Разказ от Любомир Николов
Епископ Алехандро Молина пристигна в София, възхити се на силуета на Витоша, опита местната кухня, преспа в канцеларията си няколко нощи, посетен от дребни духове, предлагащи ефимерни изкушения, и бързо разбра, че това вероятно ще е най-трудното му назначение. Искаше да се отърси от тежестта на годините и търсеше бъдещето си по върховете на катедралите. Искаше като диша въздухът да го зарежда; искаше като прегръща хора, те да отвръщат искрено; искаше като благославя, някой да види радост в очите му. Искаше ръцете, усмивките и позите да са истински. Епископ Алехандро Молина четеше мислите и като някой чел много книги все по-добре виждаше от какво са направени. Не му харесваше техния субстрат.
Първото нещо, което направи в новата си канцелария, бе да окачи платното „Влизане на Иисус в Брюксел”. Харесваше тази картина. Напомняше му с помпозния си размер и стотици лица пред колко много хора се изправя, и колко очи го гледат в неговото поприще на духовник. Намираше колко странни са разбиранията на хората за идването на Иисус и изобщо за Божиите дела. Виждаше, че художникът бе нарисувал себе си като Иисус и тая дребна суета го забавляваше. Тази картина бе негов съветник. При всяко ново назначение му даваше съвет как да се справи.
Още бе чужденец в града. Познаваше добре само шофьора си Игнат, Игнасио, както го наричаше свойски, и той пришълец като него. Прекарваха по цели дни заедно. Игнат, които не блестеше с находчивост, нито с интелект, по-своему му стана близък. Светът на Игнат бе с диаметър десет стъпки и всеки проблем там можеше да бъде решен с дребен подкуп, подмазване или непристойна ругатня. Игнат не се различаваше от месното население. И той беше от паството.
Епископ Молина не се чувстваше сигурен в града; тукашния дипломатически номер не го пазеше. Доста по-скъпи коли от неговата го притискаха, засичаха, караха го да подскача на задната седалка и да открехва предпазливо перденцето, очаквайки най-лошото, но не, нищо страшно не се случваше. „Всичко е под контрол”, успокояваше го Игнат. „Ако това е контрол, не знам какво ще стане, ако излезем от контрол?”, питаше риторично Алехандро и това наистина разсмиваше шофьора, който с необяснимо задоволство започваше да повтаря: „Ще стане страшно! Да.”
„Защо е това напрежение между хората, Игнасио?” – питаше го епископът.
„Какво напрежение, всичко е нормално” – отвръщаше Игнат и натискаше клаксона безспирно. Спираше и потегляше внезапно, от което фигурата на Девата, закачена за огледалото, се удряше в предното стъкло. Жестикулираше и заплашваше всички, които се изпречваха на пътя му с Божия гняв.
Епископ Молина имаше нужда от малко почивка; мразеше калта на живота, напрежението от нестихващата борба между миряните, правещи това, без каквато и да е принуда. Бе избрал кариерата на духовник, защото епископията, тази защитена територия, се доближаваше най-добре до разбиранията му за ред, спокойствие и разбира се – разкош – изобилие от цветя, кристали, музика, приятни разговори и душевна приповдигнатост. Аристократичната му кръв имаше чувствителни сетива. Калните струйки обаче си пробиваха път до най-неочаквани места и Алехандро Молина откриваше с учудване, че Църквата не е перфектно убежище. Напоследък не се чувстваше добре. Опитваше се да се съсредоточи върху обширната си документация и не можеше.
Една двумесечна кореспонденцията с L’Osservatore Romano, вестника на Ватикана, го тревожеше особено много. Бе на години и бе свикнал да има ясно мнение по въпросите. Осланяше се, ако не на опита си, то поне на познанията си в тълкуването на текстове. Въпросът от кореспонденцията не му даваше мира. Трябваше да даде мнение дали Хомър Симпсън е добър католик. За първи път трябваше да се произнесе за едно фиктивно същество, за един анимационен герой. Той бил един от най-влиятелните характери по телевизията, така че било важно да се види въпроса от всички страни. От вестника чакаха тълкувания.
Трябваше да се съсредоточи и да изгледа поредицата. Започна да гледа епизод след епизод. Хомър беше дебел, мързелив, груб, непохватен и невежа, но искрено привързан към семейството си. И докато първите качества не пречеха , то последното бе силно желателно за един добър католик. Хомър продаваше душата си за един донът, но това е метафорично казано, прецени Алехандро и няма отношение към въпроса. Драстичната глупост на Хомър никога не оставаше без последствия и това би било добре, ако Алехандро се съгласеше да го допусне в лоното на Църквата. Фигуративно казано. За сега Алехандро не бързаше да реши.
В двора на катедралата работници вдигаха шум. Бяха повикали фирма за реставрация на гаргойлите. Работниците чистеха прахта от зъбите им без никакъв страх. В средновековието биха поискали двойна надница за тази прокълната работа. В главата му се забиваха рефрени от радиото на работниците. Чуваше думите, но не разбираше смисъла. Беше някаква неразбираема за него романтика. Последните дни шумът от работата навън го изнервяше, а и не бе само това. Реалните хора му пречеха да разсъждава за измислените.
Питаше се дали – по същата логика и при новото приближаване на майката Църква към децата й – трябва да даде мнение също за Чубака, Йода, Карлсон, Емил от Льонеберя или пък за свирача от Хамелин. Последният разбира се не беше добър католик. Бе освободил града с музиката си, от напастта на плъховете, но след като не му платили, една нощ засвирил чудна мелодия и всички деца от града тръгнали след него и повече не се върнали. А не бяха ли точно филмчетата, които отвличаха децата от родителите им? В този момент – помисли си – милиони сополиви деца по света киснеха пред телевизорите и вместо Библии в ръцете, държаха дистанционни. Изведнъж задачата му придоби особена важност. Може ли рисуваните същества, занимаващи умовете на толкоз много хора, да бъдат измерени и класифицирани?
Бе роден в малко селце – Куарт де Поблет, наистина четвърт село, и още на дванайсет бе наясно кой е католик и кой не. Сега на шестдесет и пет не можеше да каже Хомър какъв е. Опита се да гледа на него като на жив човек. Хомър Симпсън бе глава на семейство и много от грешките му можеха да бъдат простени. Настояваше всички да се молят преди ядене. Ходеше на службите и много от репликите му говореха, че мисли за религията. Веднъж каза на Мардж: „Ние трябва да изберем друга религия. Всяка седмица побъркваме Господ все повече и повече”. Друг път се помоли: „Господи… боговете бяха добри с мен. За първи път в живота ми всичко е абсолютно перфектно, нещата са точно така, както трябва да бъдат. Така че, ето я сделката: Ти замразяваш всичко както си е, а аз няма да искам нищо повече. Ако това е О.К., моля те, не ми давай абсолютно никакъв знак!”
„Да се пазариш с Господ – помисли се епископ Молина – е все пак някаква форма на религиозност, макар и не най-чистата“.
Търсеше някаква дълбочина в това лице като пъпеш с посадени два косъма, взираше се в очите като гъши яйца – и в този двумерен образ не виждаше отговор на болезнения въпрос. Често му убягваше и логиката на героя с мозък колкото грахово зърно. Ако го сложеха във филм с кокошки, вероятно кокошките щяха да го надхитрят – сигурен бе епископът. Та той не бе от мистичните същества, до които човек не може да се приближи, а може само да ги разгадава. Това, което правеше Хомър, можеше само да се обобщи и от ежедневните му брътвежи да се извади някаква обща нагласа. Имаше ли в нея стремление към нещо по-висше? Вярата разбира се не се измерва с интелекта – не забравяше Молина – и точно заради това подопечният му герой ставаше една още по-трудна загадка.
Един ден, мислейки за по-възвишени неща от Хомър, погледът му блуждаеше по брюкселската тълпа от любимата му картина и видя две лица, които приличаха на Хомър и Игнат. Бяха близо едно до друго и все едно си приказваха приятелски. „Странно – помисли си Алехандро – ако Игнат и Хомър седнат на чаша бира, биха станали близки приятели”. Представи си ги двамата да си угаждат, така посветени на сетивата, мъдри със своите полумъдрости, роби на коремите си. Нима картината искаше пак да му подскаже нещо?
От L’Osservatore Romano настояваха до седмица да имат окончателното мнение на епископа и да дадат ясен отговор на читателите си дали Хомър Симпсън е католик. Наскоро Хомър и цялото му семейство получили звезда на алеята на славата в Холивуд.
Това са си техни светци, каза си Алехандро, на шоу бизнеса. Трябва ли да ги пуснем при нас?
Алехандро преценяваше последните събития с хладен разум, доколкото можеше, защото сега не ставаше дума за една проста кореспонденция, а за него самия, за способността му правилно да преценява – и виждаше, че трябва спешно да направи нещо. Та нали, ако той не можеше да се ориентира в света, то тогава не можеше да дава и никакви наставления на никого. А това бе самата същност на дейността му.
Започна да гледа отново някои серии. В празния ум на Хомър от време на време просветваха правилни мисли. Съветвайки се с разума си, Хомър чуваше глас свише, който му даваше двусмислени съвети, понякога с катастрофални последици. Не сме ли всички така, ако се погледнем отстрани, каза си Алехандро. Тогава му хрумна, че може да даде мнение, само ако намери образа на Хомър в някой жив човек. Започна да му търси аналог. Оглеждаше внимателно хората, които познаваше, и понеже те бяха една шепа, не можеше да се освободи от натрапващата се прилика между Хомър и Игнат. Тези двамата бяха като братя. Коефициента на интелигентност на Хомър беше 55 и на Игнат също. Нима Игнат не завиждаше непрестанно на съседите си, точно като Хомър? Не бе ли и той един самороден брилянт на глупостта, така необходима на човечеството, както и мъдростта. Нима радостта да общува с Игнат не се дължеше точно на потресаващата му, безконтролна глупост, на очарователната му посредственост.
Църквата в края на краищата е общността на хората и Алехандро винаги бе гледал на Игнат като на подопечен католик.
Алехандро се усети, че започна да търси оправдания за Хомър. Да, коефициент на интелигентност 55 не е много, но Хомър пиеше, бе изложен на радиация в ядрената централа, където работеше, и имаше забит флумастер в предния лоб. Хомър бе умствено увреден. Една вечер Алехандро изгледа епизода, в който отстраниха флумастера от мозъка на Хомър и неговата интелигентност стана 105. Това, както и в реалния живот, доведе Хомър до нови неприятности и той стана нещастен. Поиска пак да бъде предишния човек. Чак след като му поставиха флумастера обратно, се почувства щастлив. „Не е ли така с много от нас? – запита се отново Алехандро. – Не бе ли подобен и случаят с Игнат?”
Игнат имаше огромен липом на челото. Издатината бе колкото яйце на пъдпъдък и приличаше на поникващ рог. Не може един епископ да има шофьор с рог, реши Алехандро и плати за козметична операция. Липомът бе отстранен от челото на Игнат. От този момент нататък Игнат често му се оплакваше, че не бил същият човек, гледал се в огледалото и не можел да се познае.
Сутринта, когато Игнат отново подхвана тази тема, сочейки челото си, Алехандро му се скара:
– Не е богоугодно да се оплакваш. Та ти си католик. Не бъди като Хомър – и продължи, ободрен от яснотата в разума си – Хомър е католик. Хомър Симпсън влиза в Рим!
Остави нищо не разбиращия Игнат и седна да напише отговора до L’Osservatore Romano.
––––––––
ВИЗИТКА
Любомир Павлов Николов е роден през 1961 г. в гр. София. Завършил е психология в СУ „Климент Охридски“. Специализирал е във Варшавския Университет.
Сборникът му с разкази „Въжеиграчът Карой” (Сиела, 2009) бе номиниран за наградата „Хеликон”. Носител е на наградата „Чудомир” за 2008 г. и на други литературни награди. Книги на Любомир Николов са публикувани в Amazon и Barnes & Noble.
