Почина Стефан Вълков, престоял 21 години в комунистическите затвори. След смъртта на Илия Минев Стефан Вълков зае неговото място като председател на Независимото дружество за защита правата на човека.
Погребението ще е днес в 15 часа на старите гробища в Асеновград.
Поклон пред паметта на един достоен българин, истински демократ, доказал с личната си съдба и с поведението си, че оправданието „такива бяха времената” е удобно за подлеците, доносниците и опортюнистите, но не и за хората с характер и чест.
Тук може да прочетете повече за Стефан Вълков, както и едно разтърсващо негово писмо, което поразява с достойнството си, с точната оценка, с презрението на логично мислещия и платил висока цена, но запазил честното си име човек към съшитите с бели конци лъжи и измислени биографии.
Писмото поразява и с толерантността си, която днес толкова ни липсва, с ясния поглед върху нещата, с отказа от примитивен национализъм.
Даниела Горчева
Из „България имаше истинска опозиция на тоталитарния режим”
http://www.mediapool.bg/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%B8%D0%BC%D0%B0%D1%88%D0%B5-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%B7%D0%B8%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D0%BE%D1%82%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D1%80%D0%B5%D0%B6%D0%B8%D0%BC-news161120.html
(Стефан Ив. ВЪЛКОВ, Асеновград, 24.11.2004 г.)
„Изстраданите биографии
През 1950-1953 г. в новия Шуменски затвор властта събра своите най-големи врагове сред политическите затворници от всички затвори. Тези, от чието влияние се страхуваше. Сред тях бяха Осман Калъч (директор на религиозното училище в Шумен), Мехмед Фуад – секретар в консулството в Бургас, агронома от Нови-Пазар Лютви, бай Фехти от Русе и други, общо около двадесет честни граждани и политически затворници от турското малцинство. С повечето от тях се сближихме и станахме приятели за цял живот.
През следващите години такъв „елитен“ затвор стана пазарджишкият и най-вече неговото наказателно отделение „Зад завесата“, създадено, за да умъртвява политически, морално или физически противниците на режима. Там бяха концентрирани представители на цялата палитра в българския политически и обществен живот – от крайната десница до крайната левица. В килиите и по карето можеха да се срещнат представителите на ОФ-опозиция от БЗНС Ангел Держански и Борис Бумбаров, Иван Костов и Мишел Михайлов, Димитър Гичев и Евтим Арсов, от социалдемократите Коста Лулчев и Иван Копринков, Петър Брадков и д-р Петър Дертлиев.
В това отделение ДС беше събрала и цвета на легионерите сред които младия тогава Васил Иванов Златарев – юрист и председател на националния студентски съюз (1941-1944).
Тук бяха Йосиф Робев и Димчо Соколов от Социалното движение на Цанков, можеше да се разговаря и спори с единствените попаднали в затворите, макар и по монтирани процеси, политически и финансови дейци на едрия български капитал Атанас Буров и инж. Губиделников (80-годишният Буров беше съден за… бягство през границата). Сред това множество от мислещи и борещи се и в условията на тюрмата личности, наред с няколкото български генерали (Иван Вълков, Димитър Мустаков, Кирил Станчев и др.) или католическите и протестантски свещеници, можеха да се видят и хората на крайната левица като троцкиста Димитър Гачев или анархиста Васил Тодоров – Народа. Всяка от тези личности беше изстрадала своята биография.
През есента на 1956 година по решение на политбюро на БКП Държавна сигурност, ползвайки „богатия съветски опит“, създаде в Пазарджишкия и Плевенския затвори отделения с унищожителен режим за „непоправимите“ си врагове. Причината за изолирането им беше да не влияят и да не поддържат борческия дух на пленниците на диктатурата. В Южното крило на третия етаж на затвора в гр. Пазарджик, освен някои от гореспоменатите „елитни“ затворници, които идваха и си отиваха по за няколко месеца, постоянен „инвентар“ на новосъздаденото наказателно отделение бяха трима легионери и трима анархисти. Ще спомена само две имена – на легионера Илия Минев и на анархиста Коста Стоянов от село Бистра (Търговищко).
Първият е човекът с най-много наказания в карцерите, прекарал общо 25 години в затвора и 8 години „на свобода“ като интерниран в Делиормана. Вторият проведе най-дългата гладна стачка. От втория месец започна изкуственото му хранене, което продължи две години. Изпратен от ДС в лудницата, той бе ликвидиран като „по грешка“ вкарват маркуча вместо в хранопровода, в… белите му дробове.
В пазарджишкото наказателно отделение бе доведен до самоубийство и земеделският деятел Евтим Арсов. Изправен пред избора да се опозори като капитулира или да умре за идеите си, той си надяна примката на шията на 2 февруари 1959 г. и отиде в пантеона на загиналите за свободата на българския народ. Други от наказаните в Пазарджишкия затвор през 1956-1959 г. изгубиха разсъдъка си в неравната борба с тиранията (в сравнение с която, другарю Доганов, турското робство си е една истинска демокрация). Този затвор остана с печалната си слава чак до „великия ден“ на промяната през ноември 1989 г. До края той продължи да бъде безкръвната касапница на палачите, на които вие служихте, др. „Сава“. В него бе умъртвен и отвлеченият от Дания български политически емигрант Арсов. Там намери смъртта си вследствие нечовешки побоища и журналиста Георги Заркин.
Не бе вдигнато бялото знаме на предателството
И накрая, другарю Доганов, ще си позволя да попълня дупките на вашата памет с другото зловещо режимно отделение в Плевенския затвор, където през 1956-1960 г. продължи нашата борба за човешко достойнство срещу назначения за целта садист и олигофрен майор Бакърджиев, който току-що се беше завърнал от опреснителни курсове в СССР за инквизиции и унищожение на… вързани хора.
Там, след Унгарската революция от октомври 1956 г., плевенските убийци ме смазаха от бой, счупиха ми прешлен и предизвикаха образуването на дискова херния, но това е „дребнотемие“, по което тук няма да продължавам.
В първата фаза на инквизициите бяхме уединени 9 затворници в три килии по трима души: Димитър Гичев – десен земеделец, Милан Дренчев – ляв земеделец, и Любен Балъков – легионер; във втората килия Тома Мартинов – десен земеделец, Манол Зографов – ляв земеделец, и Васил Златарев – легионер; в третата троцкистът Димитър Гачев и двама легионери – Васил Узунов и моя милост. Всички бяхме лежали до тогава над 10 години в затворите, а до края на Златарев се събраха 19 години и на Узунов от Чирпан 28 години и 8 месеца! На Гачев, с излежаното преди 9.9.1944 г., му се бяха събрали 24 години, от които 2/3 в условията на „народна демокрация“…
След като и този режим не даде търсения резултат – вдигане на бялото знаме на предателството – от София наредиха на Бакърджиев да приложи възможно най-нечовешкия наказателен режим. Димитър Гичев, Васил Златарев, Стефан Вълков, Васил Узунов и Любен Балъков бяхме свалени на първия етаж и изолирани всеки поотделно в така нар. смъртни килии. Лишени от всичко – от колети и лавка за покупка на храна, от кореспонденция и свиждане с близките ни, от книги и вестници, със забрана дори на надзирателите да разговарят с нас, ние преживяхме през 1958-1960 година жестокости и ужаси, които никой нормален човешки ум не може да приеме, че са възможни през втората половина на XX век в претендиращата за цивилизованост малка страна от Източноевропейската част на социалистическия ГУЛАГ.”