Гледам дебатите в Народното събрание и се убеждавам, че правителството ще получи зелена светлина да се присъедини към фискалния договор, без да се чуват никакви смислени аргументи в защита на тази позиция. Повечето депутати отново показват, че не знаят за какво говорят и ги интересува само да козируват правилно на правителството. Следва обаче ратификация и превеждане на ангажиментите по договора в международното законодателство. Тогава вече става опасно.
Ето аргументите ми против:
• Договорът е направен единствено за страните от еврозоната. Или по-точно – за да ги плаши, че ако надвишат някакъв произволно избран таван на разходите, ще плащат жестоки глоби;
• Такива като нас не се броят. Влизането в сила на договора не зависи от нас. Решенията на страните от еврозоната не зависят от нас. Дори няма да ни канят да присъстваме и да си мълчим на редовните срещи на еврозоната. За сметка на това ще ни наказват, ако не изпълняваме условията, които сами сме си наложили, заради това, че искаме да се примъкнем към някаква общност, която не ни иска;
• Договорът постига една единствена цел на европейската политика – ограничаване на разходите. С него се слага край на амбициозните планове за зелен растеж и технологични работни места, разгласени с фанфари от стратегията „Европа ‘2020″;
• Договорът силно дебалансира икономическата политика, като лишава държавите от почти всякакви инструменти за стимулиране на растежа, конкурентоспособността и създаването на работни места. Лишаването на държавите от основни функции неизбежно ще доведе до силно социално напрежение. Затова и пазарите реагираха с недоверие на този договор, защото увеличава политическите рискове до степен, че го прави неубедителен;
• Договорът ще смачка социалния диалог. От момента на неговото ратифициране, правителствата ще започнат да обясняват всяко свое действие с него, без да се съобразяват с профсъюзи, работодатели, гражданско общество. Правителството ще бъде упълномощено да прави каквото си поиска – с пенсионна, здравна политика, приватизация на публични услуги и т.н.- всичко ще се оправдава с ангажиментите по договора;
• Този договор силно ограничава ролята на демократичните институции – парламент, гражданско общество – в Европейския парламент тези гласове се чуват много силно;
• Този договор ще бъде в основата на помпане на силни антиевропейски настроения – за всичко ще бъде виновен ЕС. Националните лидери ще се скрият зад договора и ще откажат да поемат собствената си отговорност.
Трябва да е ясно обаче, че отговорни има – това е правителството, което ангажира страната ни с него, и депутатите, които ще го подкрепят.
България ще трябва да разгледа ангажиментите си към подобен договор единствено в два случая – ако разпоредбите в него могат да станат част от европейското право или когато се присъединяваме към еврозоната. Нито едното, нито другото е предстоящо през следващите години.
С този договор българите няма да станат по-богати. Обратното. Той не е и част от европейското право, а междуправителствен ангажимент на част от страните от ЕС.
Ето защо ратификацията на подобен договор, който ще има трайни последствия върху националната политика, може да стане единствено след като се обясни и се питат хората – на референдум или поне на следващите парламентарни избори, където ще има ясни ангажименти на политическите партии с него.
27.01.2012 г.
Ивайло Калфин,
kalfin.eu/blog
