Гражданите срещу властта – опит за равносметка

През последните четири години Гражданска инициатива „Справедливост” оспори в съда някои от най-разпространените и с най-голяма тежест за гражданите държавни и местни такси. Резултатите са нееднозначни, но натрупаният опит и изводи за цялостния механизъм, по който функционират държавата и основните й институции, е изключително ценен.

Идеята ни за кампанията срещу незаконните държавни и местни такси бе провокирана от конкретни текстове в Закона за държавните такси (чл.2, ал.2) и Закона за местните такси (чл.7), въвеждащи принципа на разходооправданост и икономическа обоснованост при определянето им. Според този принцип таксите трябва да съответстват на цената на материално-техническите и административни разходи за съответната услуга, която една или друга администрации извършват. С други думи – таксите не могат да се определят произволно от съответната администрация или държавен орган, а размерът им трябва да се основава на обективни критерии, и да може да се провери, съответно – контролира от тези, коите са задължени да ги плащат. Този принцип изглежда логичен и справедлив, но както се оказа – напълно чужд като разбиране и подход на всички, които упражняват някаква публична власт в България.

Започнахме с най-очевидното нарушение на този принцип от гледна точка на скромния опит, който повечето от нас имаха – при регистрацията на различните видове търговци. За всеки, който се е сблъсквал с този проблем, остава непонятно защо т.нар. такса за регистрация на едно акционерно дружество за извършване на банкова и застрахователна дейност е повече от десет пъти по-висока от таксата за регистрация на дружество с ограничена отговорност и петдесет пъти по-висока от тази за едноличен търговец – при положение, че материално-техническите и административни разходи са еднакви или много близки. Аргументът за различна сложност на регистрационните процедури очевидно е несъстоятелен, защото във всички тези случаи става въпрос за проверка от страна на служители в Търговския регистър на формални изисквания на закона. Материално-техническите разходи (хартия, тонер и др.) са идентични, а административните такива – еднакви или близки. Разбирането ни беше, че в таксата не трябва да се включва възнаграждението на съответните служители – поради факта, че за функционирането на държавните органи и администрации ние като граждани вече сме платили чрез събираните от нас данъци. Търговският регистър е създадена със закон администрация, изпълняваща вменени й със закон задължения. За работата на тази администрация, както и за работата на всички останали държавни институции, се събират пари от нашите данъци, и за тяхната работа е недопустимо да плащаме втори път. Така, както сме платили чрез данъците си за работата на полицията, армията, противопожарната служба, изборната администрация, съда и прокуратурата, ……. Дори да допуснем, че за тази част от работата на чиновниците в Търговския регистър, свързана с регистрацията на фирми, е законно да плащаме и такси, няма как таксата за едно акционерно дружество за извършване на банкова и застрахователна дейност (1700 лева) да бъде в пъти по-голяма от средната месечна заплата на служителите в Регистъра. За нас беше повече от очевидно, че таксите за извършваните от Търговския регистър при Агенцията по вписванията услуги са определяни не в зависимост от действителните материално-технически и административни разходи за съответното вписване, а от очакваната платежоспособност на различните видове фирми, чиято регистрация (вписване) се иска.

По жалбата ни срещу Тарифата за таксите, събирани от Агенцията по вписванията, бе образувано дело № 9247/2007 г. на Върховния административен съд – първо „А” отделение (посочваме номерата на водените до момента дела, за да може всеки сам да провери основателността на нашите аргументи). От представената по делото адинистративна преписка се видя, че изобщо не са правени каквито и да е изчисления на материално-техническите и административни разходи за която и да е от оспорените такси. Нещо повече – в преписката бе приложен проект за Тарифа, който очевидно се различаваше (като структура, номерация, цени) от приетата по късно с постановление на Министерския съвет. Т.е. –

правителството е обсъждало един проект на Тарифа, а в Държавен вестник е обнародван съвършено друг вариант (който никога не е обсъждан и приеман).

Огромно беше учудването ни, когато Върховният административен съд (ВАС) в състав съдии Панайот Генков, Йордан Константинов и Мариника Чернева отхвърли жалбата ни. По въпроса за отсъствието на икономическа обосновка на таксите съдът пестеливо се позова на наличието на документ в преписката, наречен „финансова обосновка” (разположен на две страници и съдържащ някакви общи коефициенти, свързани с нуждите на администрацията като цяло, но без какъвто и да е анализ на всяка една от таксите и на разходите за конкретната услуга) и на невъзможността да преценява вътрешното убеждение на административния орган при оценката на този документ. По същата логика съдът би приел за достатъчно наличието в преписката на един комикс, върху който е сложено заглавието „финансова обосновка”. Но дори да приемем този подход на съда по въпроса за наличието или отсъствието на изискващата се от закона икономическа обосновка, в решението нямаше нито ред, нито дума мотиви по въпроса за разликата между обсъждания и обнародвания варианти на Тарифата.

Петчленният състав на ВАС (дело № 6567/2008 г., съдии – Бисерка Коцева, Анна Димитрова, Румяна Монова, Мирослав Мирчев, Донка Чакърова) потвърди решението на тричленния състав и таксите за регистрация на фирми останаха непроменени. В средата на 2011 г. самият изпълнителен директор на Агенция по вписванията определи таксите като „високи и несъизмерими”, което налага „едно ревизиране из основи на цялата тарифа, за да се види точно каква услуга се предлага и какъв е адекватният размер за тази услуга”.

Следващите значими такси, които „Гражданска инициатива „Справедливост” оспори, бяха тези за издаване на българските лични документи (паспорт, лична карта и свидетелство за управление на МПС) – Тарифа № 4 за таксите, събирани от Министерството на вътрешните работи (дело № 12183/2010 г., съдии – Дима Йорданова, Георги Ангелов, Любомира Мотова). Основният ни аргументите отново бе произволното определяне на таксите, без да има предварително изчисляване на необходимите за издаването на всеки един от документите материално-технически и административни разходи. Отделно от това изтъквахме аргумента, че в случая изобщо не следва да се заплащат такси, тъй като съгласно закона българските лични документи са собственост на държавата (а не на съответния им ползвател). В този случай гражданите нямат право на избор и те по закон са длъжни да притежават такива документи, а не става въпрос за някаква услуга, която всеки да може да поиска или не.

По това дело отново бе приложена цялата административна преписка на Министерския съвет по обсъждането и приемането на оспорената тарифа. В този случай дори нямаше документ, представен като икономическа или финансова обосновка. Тази липса бе отразена и в официалните становища (също част от представената административна преписка) на Министъра на финансите и на Министъра на правосъдието. Въпреки това МВР (официален вносител на предложението за тарифата) не бе изготвило такава обосновка и Тарифа № 4 е приета без каквато и да е икономическа или финансова обосновка. Този пропуск бе констатиран и от представителя на Прокуратурата, който изиска по делото представянето на тази задължителна по закон обосновка. Такава не беше представена, поради очевидния факт, че никога не е била изготвяна. Затова както становището на „Справедливост”, така и това на Прокуратурата бе, че тарифата е приета в нарушение на закона и следва да бъде отменена. Въпреки всичко ВАС остави жалбата ни без уважение и оспорената тарифа – в сила – като издадена в съответствие със закона.
Това решение бе обжалвано и понастоящем очакваме окончателното решение на петчленен състав на ВАС.

Делото, което очаквано получи най-голям обществен и медиен интерес, бе това по жалбата срещу определянето на такса „смет” за имоти на граждани в София на базата на данъчната оценка на имота (№ 291/2011 г. на Административен съд – София град).

В жалбата си Гражданска инициатива „Справедливост” твърдеше, че този начин на определяне на таксата противоречи както на законовата дефиниция на понятието такса като цена на конкретна услуга, така и на изричното посочване в Закона за местните данъци и такси на количеството битови отпадъци като основен критерий за определянето на такса „смет”. Действащият начин на определяне на таксата прикрива втори имуществен данък, и няма никаква връзка с разходите за извършването на услугата сметосъбиране и сметоизвозване. Софийският административен съд уважи нашите аргументи (подкрепени и от прокуратурата), като прие също така, че Столичният общински съвет не е изпълнил и законовото си задължение да публикува проекта за наредба поне един месец преди приемането й (междувременно, с подобни аргументи „Справедливост” спечели и оспорването на такса „смет” във Варна, а в момента таксата е оспорена още в Русе, Бургас, Благоевград, Търново и Ямбол). При обжалването от страна на Столична община Върховният административен съд откровено прекрачи границата на закона, на здравия разум и на обикновеното приличие, като постанови точно обратното – че всичко с начина на определяне на столичната такса „смет” за граждани е в съответствие със закона (дело № 11242/2011 г.). Интересен е фактът, че един от тримата съдии (Атанаска Дишева) демонстрира висок професионализъм и морал и подписа решението с „особено мнение” – като прие изцяло тезата на Софийския административен съд. Това „политически правилно” решение (взето с мнозинството на съдиите Милка Панчева и Николай Гунчев) предизвика откритото писмо на „Справедливост” до председателя на Върховния административен съд, в което директно се твърди превръщането на съда в послушен придатък на изпълнителната власт с аргументи от поредицата негови решения, представляващи компромис със закона и съдийската клетва.

Това отворено писмо, неговото медийно отразяване и конкретното посочване в него на съдебни дела и състави, постановили скандалните според „Справедливост” решения, бе едно от основанията ни за искане на съдийски отводи в следващото разглеждано дело – срещу четирипроцентовата такса за съдебни дела с материален интерес по Гражданския процесуален кодекс. Друго основание за искането ни на отвод на целия петчленен съдебен състав по делото (№ 14062/2011 г.) бяха данните, че при определянето на този състав (а както се оказа впоследствие – и на съставите по всички останали коментирани дела) е нарушено изискването на чл.9 от Закона за съдебната власт за разпределението на делата на приципа на случайния подбор. Въпреки пределно ясния законов текст се оказа, че на случаен принцип се определя само съдията-докладчик по делото, а останалите членове на съдебния състав се посочват от председателите на отделенията, което на практика обезсмисля случайния подбор. Този казус ни показа на практика защо за управляващите беше изключително важно на поста председател на ВАС да се сложи човек като настоящия, защо им е толкова важно за председател на Софийски градски съд да се сложи човек като (все още) сегашния и т.н. Скандалът с незаконните състави обаче заплашва да подложи на ревизия стотици съдебни актове и изобщо дейноста на Върховния административен съд за времето, през което законовото изискване за случаен подбор при разпределението на делата безцеремонно е погазвано. На първо време от „Справедливост” искаме отмяна на коментираното по-горе решение на ВАС за софийската такса „смет”, поради откритите впоследствие основания за отмяна на решението (незаконен съдебен състав). Отделно от това предстои разглеждането в съда на жалбата ни срещу цялата Наредба на Столичния общински съвет за определяне и администриране на местни такси и цени на услуги с аргументи за нарушение на законовия принцип за разходоориентираност на таксите.

Делото срещу четирипроцентовата такса за съдебни дела според нас е ключово.

Основните аргументи на „Справедливост” и тук са свързани с нарушаването на принципа за разходоориентираност на тази такса, и че нейният прекомерен и произволно определен размер затруднява правото на гражданите и юридическите лица на достъп до съд. Според нас (и според Конституцията) правосъдието не е и не може да бъде услуга, за която да се иска такса. Осъществяването на правосъдие е основна функция на държавата, част от най-важното й правомощие – да гарантира реда и спазването на законите. За осъществяването на тази основна държавна функция гражданите и фирмите плащат данъци, и е недопустимо под друга форма от тях отново да се иска да заплащат нещо, за което те вече са платили. Да се иска такса за достъп до съд е толкова законно, колкото би било при жалба до полицията, сигнал до противопожарната служба или при пускане на бюлетината в изборната кутия. За всички тези дейности на държавата ние вече сме платили чрез данъците си. Парадоксалното в този случай е това, че навикът (останал от времето на комунизма) да се плащат четири процента за съдебен иск е станал толкова устойчив, че дори иначе вещи юристи и адвокати не се и замислят за неговия абсурден и противоконституционен характер. „Като искат да се съдят, ще си плащат….. иначе какво ще стане – всеки ще си завежда каквито му хрумне искове ….” – тази банална логика е защитавана и от много юристи. Но, както бе отбелязано по-горе – ние сме платили за съдебната система и нейното функциониране с данъците си. Освен това едно дело с малък материален интерес може да е в пъти по-сложно правно и фактически от дело за десетки и стотици милиони, което да се реши в едно заседание – каква е тогава логиката таксата (ако изобщо приемем, че такава е допустимо да се плаща) да е процент от материалния интерес, който няма никаква връзка с разходите на държавата при съдебното разглеждане на спора. На следващо място, има различни начини за недопускане злоупотребата с правото на съдебен иск, включително и чрез предварително произнасяне по допустимостта на иска (както е във Франция, където се събират разноски по делото, но не и съдебна такса). Четирипроцентовата съдебна такса в действителност представлява имуществен ценз за достъп до правосъдие, който сериозно затруднява, а в много от случаите изцяло препятства възможността за съдебна защита. Например пострадал от неизпълнение на договор или от откровено фалшифициране на документи често е в невъзможност да получи правосъдие поради това, че не може да плати съдебната такса. По този начин практически се окуражава нарушаването на закона и жертвите на закононарушения са наказвани повторно, този път от държавата, а нарушителите са улеснени и не получават никаква санкция. Наскоро изнесените данни за липсващи милиони от сметки на фирми и частни лица в български банки и отказът на прокуратурата да образува наказателни дела показват безизходицата, в която се намират пострадалите, поради необходимостта да платят четири процента от откраднатите им суми, за да могат изобщо да заведат съдебно дело. Мнозина от тях изобщо няма да могат да си го позволят, и присвоените от тях пари никога няма да им се върнат.

Въпреки всичко тричленен състав на ВАС (дело № 4124/2010 г., съдии – Захаринка Тодорова, Джузепе Роджери и Севдалина Червенкова) отхвърли жалбата ни с аргумента, че „4 на сто върху цената на иска …… не представлява ограничение на правото на достъп до съд”. В момента се очаква окончателното решение на петчленен състав на ВАС.

Подобни аргументи могат да се изложат за която и да е от държавните и местни такси, действащи в момента в България. Почти всички са незаконни, поради това, че са произволно определени, без връзка с реалната цена на услугата. Много от таксите изобщо не трябва да съществуват, защото за съответната дейност или вече е платено чрез данъците (както е при съдебните такси), или защото зад тях не стои извършването на услуга. Често таксите представляват откровени (като реално съдържание) имуществени данъци, разпознаването на които развенчава правителствената лъжа за „България – данъчен рай”. Но чрез многобройните режими на такси и техните прекомерни размери се съхранява и задълбочава системата на зависимости, чрез които държавата осъществява нелегитимна власт. Нелегитимна, защото не преследва легитимна обществена цел, а под (уж) законна форма се присвояват нашите пари, за да се съхрани властта и да се облагодетелстват близките до нея. Зависимата (при сегашния конституционен модел) съдебна власт няма мотивацията, стимулите и гаранциите, за да може ефикасно да санкционира изпълнителната власт. Липсата на ефикасен съдебен контрол изкривява цялата картина на функциониране на властите и институциите. Изпълнителната и законодателната власт (които на практика са единен властови център) доминират във всяка област на обществения живот и на практика са над и извън закона, т.е. стават все по-нелегитимни. Съдебната власт не изпълнява основната си функция и се превръща все повече в алиби и прислужник на политическата власт, в ущърб на интересите на гражданите. Разделението на властите практически не съществува, властта все повече се мафиотизира и се превръща в самоцел – за да краде „законно” и да се властва над хората във всяка сфера на техния живот.

И така – преди четири години ние започнахме нашата кампания срещу незаконните такси, и въз основа на собствения си опит стигнахме до убедения извод за илюзорността на очакванията ни за правосъдие – при този модел на съдебна система. Арбитърът на битката на гражданите с властта не е независим – той е нейна (на властта) функция, неин съучастник.

При тази очевидна липса на правосъдие страната ни е обречена.

Без сдържащата и контролираща роля на правосъдието политическата власт винаги осъществява нелегитимна (неподвластна на закона, неконтролирана от съда) власт, стигаща до истинска диктатура, подобна на познатата ни от времето на „ръководната роля на БКП”. Разликите в начина на осъществяване на властта тогава и сега са все по-незначителни, поради приликата в основното – невъзможността да се санкционират ефикасно хората във властта чрез реално независима от тях съдебна система. Това няма как да стане, ако съдиите и прокурорите продължават да не зависят по никакъв начин от мнението на хората, върху чиито съдби и имущество правораздават и се произнасят. Просто е – съдията трябва да има мотив да спечели доверието и одобрението на хората (от които по конституция трябва да произтича неговата власт), и по никакъв начин неговото овластяване и кариерно развитие не трябва да зависи от силните на деня. Здравият разум и елементарната житейска логика изискват задължителното скъсване на връзката между политическа и съдебна власт, като се постигне независимото им (поотделно) овластяване от единствения, който може да го направи по конституция – суверена. Докато това не се случи, премиерът никога няма да бъде арестуван и осъден, дори да нарежда прекратяване на митническа проверка на негов приятел директно по телевизията; фалшифицирането на избори никога няма да бъде санкционирано, защото се прави именно от хората на власт; нашите пари ще продължат да се наливат в близки до властта банки, и с тях да се купуват медии, влияние и още власт; колективните ни искове срещу държавата и нейните органи ще продължат да бъдат възможност само на хартия; държавата ще продължава да ни ограбва с всевъзможни режими на незаконни такси, а съдът послушно ще се (ни) унижава с безумни решения ….. Всичко това все повече ще изкривява смисъла на очевидни понятия и ще ни натиква по-дълбоко в абсурда, постепенно превърнал се в норма. Разбира се, тук всички, които са част от или се домогват до властта, за да я използват по познатия им досега начин, ще изреват в един глас как радикална промяна в конструирането на съдебната власт, включително и чрез въвеждане на преки избори, не трябва да става и колко е опасно всичко това. Да, опасно е за тях и за безконтролния начин, по който се упражнява политическата власт сега. Но е единственият шанс за спасение на България, която без правосъдие и справедливост е обречена на задълбочаващ се упадък и постепенно изчезване. Няма как да приемем тезата, че за собствения ни интерес (от правосъдие) най-добре може да се погрижи някой друг. Това е все едно да признаем, че не се нуждаем изобщо от правосъдие, а единствено от подходящия човек, който добре да се погрижи за нас. И неизбежно стигаме до Живков, Симеон, Бойко и подобни на тях герои. Откъдето връщането ни в нормалността ще става все по-трудно и съмнително.

Иван Груйкин

Гражданска инициатива „Справедливост”

http://www.spravedlivost.net