Само корумпираните натури имат шанс в днешна България – това е изводът, който непредубеденият читател не може да не направи, изчитайки представения по-долу материал.
Авторът – доктор на науките и старши научен сътрудник – очевидно е бил в кухнята на събитията, довели до т.нар. „демократични промени“ след 10.11.1989 г.
Става ясно кой е главният виновник за сегашното последно място в Европа и на едно от последните в света на една цветуща в миналото държава – днес просто безразделна територия на Мафията.
Четивото е горчиво, но истинското лекарство никога не бива сладко.
Н. Гусев
Автор – д-р Симеон Войнов
КОЙ ПРЕДИ ДЕСЕТ ГОДИНИ СЕ УПЛАШИ ОТ СЛУЖБИТЕ
ЗА СИГУРНОСТ И КОЙ ВСЕ ОЩЕ СЕ СТРАХУВА ОТ ТЯХ.
МОЖЕ БИ Е ВЕЧЕ ВРЕМЕ ДА КАЖЕМ ТОВА
Задължени сме да разкажем за другата страна на събитията, били дълго време в полезрението на обществото, заради доброто име на немалка част от нашите бивши колеги, заради паметта на загиналите за България, заради “самоубитите” – основно в края на осемдесет и девета и през деветдесета година, и техните деца и семейства.
А също така ще добавим, заради жертвите на репресиите, които с основание виждат в лицето на ДС своите палачи, не давайки си сметка, че Държавна сигурност е била само инструмент в ръцете на ръководството на БКП.
В част от обществото справедливо съществува негативна представа за службите на Държавна сигурност и хората, които са работили там, като репресивен апарат на тоталитарния режим на БКП.
Тази представа е формирана съвършено закономерно в резултат на репресивните действия на тоталитарната държава, осъществявани с различна интензивност през периода 44 до 89 година.
В края на 89 и началото на 90 година бяха положени големи усилия и се осъществиха координирани акции – отначало главно от определени среди в БСП за съвършено целенасочено и преднамерено създаване на негативна представа за службите на Държавна сигурност. Защо се стигна до това и кой имаше интерес от обявяването на ДС за виновник за всички беди в България?
Мотивацията и желанията бяха различни, но целта – една и съща.
За част от партийния елит беше необходимо да посочи на обществото кои са лошите момчета, които са му въртели мръсни номера толкова години.
Кой създаде лагерите и затвори в тях не най-лошата част българите?
Кой не го е пускал да пътува зад граница, или за да даде съгласието си, го е карал да клепа колегите си?
Кой е спирал кадровото израстване, в голяма част от случаите на способни и трудолюбиви специалисти?
Кой създаде задграничните фирми и дружества и чрез тях източи огромни суми държавни пари?
Кой подслушваше телефоните, четеше кореспонденцията и следеше незаконно гражданите на собствената си страна?
Кой осъществи най-голямата престъпна терористична акция в най-новата ни история, наречена цинично “възродителен процес”, и пр., и пр.?
За тези, които бяха самоотвержено топили колеги и приятели също беше изгодно да дискредитират бившите си непосредствени работодатели.
Тези, които бяха жертви на репресиите, естествено жадуваха мъст и вероятно техните чувства са най-искрени и справедливи, независимо че не са в съзвучие с библейските постулати.
Тези, които искрено искаха да строят нова свободна България, също нямаха интерес да продължава да съществува изградена система с добра организация и връзки в преобладаващата си част, особено що се касае до висшето ръководство, просъветски и проруски настроена и, разбира се, по презумпция вярна на БКП-БСП.
Тези, които бяха замислили, планирали и започнали разграбването на България също нямаха интерес от съществуването на службите за сигурност – още повече от служебните архиви, където се пазеха и много техни грехове и престъпления.
Сигурно има и други мотиви и големи групи от хора, които желаеха ликвидирането на ДС. Тук не трябва да пренебрегваме и външния натиск и интерес в тази посока.
За тогавашното ръководство на БКП-БСП (имам пред вид края на 89 и началото на 90 година) има и друг конкретен и основателен мотив за разправа с ДС във вида, в които я завариха промените и нейното бързото съкращаване и маргинализиране.
Партийната върхушка най-добре знаеше колко мощен инструмент е създала в лицето на службите за сигурност.
Освен това вече се бяха получили твърде много доказателства, че там работят не само сляпо подчиняващи се на партийната повеля, а има и такива, които мислят самостоятелно. На редица места те бяха успели да увлекат колегите си и да ги настроят срещу неадекватните и предателски спрямо националните интереси действия на висшата партийна клика.
Ликвидацията на разузнаването и службите за сигурност беше и в интерес на новите ни западни “приятели” по много причини. Имено по признание на експерти от западните служби нашето разузнаване беше едно от най-ефективните в света. В службите работеха изключително хора от български етнос (не че сред тях нямаше изверги и предатели, но общата атмосфера беше – работим и се жертваме за България, а жертви имаше, но това е друга тема).
Мина времето, когато беше модерно да се пише някой постфактум за активен борец против тоталитаризма и посттоталитарните явления; а и медалите, милионите от разграбения бюджет и предприятията вече са “раздадени”.
Събитията, за които ще стане въпрос тук, ставаха в коридорите на тогавашната ДС, и ако документите са надлежно унищожени, така и ще си останат неизвестни за обществото и за историците, които един ден може би ще се опитат да пресъздадат картината на „Прехода“.
Това, което ще изложим тук ,не се базира на някаква специална, секретна и прочие информация. Това е разказ за събитията от позицията на непосредствени наблюдатели и участници. Може да има някои неточности по отношение на датите и реда на събитията, но не и по отношение на тяхната същност.
Около 15-20 ноември 89 година във в.„Работническо дело“ беше публикувано писмо-обръщение на Секретариата на ЦК към членовете на БКП. Не ни е известно, но е твърде вероятно писмото да е било подготвено от някой от четиримата, организирали и осъществили свалянето на Живков, а може би от техни противници в Секретариата
Целта на това писмо вероятно е била да призове верните и консервативни партийни кадри към стабилизиране на партийните и държавни структури за неутрализиране на зараждащите се неформални демократични структури.
За всички, посрещнали станалото на 10 ноември с радост и надежда беше ясно, че това е крачка назад.
Същият ден на обяд в едно от не последното по значение поделение на ДС беше спонтанно свикано събрание на енс-ката партийна организация (вероятно най-многочислената в структурите на ДС) и беше приета резолюция, в която се изразяваше категоричен протест срещу публикацията и се гласува “вот на недоверие” на секретариата на ЦК.
Резолюцията е била изпратена до ЦК и ПК на МВР.
Към края на ноември или в началото на декември във в.“Работническо дело“ имаше още една публикация с безумно съдържание в горния дух, която е предизвикала приемането и изпращането в ЦК, ГК и ПК на МВР нова резолюция, в която единодушно било гласувано “вот на недоверие” на ЦК.
Кулминацията вероятно е била на 3 януари, когато в същата партийна организация е била единодушно приета резолюция, с която се гласува “вот на недоверие” на генералния секретар на БКП, Александър Лилов.
Резолюцията отново е била изпратена до всички висши партийни инстанции. Някои вероятно помнят, че ситуацията тогава беше сложна, близка до взривоопасна. Лилов публикува на 30.12.1989 г. във в. „Работническо дело“ статия за “възродителния” процес, в която се третираше и въпросът за възстановяване на имената на насилствено покръстените. Там се твърдеше още, че тази статия ще стане “библия по националния въпрос”.
Според изложената в нея теза се изискваше за възстановяване на името да се подаде молба. Това предизвика справедливия гняв на засегнатите и група от около двеста – триста души български турци пристигнаха от цялата страна и организираха денонощен митинг пред хотел София, днеска „Радисон“. Пред студентския дом беше организиран контра-митинг от войнствени националисти, или по-скоро бихме казали – расисти и ортодоксални членове на БКП. Времето беше студено, но хората останаха на площада няколко денонощия. Парадоксът беше в това, че офицери от страшилището ДС носеха храна, кафе и чай на дошлите от далечни краища на страната протестиращи. И то едновременно и на двата митинга.
Вероятно тази, трета резолюция, изплашила не на шега ПК на МВР и ЦК на БКП, и на 4 януари е бил направен опит за промиване на мозъците на служителите в партийната организация на поделението – източник на скандалните и опасни резолюции, от секретаря на партийния комитет на МВР Емилов. Мисията му е завършила с това, че е бил помолен от събранието да си отиде да си научи урока и подготви адекватни отговори на задаваните му въпроси, и тогава да заповяда за нова среща.
В това време вече се формираха първите неманипулирани неформални сдружения, и макар и плахо тия, които дълги години се бяха спотайвали и страхували, и без никакъв опит в организационна дейност и работа с хора, започнаха да заявяват позициите си с искане за реални промени и власт.
Планът на организаторите на дворцовия преврат обаче беше друг.
Готвеше се поредният партиен конгрес и се правеха усилия да се запази съществуващото статукво и властта да остане в ръцете на БКП.
Но духът вече беше пуснат от бутилката, и то от неумели ръце, и не можеше лесно да бъде затворен обратно в нея.
Вероятно тогава се е зародила идеята да бъде въведено нещо като извънредно положение и по този начин развитието на процеса да бъде овладяно.
В българската история мераклии за диктатори винаги е имало, и сега такъв се беше намерил в лицето на амбициозния и патологично жаден за власт Александър Лилов.
След като армията беше неутрализирана с участието в преврата на Джуров, а вътрешният министър Д. Стоянов беше отстранен, трябваше да се получи подкрепата на ръководството на ДС в центъра и по места, тъй като това беше единствената реална организирана и школувана сила в България, чрез която можеше да се осъществи контрол върху страната. По сценарии това беше предвидено да стана на 6 януари на среща на Лилов с цялото ръководство на ДС.
Предварително да вметнем няколко думи за Д. Стоянов. Син на беден работник , разстрелян 44 година като ятак, предаден от човек, който впоследствие се издигна до секретар на окръжен комитет, той беше външния човек в МВР. Вероятно Живков е разчитал на неговата лоялност и безопасност, тъй като той не беше работил с агентурен апарат и нямаше авторитет сред служителите. Беше идеалната алтернатива на Григор Шопов, които дълги години реално ръководеше службите и заради своята принципност и огромен опит имаше непоклатим авторитет сред служителите, следователно беше опасен.
Известен е епизод на телефонно пререкание между Живков и Стоянов по повод на поредните безчинства на Владо – сина на Първия – когато Стоянов, отказвайки да изпълни някое от безумните разпореждане на Живков, си подал оставката по телефона с думите: “Аз имам диплома за учител по история, а не за министър“. Твърде рискована постъпка. Твърдят, че заради такова поведение генерал Кашев бил изпратен на оня свят.
И още: с разпореждане на Андропов при отлитането на аерогара София Д. Стоянов е включен в състава на Политбюро. Странно нещо е човекът и неговата съдба. Състоял се разговор в кабинета на министър Стоянов, веднага след преврата, в който той разпорежда на свой заместник да се търсят верни хора, на които да се предадат за да скрият парите, “става дума за много, много пари”.
Може да се гадае какво е разбирал тогава един министър под „много пари“.
На пленума за отстраняването на Живков, Стоянов почти единствен се противопоставя на решенията. Очевидно той е бил извън играта. Дали го е направил поради верноподанически чувства и наивност или е предугаждал вулгарния грабеж, който се задава, и вътрешно не е бил съгласен с него – можем само да гадаем.
Известен е и фактът, че на 10 ноември на школниците в Симеоново са били раздадени автомати; от заранта са ги държали в неведение, два-три пъти са ги качвали в автобусите. Но състоял се е телефонен разговор между Стоянов и Джуров, в които последният му е казал:
“Митко, няма смисъл да загиват момчетата”.
Зад тази фраза се крие истината, че танковете от секретното поделение … и това в Суходол са били в готовност да защитят „мероприятието“.
Впоследствие под името на Д. Стоянов излезе от печат малко книжле с неверни и наивни обяснения за така наречения „възродителен процес“. Такава книга не би написал-кандидат студент по история, а не човек с диплом на историк, камо ли човек, които е разполагал с цялата информация по проблема. Вероятно това е неуспешен опит да се скрият фактите кой е реалният подбудител и кой е стоял в България зад този противоречещ на националните интереси на страната вандалски акт. Последващите развития на събитията на Балканите може би дават верния отговор на този въпрос. Немного след излизане от печат на тази книга Д. Стоянов вече не беше сред живите, така че трудно би могъл да потвърди или отрече авторството си.
Но да се върнем на срещата с Лилов.
Датата на провеждането й съвпаднала със заключителния етап на избирането на делегатите от МВР за конгреса на БКП на 31 януари, което събрание се провело на следващия ден, в неделя в салона в сградата на ул. Гурко.
Тези дати са знаменателни и с това, че в същата тази събота в сградата на МВР в кабинета на един от началниците на управления – вероятно по нареждане на четворката – посредством Семерджиев беше съставена декларация за обявяване на извънредно положение в страната.
В кабинета попаднахме случайно, но останахме и се намесихме при съставяне на декларацията с желанието да бъде изготвен по-мек и не така категоричен и безапелационен текст. Първоначалният текст беше абсурден. Въвеждаше се комендантски час от 21.00 до 6.00 часа, през което време се забраняваше събирането на групи от повече от трима души, така че човек и с такси не би могъл да се придвижи – да не говорим за градския транспорт.
Веднага след съставянето на декларацията тя беше напечатана и заминаха коли да търсят членовете на правителството на Г. Атанасов да я подпишат. Тя трябваше да бъде прочетена рано в понеделник на 8 януари и веднага въведени съответните мерки. Министрите се бяха скрили не бяха намерени или са отказали да подпишат документа и Слава Богу, той остана само къс хартия. Да се надяваме, че за новата ни история някъде има запазено копие от него.
В същото това време, докато се пишеше декларацията, по добра стара традиция по телефона беше разпоредено на началника на оперативно техническо управление да започне подслушването и наблюдението на лидерите и членовете на сформираните неформални граждански структури.
Чест прави на този генерал. Той категорично отказа да изпълни заповедта. Дори се изрази доста красноречиво по български по повод на това нареждане, като заяви: “Които иска да го прави, нека издаде писмена заповед и да дойде да я изпълнява”.
Срещата с Лилов беше планирана и организирана добре. Независимо от лошите климатични условия и дълбокия сняг, бяха събрани ръководителите на ДС от цялата страна – от началник-отделение нагоре, заедно с партийните и комсомолски секретари.
Салонът в сградата на министерството не можа да събере всички и се наложи да се ползва и столовата под него, която беше набързо озвучена.
На трибуната са Семерджиев, Лилов, Велко Палин, Гоцев, Емилов и още две три по-дребни креатури.
На втория ред в салона бяха заместник министрите, началниците на управления и, както беше казано по-горе, зад тях цялото ръководство на ДС, тоест хората които представляваха тогава единствената, като изключим армията, организирана сила, която можеше да държи страната под контрол. Не споменавам тук за милицията, тъй като тя тогава безпрекословно се подчиняваше на разпоредбите на ДС.
Сценарият е бил замислен според добрата стара практика – да се даде на “народа” правото да се изкаже, а после да му бъде казано и разпоредено какво да изпълнява.
Обаче за добро или зло този път проиграваният много пъти сценарий не сработи.
След откриване на срещата от ген. Семерджиев започнаха спонтанни изказванията на колегите. Изглежда режисьорите на спектакъла бяха подценили ситуацията и натрупалото се напрежение. Не бяха добре подготвени предварително венцеславни изказвания и дискусията се проведе в известна степен в свободен, нережисиран дух.
Основната гореща тема бяха митингите на площада пред Народното събрание и потенциалната опасност те да прераснат в сериозен конфликт. Имаше и колеги, които се опитаха да оправдават смяната на имената и създалата се ситуация, но болшинството от изказващите се осъждаха така наречения „възродителен процес“ и посочваха партийното ръководство като единствен виновник за него.
Показателно беше изказването на служител, който е бил непосредствено ангажиран в процеса и в потушаването и ликвидирането на възникналите бунтове и огнища на съпротивление. Той разказа за конкретни случай на насилие и оказване на съпротива, както и за пострадали протестиращи и служители. С явно вълнение четеше предварително подготвения текст. Когато стигна до това, че на два пъти едва се е отървал да не бъде убит и зададе въпроса към седящите на трибуната “Кой тогава щеше да се грижи за моите две деца”, сълзите потекоха от очите му и той повече не беше в състояние да чете. Това нажежи още повече обстановката.
След още едно изказване на трибуната се качи служител, който нажежи още повече обстановката. След като отправи редица конкретни обвинения към ръководните органи на БКП за това, че са довели икономиката на страната до катастрофално положение, се спря на вандалския акт “възродителен процес” и статията на Лилов, която беше непосредствена причина за възникналото остро напрежение и митингите. Въпросът му към стоящите на трибуната:
“Ако ситуацията на площад „Народно събрание“ излезе изпод контрол, вие ли ще застанете между двата митинга, или отново ще се разпоредите стоящите в залата да поведат подчинените си срещу протестиращите?” беше посрещнат с красноречива бурна реакция от залата.
Изказването завършило с думите “Ръководството на БКП продължава да се държи като диктатор и да прави сериозни политически грешки и следва да признае вината си и се извини тази вечер на българския народ пред камерите на националната телевизия, а Александър Лилов като непосредствен виновник за създадената конкретна критична ситуация трябва да си подаде веднага оставката.”
Това искане беше аплодирано и бурно одобрено от огромното болшинство на присъстващите.
Атмосферата беше така нагорещена, че беше достатъчно някой да каже:
„Нека да задържим хората на трибуната и повикаме телевизията тук и това да стане веднага!“
– няма никакво съмнение относно това как щяха да се развият събитията. Съществувала е реално и друга опасност – да се повторят кървавите събития от Букурещ, станали няколко дни преди това.
(Ако това беше станало, вероятно сега България щеше да е по-напред по пътя си към Европа.)
След още някои изказвания Лилов направи опит да говори. След като беше дълго освиркван и не му беше дадена възможност да се изкажe, той си седна. Семерджиев се опита да успокои залата и Лилов отново се изправи зад катедрата. Ситуацията се повтори и бурните протести на колегите отново не му дадоха възможност да говори.
Накрая Семерджиев успя да укроти залата и на Лилов бе дадена възможност да говори, макар и прекъсван с реплики и неодобрения. Доколко той не е оценил обстановката тогава пролича от думите му, с които той разви тезата, че нищо не се е променило:
“Ние сме ви управлявали и пак ще ви управляваме, а вие сте длъжни да ни се подчините и да ни служите!”.
“Аз дойдох тук с ЛАДА не поради това, че нямам бял Мерцедес”. Цитат от изказването му.
С това срещата е завършила.
Любопитно е какви анализи и изводи са били направени от организаторите й.
Факт е обаче, че един-два месеца след тази среща Семерджиев започна чистката в службите по критерия “непослушните вън”.
(Без да се впускаме в една още по мрачна тема ще споменем само, че някои колеги изчезнаха, “самоубиха” се или загинаха при не изяснени обстоятелства, по принципа “има човек, има проблем, няма човек…”. А Лилов на заседание на ръководния апарат на БКП е казал, че “с тези хора не може да се работи”. Станало му е ясно, че съществува реална опасност службите или поне отделни ядра от тях да се противопоставят на подготвяното безочливо разграбване на България.)
Може само да се гадае на каква подкрепа е разчитал тогава Лилов и хората около него, но поведението и действията им бяха нагли и самонадеяни. Вероятно това поведение може да се обясни с гаранциите за външна подкрепа – този път вече от Големите братя от Запад. Лилов и Гоцев отдавна си бяха гарантирали това, бидейки дългогодишни агенти на ЦРУ и М6. Но това е тема за друг разговор. Би било интересно да се надникне в техните досиета, все някъде има нещо запазено.
Още с встъпването на Семерджиев в длъжност започна интензивно селективно унищожаване на архивите почти във всички служби на министерството. Бяха използвани различни методи за унищожаване. Вероятно най-масов беше превръщането им на хартиена каша и източването посредством вода в градската канализация. По този начин бяха унищожени например стотици хиляди картони на службата за проверка на кореспонденцията-ПК. Много архиви бяха изгорени в службите и частни крайградски вили. Вероятно и много са били съхранени с актуалната тогава техника, фотографиране.
Архивите лесно се подаваха на унищожение, но по-трудно беше с хората, които не бяха вече така послушни и безропотни. Под влияние на това, което ставаше в обществото в някои поделения започнаха спонтанно да се формират инициативни комитети за образуване на профсъюзи на офицерите от службите за сигурност. Тези инциативи бяха бързо потушени.
След като контролиращата тогава БКП-БСП върхушка се убеди, че запазването в този вид на службите за сигурност е опасно за самите тях, беше започната целенасочена медийна атака и обработване на общественото мнение. Целеше се да се докаже, че виновник за всички беди в България е ДС. Непросветеният човек лесно беше манипулиран и убеден, че ДС е била държава в държавата и вършела всичко безконтролно по своя инициатива и на своя глава.
Това просто е абсурдно.
Тодор Живков и тесният кръг от верни около него хора контролираха всичко в страната и най-вече службите за сигурност и армията.
Началникът на ДС във всеки град беше директно и безапелационно подчинен на секретаря на градския комитет на партията. И най-малките отклонения в спазването на разпоредбите и указанията от партийните йерархични структури в центъра и на места се наказваха строго, а понякога бихме казали – сурово; доказателства за това има достатъчно много.
Тук не става въпрос за стопанските и дребни криминални престъпления. На верните хора те биваха опрощавани. Вярност, и то лично към Живков, и така по пирамидата надолу, е ключът за разбирането на взаимоотношенията. Тъжно е, че това навежда на някои размисли във връзка с днешната действителност.
Вероятно опитът за преврат на Горуня и хората около него бяха научили Живков как да пази властта си. Който проследи историята на формирането и темпа на нарастване на числения състав на службите на ДС, ще забележи ясно изразен пик именно след този период. За хората, които работеха в службите и умееха да мислят беше очевидно, че немалка част от финансовия ресурс и кадрови потенциал, особено на службите на контраразузнаването, се използваше да охранява едноличната йерархична власт на кликата, а не сигурността на държавата. Отделът за директно проследяване и наблюдение със 60 % от ресурса си работеше не по защитаване на интересите на държавата, а на управляващата клика.
Тъй като по презумпция предназначението на част от службите беше да знаят всичко, което става в държавата и обществото, те имаха много информация и архиви включително и за безобразията и чисто човешките слабости и пороци на властимащите. Техните досиета бяха взривоопасни, а не на жалките доносници, които шпионираха и топяха близки и колеги заради кариера и други благини. Оставянето на тези досиета в ръцете на ненадеждни хора в новите реалности беше опасно, даже много опасно.
И така стигаме до момента, когато криещата се зад добре пропагандираните комунистическо/социалистически идеали и лозунги, изпълняващата роля на официална власт партийно-държавна върхушка, е принудена да смени политическата олигархична форма на управление с икономическа олигархия, под което разбираше самата себе си.
Даваме си сметка колко цинизъм има в това заключение, но изглежда в обществения, както и в частния живот, когато липсва създаден действащ механизъм за обратната връзка, първичните животински инстинкти управляват поведението на хората.
Вероятно след време историци и икономисти ще направят анализи на този период от българската история, особено ако архивите не са унищожени или надеждно укрити.
Има малък шанс.
И може би там ще са изписани имената на истинските виновници, ако е уместно в такива случаи да се говори за персонална вина, а не всички беди до осемдесет и девета година да се струпват на главата на ДС, а след това – на бившите ченгета.
След ноември 89 година по нареждане на ЦК от складовете на МВР бяха раздадени, като безотчетни неколкостотин единици огнестрелни оръжия, включително и автоматично, на верни свои хора.
Някои от тоя оръжия и сега продължават да стрелят по улиците на градовете и по страната, да убиват навеждат респект и ужас.
Някъде там се крие и обяснението на създаването на “борческите” групировки.
Ако след време историята прецени, че не всичко това, което се върши сега в България, е било в интерес на обществото, а дали е възможно да бъде обективно направена друга оценка, кой ще бъде виновен – чиновниците в държавната администрация на изпълнителско ниво или този, който е вземал и прокарвал политическите решения? Правителства, народни събрания, абстрактните понятия партии, кои?
И да се върнем към срещата. Тъй като в салона и столовата бяха над седемстотин служители от цялата страна, приканваме всеки, който си спомня по-добре случилото се, да помогне за неговата реконструкция. Поканата се отнася и за тези, които седяха тогава на трибуната. А може би сегашното демократично ръководство на МВР ще разсекрети официално направения на срещата запис и ще го предостави на Българското радио за излъчване на избрани пасажи от него, с което да потвърди или опровергае изложеното.
По скорошно изявление на Семерджиев стенограмата е разсекретена. Ако това не стане, колегите ще пуснат неофициално направения пълен аудио запис тогава, когато решат, че му е дошло времето. Жалко, че видеозаписът се е оказал твърде некачествен.
Свидетели на съвременната ни история
България, януари 2001 г.
