Големият скок назад

СЪВСЕМ ясно е, че в Европейския съюз няма политическа воля, която да се опълчи на пазарите и да реши кризата. Досега жалките действия на европейските управници се приписваха на огромната им некомпетентност. Но това (правилно) обяснение не е достатъчно, особено след скорошните „финансови държавни преврати“, които в Гърция и Италия сложиха край на определено виждане за демокрацията. Очевидно е, че не става въпрос само за посредственост и некомпетентност, а и за активно съучастничество с пазарите.

Какво наричаме „пазари“? Това е едно цяло от инвестиционни банки, застрахователни компании, пенсионни и спекулативни фондове (hedge funds), които купуват и продават основно четири вида активи: валути, акции, държавни бонове и дериватни продукти. За да придобием представа за гигантската им мощ, е достатъчно да сравним две числа – всяка година реалната икономика (производствени и обслужващи предприятия) създава в света богатство (БВП), изчислено на 45 билиона (45 хиляди милиарда) евро. В същото време във финансовата сфера „пазарите“ движат капитали от 3450 билиона евро. Или 75 пъти повече от това, което произвежда реалната икономика…

В следствие на това никоя национална икономика, колкото и силна да е тя (Италия е осмата икономика в света), не може да устои на координираните атаки, които „пазарите“ провеждат от една година насам срещу европейските страни, наричани презрително „прасета“ (PIIGS contries), т.е. Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания [1].

Най-лошото е, че тези „пазари“ не са някакви екзотични сили, дошли от далеч (както бихме могли да си помислим), за да нападнат нашите любезни местни икономики. Не. Мнозинството от „нападателите“ са нашите европейски банки, същите, които с нашите пари европейските държави спасиха през 2008 г. С други думи, не са американски, китайски, японски или арабски фондове, атакуващи масирано някои страни от еврозоната. Атаките идват главно отвътре. Тази агресия е ръководена от самите европейски банки, от европейските застрахователни компании, от европейските спекулативни фондове, от европейските пенсионни фондове, от европейските финансови учреждения, които управляват спестяванията на европейците. Те притежават основната част на европейския държавен дълг [2]. И те са които, за да защитят (на теория) интересите на клиентите си, спекулират, увеличават лихвите на задлъжнелите държави до такава степен, че ги изправят на ръба на фалита – така е с Ирландия, Португалия и Гърция. Естествено това наказва гражданите, които трябва да понасят мерките за икономии и бруталните промени, прилагани от европейските правителства, за да успокоят „пазарите“-лешояди, т.е. собствените си банки…

Тези учреждения освен това се снабдяват лесно с пари от Европейската централна банка при лихва от 1.25% и после дават тези пари назаем на Испания или Италия при 6.5% лихва… Оттам идва прекомерното и скандално значение на трите големи оценъчни агенции Fitch Ratings, Moody’s и Standard & Poor’s, тъй като от оценката, която поставят на една страна [3], зависи лихвата, която тя плаща, за да получи заем от пазарите. Колкото по-ниска е бележката, толкова по-висока е лихвата.

Тези агенции не само често бъркат, както в случая с високорисковите ипотечни кредити събпрайм (subprimes), от които тръгна сегашната криза, но играят и една отвратителна, порочна роля в сегашния контекст. Тъй като е очевидно, че всички планове за икономии, преустройство и орязвания на бюджета в еврозоната означават спад на растежа, тези агенции използват това и намаляват оценката на страните. Последствията са, че трябва да се плати повече за изплащане на дълга. А нужните пари ще дойдат от ново орязване на бюджетите. В това кръгово движение икономическата дейност и перспективите за растеж ще спаднат неминуемо и агенциите отново ще намаляват оценката…

Този адски цикъл на „военна икономика“ обяснява защо колкото повече правителството в Гърция увеличаваше бюджетните ограничения и налагаше желязни икономии, толкова по-драстично положението се влошаваше. Жертвите на гражданите бяха напразни. Дългът на Гърция днес е спаднал до нивото на боновете боклук.

Така пазарите постигнаха, каквото искаха – представителите им да се качат на власт пряко, без да минават през избори. Както Лукас Пападемус, министър-председател на Гърция, така и Марио Монти, председател на Съвета в Италия, са банкери. И двамата по един или друг начин са работили в американската банка „Голдман Сакс“, специализирана в поставянето на свои хора на ръководни места [4]. И двамата са членове на Тристранната комисия.

Тези технократи трябва да наложат, каквото и да струва това в социален план, в рамките на една „ограничена демокрация“, мерките, които искат пазарите – още приватизации, още ограничения, още жертви. Мерки, които някои политици не посмяха да приложат, защото са непопулярни.

Европейският съюз е последната територия в света, където бруталноста на капитализма е смекчена от политиката на социална закрила. Това е т. нар. Държава на благоденствието. Пазарите вече не я понасят и искат да я смажат. Тази е стратегическата мисия на технократите, които идват на власт, благодарение на една нова форма на взимане на властта – финансовият държавен преврат, който представят като съвместим с демокрацията…

Малко е вероятно технократите от тази „следполитическа ера“ да успеят да преодолеят кризата. Ако решението беше техническо, вече щеше да е преодоляна. Какво ще стане, когато европейските граждани установят, че жертвите им са били напразни и че рецесията продължава? Какво ниво на насилие ще достигнат протестите? Как ще се поддържа редът в икономиката, в съзнанието на хората, на улицата? Ще се установи ли тристранният съюз между икономическата, медийната и военната власт? Ще се превърнат ли европейските демокрации в „авторитарни демокрации“?

LE MONDE DIPLOMATIQUE – испанско издание

Превод: Венко Кънев

Бележки под линия

[1] Абревиатурата PIIGS се образува от първите букви на Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания, а английската дума pigs означава прасета.

[2] В Испания например 45% от държавния дълг се държат от испанските банки, а две трети от останалите 55% – от финансови учреждения от Европейския съюз, което означава, че 77% от испанския дълг е в ръцете на европейци и само 23% – на чужденци, извън Европейския съюз.

[3] Най-високата оценка е ААА, която в края на ноември имаха само 9 страни в света – Австралия, Австрия, Канада, Дания, Финландия, Франция, Обединеното кралство, Швеция и Швейцария. Оценката на САЩ беше намалена през август на АА+. Оценката на Испания днес е АА-, като на Япония и Китай.

[4] В САЩ например „Голдман Сакс“ успя да настани Робърт Рубин за финансов министър на президента Бил Клинтън, а Хенри Полсън – на същото място в кабинета на Джордж Буш-младши. Новият президент на Европейската централна банка Марио Драги беше също вицепрезидент на „Голдман Сакс“ за Европа от 2002 г. до 2005 г.