Тези, които Вазов нарича Простият български народ, аз ги наричам Извънредно простият български народ, пише Калин Терзийски. Измъчва го мисълта, че в България простаците са успешни, а хората на духа им гълтат прахоляка.
Никога не съм обичал особено много народопсихологически разсъждения. Тоест – обичам ги. Аз самият много обичам да фабрикувам такива. Но заради втълпеното ми, дълбоко вплетеното в самата ми същност чувство за вина, аз дълбоко се съмнявам в стойността им.
Яж си мусаката и си трай
Започна ли да разсъждавам по този начин („Българите са такива, такива и такива…”) – и чувството ми за вина веднага изкрещява: Я спри, дървен философ такъв! Магаре с магаре! Какви са тия българи? Къде си виждал ти българи, че така хубаво и сладко обобщаваш? Като някакъв професор по фолклористика от катедрата по българистика, който току-що сито се е нахранил с мусака! Та нима не е всеки изключителен и различен от всички, че да го слагаш в някаква категория, без въобще да се загледаш внимателно в него? Така ми крещи моето чувство за вина.
Аз съм един типичен български интелигент от началото на ХХІ или на който и да било друг век. Объркан, несмел и пълен с чувство за вина. То не ми дава даже да направя някое и друго обобщение. Знам откъде идва моето чувство за вина. Аз цял живот съм се вслушвал в забележките и в критиките на другите. Цял живот!
Аз и Извънредно простият български народ
И ето, не мога да кажа нещо много важно, защото знам, че ще бъде критикувано ужасно злобно. А са ме учили да се червя от критиките, да ги изслушвам и да се съгласявам с тях. Типично по българо-интелигентски. Не мога да кажа: В България интелигентните хора са научени да се свиват, а простите хора са учени да си правят каквото си искат. Срам ме е, изпитвам чувство за вина да изрека такова мащабно обобщение. Но нищо. Ще го направя.
Ето: В България простият народ живее съвсем различен живот от този на образования и цивилизования народ. И не става въпрос само за чалгата. Става въпрос най-вече за дълбоко интимния душевен живот.
Образованите, интелигентни, цивилизовани и европейски хора в България живеят тревожен, измъчен и тежък душевен живот. Те са научени да бъдат скромни, да бъдат свити и злобно самокритични. И в общи линии са си такива. Като изключим моментите, в които им гръмват бушоните и започват или да се хвалят като луди, или да нападат другите като бесни кучета. Типични компенсаторни реакции на потиснатия човек.
Докато тези, които Иван Вазов нарича Простият български народ, а аз наричам Извънредно простият български народ – са възпитани хем да бъдат общо-взето безцеремонни, хем да не изпитват срам и чувство за вина от нищо. Следвайки това свое възпитание, те наистина са хора без особени ограничения. Успешни хора. И какъв е резултатът от това?
Простакът винаги печели
Интересно – какъв ли би могъл да бъде? Когато на едно състезание се явят двама бегачи, но единият е нахранен и отпочинал, а на другия предварително му счупят единия крак, пък след това го натоварят и с трийсет килограма камъни – не е особено трудно да се познае кой ще стигне първи до финала. Нали така? Естествено в случая двамата бегачи са метафора за простия българин и образования българин. А килограмите товар са именно това чувство за вина.
Ако помислим внимателно, ще открием, че в българския това чувство за вина обикновено се нарича с едни такива благовидни имена: добро възпитание, скромност, политическа коректност, толерантност, отстъпчивост, такт.
И ето: надпреварата към високите места в обществената пирамида е започнала. И ние виждаме, че по високите места са се изкачили тия, които не носят товарите. Тия, които не са със счупени предварително крака. Простаците, казано по-простичко.
Нека не бъда голословен и да дам пример със себе си. Преди дни ми откраднаха всички документи. Аз веднага отидох да си извадя нови. На опашката имаше десетина човека. Изчаках ги, но ме върнаха десетина пъти, защото явно такъв си е редът на чиновниците. Продължих да чакам. Докато чаках, се питах: дали щях да чакам, ако бях фолк звездата Глория? Или Азис? Някой ще ме презре заради това желание да изтъкна себе си. Ще каже: щом си губиш документите, ще чакаш заедно с всички. Е да, де. Аз чаках. Но си мислех в това време: дали ако си загуби документите, и Азис ще чака така?
Когато за не-знам-си-кой път ме пуснаха до светая светих на гишето, дамата-чиновничка направи страховито-многозначителна физиономия и възкликна: Охо, открадната ви е личната карта! Ама вие си губите личната карта вече четвърти път! (И наистина, така си беше, разсеян съм!) Това вече не е чиста работа! Не ви знам, но сигурно не ви е чиста работата!
Дългокос, брадат, презрян
И ми се стори, че потрива ръце. Вижда ме – дългокос, брадат и с шалче на врата – и изпитва ненавист към мене. Каквато, между впрочем, винаги е имало у българите към интелигентите. Пък аз, съвсем по детински, негодуващ и засрамен, казах: Аз, простете ми, но съм носителят на Европейската награда за литература! Как може да подозирате, че си продавам личните карти на мафията? Защото вие явно това мислите…
И тогава дамата-чиновник ме изгледа с онова презрение, с което се убиват недоубитите български интелигенти. Аз приклекнах от този поглед… Но по-страшен беше погледът на Моето Чувство за Вина! То ме погледна с такова отвращение, че потънах на три метра в земята. Изплю се върху мене. Затова, че съм се изпуснал така глупашки. Да се хваля и чрез празни хвалби да търся справедливост. Потънах и май още съм там.
И така. Не знам какво точно да добавя към този мой пример. Може би това, че в цивилизованите страни възпитанието и образованието не правят от умните и образованите скопени срамежливци, а от простите и дивите – нагли господари. Там възпитанието като че ли просто прави хората по-добри един към друг. Но това си е там. Тук не е така.
К. Терзийски,
Дойче Веле
