Безогледното заличаване на миналото разби на парчета изкуството ни, категоричен е създателят на „Маргарит и Маргарита”
Николай Волев е роден на 10.04.1946 г. в София. Две години е следвал архитектура. Завършил е кинорежисура във Лондонското филмово училище (1972). През 1985 г. документалният му филм „Грънци“ печели „Сребърен дракон“ на фестивала в Краков и „Златен Ритон“ за най-добър български документален филм в Пловдив. През същата година печели Специалната награда на журито и наградата „Дон Кихот“ в Карлови Вари за филма „Да обичаш на инат“, който е обявен за най-добър български филм за 1985 г. През 1987 г. Николай Волев печели наградата Нордерн-Вестфален на фестивала в Оберхаузен за „Дом №8“. От 2000 до 2006 г. е член на Борда на директорите на „Бояна Филм“.
Интервю на Васил Василев
– Г-н Волев, защо през последните 22 години голяма част от българите загубиха морала и ценностите и забравиха за човешките добродетелите?
– През този разбойнически период беше направено всичко възможно да се заличат моралните и да се разграбят материални ценности, създавани в продължение на повече от век след Освобождението на България. Последиците от 10-ти ноември 1989-та биха могли успешно да се сравнят с тези от 9-ти септември 1944-та. За жалост след т. нар. Промяна вината за престъпленията на предишния режим беше хвърлена чисто формално върху Живков и още неколцина от по-старото поколение, докато
по-младите комунистически властници, децата на бившите велможи и голяма част от хората, работили в службите за сигурност
по най-безцеремонен начин си присвоиха почти всичко създаадено до момента. В резултат на това България престана да има държавност и тя продалжава да е разграден двор, в който властват безочието и бруталността. Излюпени от бившите комунистическите и комсомолски “яйца”, една шепа фалшиви демократи, висши социалисти и алчни бизнесмени държат истинската власт. Смея да твърдя, че в късния период на предишния режим българите имаха много повече морални ценности отколкото днес.
– Кой допусна децата на първенците в новата власт и в политическата върхушка?
– След 10-ти ноември хищниците в БКП заедно със своите предрешени като демократи представители в СДС създадоха законите и условията, които да обслужват техните интереси в задаващото се безогледно разрабване на България.
– Вие лично имахте ли проблеми с бившия тоталитарен режим, как се спасявахте?
– Аз съм сред онези от средите на киното, които са имали най-много конфликти с предишната власт. Въпреки това, немалка част от проблемите тогава бяха преодолими, защото на някои от ръководните постове в Киноцентъра и дори във високите етажи на властта имаше съвестни и почтени хора. Те, въпреки догмите и забраните, въпреки политическата цензура, налагана чрез шефовете на кинематографията, помагаха на изкуството да върви напред. Имаше достатъчно от онези, истинските комунисти, от които съм получавал безценна подкрепа – Борислав Шаралиев, Христов Ковачев, Свобода Бъчварова и т.н. Ще ви дам един пример. Когато направих „Маргарит и Маргарита” и трябваше да ме линчуват публично, на една от прожекциите беше извикан целият генерален щаб на българската армия. След като върху мен се стовариха унищожителни обвинения в най-тежките художествени престъпления срещу идеологията на комунизма, най-неочаквано се изправи
адмирал Добрев,
който каза: „Всичко това е вярно, не бива да си затваряме очите. Аз също като Николай Волев познавам властници, подобни на изобразения на екрана комунистически изверг и ние трябва да бъдем безпощадни именно към тях, а не към създателя на филма.” Тъй че дори тогава моите битки с властта не бяха предварително изгубени. За жалост след 1989-та България бе заграбена именно от онези комунистически изверги, които впоследствие се пребоядисаха като социалистически, и сега техните деца, внуци, роднини и всякаква прилепила се към тях паплач продължава да разграбва безнаказано държавата.
– Съществуват ли в България днес хора, които биха направили същата саможертва?
– Днес у нас изкуството е много далеч от нивото, което бе достигнато в годините между Пражката пролет на 68-ва и 1989-та. И вероятно ще минат още няколко години преди да се появят условия, в които творците във всички изкуства поне да се доближат до тези постижения. Почти всичко създадено през последните 22 години е на много ниско равнище, а малкото постигнати върхове са на убийствено средна “височина”.
– Харесват ли ви най-новите български филми, които върнаха част от зрителите в киносалоните?
– Някои от тези филми поне са направени сръчновато, но за жалост няма да имат дълъг живот, те са от типа „еднодневки”. Само след няколко години никой няма да се интересува от тях. Докато поне 10-15 от създадените преди 1989-та филми продължават да са живи и до днес – няколко десетилетия след създаването им. За да се направи качествено изкуство, трябва да има подходящ духовен климат, а той сега е напълно противопоказен у нас. Този така наречен “преходен период” мога да го сравня единствено със също толкова ужасните години между 1944 г и 1968-1970 г. Както тогава, така и днес нищо смислено и стойностно не е възможно да бъде създадено. И тогава, и сега е налице същият ужасяващ бездуховен климат, характерен с безброй престъпления, беззаконие и бруталност. И ето – толкова години след това, отново всичко се повтаря. Просто не е възможно в общество, в което цари беззаконие и липсват морални ценности, да се създадат качествени произведения на изкуството. Липсата на пари в културата е проблем, разбира се, но отсъствието на благотворна духовна среда е далеч по-страшно.
– Говорите песимистично, но все пак има ли изход тунелът, в който се намираме?
– Напротив, говоря реалистично. Считам, че достатъчно дълго време мина и вече ще започнат да се появят наченки на възраждане, подобно на онова през 1968-1970 г., когато започна тогавашния възход на българското изкуство.
– Как би се случила промяната, като новото поколение актьори има странното поведение на звезди, които греят в друг космос?
– Не мога да се съглася с вас. Вие, подобно на повечето българи, страдате от една хронична болест – склонността да обобщава. Да, има млади актьори и творци, които хленчат и мрънкат, но в тези среди работят също и други, които не са такива. Това различие винаги е съществувало и ще продължи да съществува. Винаги ще има актьори и режисьори, които претупват нещата и създават духовни боклуци. Не съм от тях и познавам много други като мен. Работил съм, например, с Деян Донков, който е чакал и мръзнал с часове на снимки срещу мизерно заплащане. Същото е правил и Христо Мутафчиев. За съжаление винаги е имало конфликт между
самовзискателността и печалбарството,
но там именно се вижда кой с какво тесто е замесен.
– Защо кинаджиите превърнаха в боксова круша комунизма и масово го вкарват във филмите си?
– Това е буквално повторение на първите двадесет и няколко години след 1944 г., когато фашизмът, капитализмът и буржоазията бяха превърнати от тогавашните властници и творци в боксова круша. Филмите, които се направени тогава са също толкова жалки, колкото и произведенията на днешната антикомунистически конюнктура. Всъщност, тази безкрайна върволица от филми срещу комунизма е част от паравана, зад който се разграбва държавата. Наградите, които тези филми печелят на десетките незначителни кинофестивалчета по света, нямат никаква стойност, освен в очите на създателите си и служат само за прах в очите на обществото. Все пак има отделни проблясъци, които дават надежда, че в недалечно бъдеще е възможно успешното ни представяне на някой от наистина значимите световни кинофоруми.
– А произвеждат ли се качествени филми в около нас?
– Разбира се. В Румъния, в страните на бивша Югославия, дори в Иран се правят далеч по-добри филми, отколкото у нас.
– Над какво работите в момента?
– Господстващият духовен климат в момента не ме кара да тръпна от желание за работа. Част от причината е и липсата на подходящ литературен материал, който да ме запали. Отдръпнал съм по свое желание от киносредите и прекарвам около девет месеца от годината в къщата си на Южното Черноморие. Но ако попадна на нещо, което си струва, бих дал всичко от себе си за да направя отново филм.
Източник: Frognews.bg
