До 200 хил. лева се полагат на всеки депутат от държавната субсидия за партиите. Това са пари на българския данъкоплатец, които вървят заедно с депутата. Как с тези пари се върти аморална търговия, разказва Я. Бояджиев:
В демократична Европа принципът на регламентираното със закон, прозрачно бюджетно финансиране за политическите партии, отдавна се е наложил като една от възможните гаранции за тяхната жизненост и независимост. Той бе възприет и в България, въпреки че, заради масовото недоверие в политиката, мнозина не разбираха неговия смисъл.
Българският модел
Сега, както често се случва, вместо да потвърди правилността на принципа, практиката на днешните управляващи го опорочава и опровергава.
Българският Закон за политическите партии посочва като критерий за разпределение на субсидията броя на получените на парламентарни избори от всяка партия или коалиция действителни гласове. В момента грубата сметка показва, че партиите получават по 12 лева годишно за всеки глас.
След това обаче в друг текст от закона, отнасящ се по-специално за коалициите, между другото се споменава, че субсидията може да се привежда и на политически партии „към които независимите народни представители декларират принадлежност”.
Така, случайно или не, законодателят е вкарал и втори критерий на разпределение, определен разговорно като „парите следват депутата”. И е отворил широка вратичка за търговия с депутатски гласове и партийни субсидии.
Парламентарна търговия
Още в началото на днешния парламент, за да спре безразборното преминаване от една в друга партия, с поправка в парламентарния правилник мнозинството забрани на независимите народни представители да се присъединяват към съществуващи или да създават нови парламентарни групи. Въпреки това обаче, случайно или не, т.нар. политическо номадство вместо да намалее, придоби невиждани, епидемични размери. А заедно с депутатите тръгнаха и „полагащите” им се партийни субсидии. Отначало управляващите се опитаха да запазят в тайна посоката на движението им, като за целта дори финансовият министър се позова на тайната на личните данни. После се разбра че, случайно или не, почти всички независими депутати са декларирали своята, а оттам и на парите, „принадлежност” към управляващата партия – по различни оценки по между 160 и 200 хиляди лева на депутат, общо няколко милиона годишно.
Какво се случва с тези пари стана ясно в края на миналата година, когато вицепремиерът и министър на вътрешните работи се изпусна, че след като пренасочат субсидията към управляващата партия, независимите депутати си я получават обратно – по около 15 хиляди лева на месец. Дни по-късно вицепремиерът се поправи, като уточни, че се покриват разходи, „направени във връзка с парламентарната работа на депутатите” и за „проведените от тях мероприятия”.
Така или иначе е очевидно, че тези пари се усвояват не по предназначение както от гледна точка на закона, така и от гледна точка на морала. Защото за парламентарната си работа освен заплати депутатите и без това получават значителни допълнителни средства. И най-вече – защото по закон субсидиите се разходват единствено за партийна дейност, а не за финансиране на напуснали партиите си индивиди.
Опазването на морала „не си струва”
Този закон не сме го приели ние, оправдават се управляващите. Само че досега от вратичката в закона не се бе възползвал никой, тъй че става дума за изцяло техен принос в парламентарната практика.
Те, разбира се, биха могли лесно да „опазят морала” но не го правят. Биха могли, например, още в началото да променят закона, но не го направиха. А сега, както казва премиерът, вече не си струвало. Биха могли и да откажат декларираната към тях „принадлежност” и да върнат парите в хазната. Но не го правят, въпреки че – пак по думите на премиера, „на нас не са ни нужни тези депутати”.
На гласовете на тези депутати, обаче, се крепи парламентарно мнозинство, за което никой не е гласувал. Мнозинство, скрепено и платено в сделката с партийните субсидии.
Истинските потърпевши не са напуснатите от депутатите и от субсидиите си партии. Сделката е за сметка на данъкоплатците, защото се плаща с техните пари. И за сметка на демокрацията, защото утвърждава отвращението от политиката и убеждението, че изборите са безсмислени.
Източник: Дойче Веле
