Една от темите, които често се дискутират в патриотичните среди, е тази за отношението на България към стремежа на Република Македония и на Сърбия за членство в Европейския съюз. За съжаление този въпрос не е намерил сериозна гласност сред широката българска общественост, както и сред политическата ни „класа”. Същевременно обаче страната ни заема позиции, които по-скоро не са в съответствие с националния интерес, и всичко това се случва без сериозни дебати.
Подходът към Македония
Нека веднага влезем в дълбокото. На първо място трябва да бъде осъзнато, че в прословутия спор за името между Република Македония и Гърция винаги е имало и трета страна. И това сме ние. Стратегическата концепция за забавяне на евроатлантическата интеграция на Република Македония е насочена срещу България, а и срещу геополитическата ос по Коридор №8, в която именно Република Македония се явява най-слабото звено. Умишленото нерешаване на спора за името, в което охотно участват и македонски политически кръгове, свързани с миналото, поставя младата република в един постоянен омагьосан кръг, от който вече две десетилетия няма изход. Стратегическата цел на старите кръгове е Македония да не стане член нито на НАТО, нито на ЕС, поне докато Сърбия не я догони и не „опакова” нея и други бивши югорепублики в общ интеграционен процес. Дотогава обаче в Македония преходът няма да свърши, а страната ще остане в орбитата на старите и чужди политически и икономически влияния. Това от своя страна отслабва и позициите на България в региона.
В тази връзка е важно веднъж завинаги да стане ясно и друго. Прословутите призиви (продиктувани от криворазбран патриотизъм) на някои кръгове за „поставяне на условия” пред евроатлантическата интеграция на Република Македония и за „спиране езика на омразата” означават само едно – запазване на статуквото. А то работи идеално против българо-македонските отношения и е в полза на старите зависимости и влияния, съществуващи в Скопие през по-голямата част от ХХ век. Най-после трябва да си дадем сметка, че българският национален интерес изисква скорошно членство на Македония и в НАТО, и в ЕС. Това е единствения начин за изчистване на много структури в младата република от чуждите влияния и обремененото с антибългарски влияния минало.
Сегашните „акции” и някои медийни кампании против България са плод на определени групи в македонското общество, които имат подкрепа на среди извън Македония. Те не са позиции на средностатистическия македонски гражданин и на правителството, които са приятелски настроени към страната ни и желаят по-интензивни контакти в политическата, стопанската и културната сфери. Негативната риторика и прословутият език на омразата обаче отлично постигат своята цел, създавайки на моменти атмосфера на взаимно недоверие, която е фактор за забавяне на интеграционните процеси от двете страни на Осогово. А всичко това е инспирирано от малка група хора и медии, чиито конци се дърпат от разстояние и които никога не са прекъсвали топлите си връзки със стария режим и зависимостите си от него. Грешката на България и общественото ни мнение е, че лесно се поддаваме на този род провокации и така отношенията ни с Република Македония остават в омагьосания кръг на уж „поставяните условия” без да сме способни да гледаме стратегически и в перспектива.
Подходът към Сърбия
Коренно различен обаче трябва да е подходът на българската дипломация и държавност спрямо Сърбия.
В интерес на истината нашата политика е последователна и правилна в една основна насока – по отношение признаването независимостта на отцепилите се от „опеката” на Белград бивши югорепублики. Известно е, че първи признахме независимостта на Скопие, но бяхме и сред първите страни, които направиха това по отношение на Любляна, Загреб, Сараево и Подгорица. Бяхме сред първите държави, признали и независимостта на Прищина, като това стана чрез даване на ясен геополитически сигнал, тъй като тази „акция” беше съгласувана съвместно с другите основни съседи на Сърбия – Унгария и Хърватска. Да се надяваме, че Белград си е взел поука от всичко това. Не трябва обаче да се изпускат от поглед и развитията в територии като Войводина и Санджак, в които също се издигат определени искания за по-голяма автономия и които тепърва могат да създадат сериозни проблеми на властите в Белград. Ако тогава обаче остатъчна Сърбия е вече в Европейския съюз, това би могло да генерира излишни вътрешни проблеми и за самата общност, и от тази гледна точка може да се мисли за вариант, при който Белград първо решава вътрешните си етнически, политически и регионални проблеми и едва след това поема пътя си към Брюксел.
От тази гледна точка България постоянно трябва да поставя въпроса за Западните Покрайнини. Станали част от една вече несъществуваща държава (Сръбско-Хърватско-Словенското Кралство), без юридически основания да останат в нея и при това напълно изоставени като регион от централната власт в Сърбия, Покрайнините трябва да са обект на активна политика от българска страна. Крайно време е да проявим много по-сериозно и държавническо поведение по въпроса за Западните Покрайнини, включително да предложим решения, които да доведат до коренна промяна в статута на многобройната българска общност в Сърбия. На всеки е ясно, че официалната статистика за сънародниците ни там представя броя им като неколкократно по-малък от действителния. Плахата ни политика през десетилетията и изместването на националния ни интерес за сметка на идеологемите за „братство”, „славянство” и „мост на сътрудничество” води до разочарование и огорчение българското малцинство, но и създава облик на България като незначителен и слаб фактор в региона, който просто не разсъждава стратегически. Нещо, за което политиците ни трябва да се замислят.
Българщината в Западните Покрайнини трябва да се поддържа на всяка цена, защото Балканите са динамичен регион и не се знае как могат да се развият политическите събития дори само след 10 години. Нека не забравяме, че едва за няколко години от Белград се отделиха Черна Гора и Косово, а Войводина и Санджак поставят все по-активно въпроса за политическа автономия.
Изводите
Нелепо е, че в отношението ни към опитите за европейска интеграция на двете ни западни съседки вървим по-скоро по път, който е в разрив с националния ни интерес и стратегически цели. На Република Македония „поставяме условия”, когато имаме нужда от еманципирането й от чужди и стари влияния, които са изцяло антибългарски по своята същност. А това еманципиране може да стане само чрез намиране на убежище от страна на Скопие в евроатлантическите структури, т.е. пътят за София минава през Брюксел. Този фактор продължава да държи отношенията ни на нивото, на което са били преди две десетилетия, и в пълна сила запазва статуквото. То би могло да бъде разрушено само със скорошна евроатлантическа интеграция и излизане на Република Македония от старата политическа орбита.
Спрямо Сърбия изглежда прилагаме подхода, който би трябвало да прилагаме именно към Македония – „безусловно подкрепяме”, въпреки откровеното потъпкване правата на българската общност и продължаващата асимилаторска политика. Странен парадокс, но изцяло в услуга на небългарски интереси.
И да повторим още веднъж. Трябва да осъзнаем, че за България ще е голяма грешка поредното пакетиране на Македония и Сърбия, опити за каквото се правят в стремежа на двете държави към членство в Европейския съюз. Наша основна стратегическа цел е скорошната евроатлантическа интеграция на Република Македония, докато спрямо Сърбия трябва да бъде прилаган перманентен натиск за запазване правата на българското малцинство там. Това е стратегически императив за България и дано политиците ни го осъзнаят най-после.
Валентин Стоянов,
Rusenews.eu
