честно, ако го направим, разплата поне в отвъдното трябва да има.
* * *
Със сигурност няма да може да се намери балканско историческо събитие, което по сложност и замотаност да се доближава дори до Балканската война. В началото на миналото столетие балканските държави са в процес на установяване, на стабилизиране и на устройване. Съдбоносно значение за всички тях ще има политиката „всеки срещу всеки“, която правителствата им водят в желание да утвърдят младата си държавност. Само изглежда, че те имат общ враг – Османската империя, от която ги дели натрупана вековна жажда за справедлива мъст. Обявяването на независимостта на България през 1908 г. сякаш възбужда неконтролируема антибългарска истерия – въоръжена пропаганда, мръсни задкулисни дипломатически игри, кърваво противоборство навсякъде. Съвестният наблюдател на събитията от началото на ХХ в. би бил в състояние да направи верен извод за намеренията на балканските държави – предстои подялба на остатъците от османското наследство, преди всичко на Македония. Малките балкански държави отчаяно се нуждаят от разширяване на територията си както заради новите пазари, така и заради завършване на процесите на национално обединение.
От всички тях само България има етнически и исторически неоспорими права върху преобладаващата част от османското наследство, но тя вече е обърнала със Съединението и с акта на обявяване на независимостта си всички срещу себе си – вече е втора по територия и население на полуострова, с бурно развиващо се стопанство. Околните държави схващат като заплаха многолюдността, особено в земите, които тепърва ще има да се поделят, всеотдайността, предприемчивостта и безграничната жертвоготовност на българите. В добавка населението на Македония е предимно българско.
Погрешната оценка на предвоенните събития, които българските правителства до 1912 г. правят, твърде емоционалното определяне на главния враг и, разбира се, задоволяване на всякакви лични амбиции за сметка на покорното служене на народните и на държавните интереси у политическата ни класа, злощастието от възкачването на най-стария славянски престол на един оперетен владетел, всичко ще доведе до неблагоприятните резултати от войната, а по-сетне и до първата пълна национална катастрофа.
Вероятно най-голяма заплаха околните балкански държави виждат в бурния стопански възход на България. Освободените от петвековен гнет българи бързат да създават блага, множат се, създават култ у себе си и у децата си към учението, благоговеят пред величавата си история, която едва сега започват да научават с подробности. Само през първото десетилетие на ХХ в. се създават над 100 индустриални предприятия. Българските и чуждите банки, индустриалните предприятия, застрахователните и търговските дружества се множат всеки ден. През 1896 г. вносът на стоки едва надминава 64 млн. лв., а износът – почти 50.5 млн. лв. Само 15 години по-късно, през 1911 г., когато идеята за Балканската война е вече в процес на осъществяване, вносът е вече почти 200 млн. лв., а износът – незначително по-малък, почти 185 млн. лв.
В същото време в Сърбия има общо 126 индустриални предприятия, а външнотърговският й обмен е приблизително на равнището на 1/3 от българския. В Гърция, макар и постигнала освобождението си много преди България, преобладават изцяло дребните, почти семейни индустриални предприятия, 27% от населението й се занимава само с търговия. Преживяла вече един фалит в края на ХIХ в., през 1906 г. малка Гърция дължи предимно на западните банки и правителства отново чудовищна сума – 872 млн. швейцарски франка. Така всеки от 2.63 млн. гърци в началото на 1912 г., включително и пеленачетата, дължи по 331.5 франка. Малката Черна гора пък е изобщо извън сметките, всяка година 220-хилядното население на страната намалява поради силната емиграция с 2-3 хиляди души, а през 1904 г. – направо с 10 хиляди.
През втората половина на ХIХ и в началото на ХХ в. балканските държави, малки, бедни и слаби, живеят със спомените за велико минало и с надеждите за бляскаво бъдеще. Европейските велики сили имат да решават свои задачи и извършването на безкористни услуги за Балканите не влиза в списъка. Сигурно е видно за всеки впрочем, че век и малко след тези събития балканските държави бяха докарани с усърдие пак до там – още по-малки, бедни и слаби, вечно хленчещи по традиция пред вече бившите велики сили от Запад. Тъжният балкански танц – въртене в кръг под закачливо западно подпляскване, изглежда, ще продължи. Не е ли време да променим стъпките поне . . .
(следва)
Извори
„. . . Прилепските граждани, събрани на митинг, като взеха предвид: . . . 2. Върлуването на гръцки чети в местността Морихово . . . 3. Вълнението на сръбските чети . . . за да държат в респект завладените с терор . . . български села . . . 5. Незаконното обръщане метоха на Хилендарския манастир в сръбски параклис . . . Реши: 1. Високо протестира пред Парламента за разните произволи и закононарушения . . .“
„В името на правдата молим да ни се отвори черквата [в с. Куфалово, Солунско], която до ден днешен е затворена и сме лишени от молитвен дом, при все че сме екзархисти от 1903 г. . . .“
„Черквата и училището в селото ни [Валандово, Дойранско], построени от нашите деди и прадеди, деспотичното правителство разпореди да се предадат на гъркоманите . . .“
„С насилия и заплашвания сръбските чети през миналия режим заграбиха българските черкви в селата Вир, Слатина, Козица, Прут, Пагул, Доленци и Лазаровец [Кичевско] и се намират в техни ръце и сега . . .“
„Макар че населението на селото ни [Пет гъз, Ениджевардарско] да е чисто българско, от 4 години насам училището и черквата ни са затворени. Причините за затварянето им не знаем. Молим да се дадат нужните заповеди за отварянето им.“
Из телеграми, изпратени от български общини в Македония до отоманския парламент, 12-16 януари 1909 г.
„Целта на гърците беше да погърчат всички власи, които се намират между Катерини и Превеза, и всички българи в Битолската и Прилепската каза. Сърбите от север се силеха да посърбят всички българи, които се намират в тия области. И така гръцкото правителство мислеше да има влияние на цяла Западна Македония, а българите щели да останат на изток, т.е. в Солунския и Сярския санджак. Единствената задача на гърците беше да погърчат всички българи, власи и арнаути в този район . . . Гърците казват, че българските чети са вършели големи зверства . . . но много по-големи зверства са извършили четите, които дойдоха от Гърция. Казвам това, защото нямаше местни гръцки чети, а всички бяха преминали от Гърция. Техните войводи носеха секири и пред мъжа отсичаха бозката на жената и пред жената колеха със секира мъжа. В чифлика Либарче бяха изгорени 30 души българи . . .“
Из реч на Хабиб бей на ХI заседание на отоманския парламент, 19 януари 1909 г.
Иван Петрински,
в. „Сега“
