Тома Томов на гости в Българското училище към Посолството в Лондон

Ако надзърнете в Уикпедия „Тома Томов, журналист„ (линк) и прочетете малкото много, което пише за този човек, ще разберете защо, когато влезе при нас в Българското училище към Посолството на България в Лондон се почувствахме енигматично. Не ми се пише благоговейно – няма смисъл от това. Но респектът към този човек, с чиито невероятни репортажи, коментари и филми сме израснали и сме се гордяли ние, че той е наш – това е нещо, което трудно се описва. Обаче е факт. Тома Томов е видял света вероятно така, както никой друг българин, но и светът е видял него. А за второто България и всички ние му дължим много. Има хора, които са най-доброто. Тома Томов е от тях.
По покана на Българския културен институт и със съдействието на Българското посолство в Лондон, големият български журналист пристигна в Лондон, за да се срещне с българската обшност и да ни покаже два от своите документални филми.
На 24.01.2012 г. в салоните на нашия културен институт се събрахме, за да присъстваме на прожекцията на филма му „Кристо на 75“ с режисьор Жезко Давидов. И двамата автори ни удостоиха с присъствието си и имахме възможност да разговаряме след филма с тях и да научим повече за най-изявения наш българин в чужбина – художникът Кристо Явашев. На следващия ден беше прожекцията на другия негов филм – „Така каза Ванга“, за един феномен (природен и човешки едновременно, а може би и малко извънчовешки). И отново хората имаха възможност да чуят как Тома Томов е усетил, как се е докоснал до многото необяснимо, с което баба Ванга беляза живота ни.
Не може да не се стресираш поне малко, когато говориш с Тома (той позволи много бързо да го наричаме така). Да знаеш, че е обиколил целия свят и лично е разговарял с хора като Картът, Никсън, Кисинджър, Индира Ганди, Лех Валенца, Ицках Равин, Шимон Перец, Горбачов, Далай Лама, Фидел Кастро, че се е докоснал до личности като Солженицин, Иля Еренбург, Алън Силитоу, Акира Куросава, Умберто Еко, че е бил личен приятел с Гена Димитрова, Кристо Явашев, Петър Увалиев…безкраен списък. И сега, като изброявам тези имена, се задушавам от уважение към делото на този голям български журналист. В същото време (нахалната аз) живея с усещането, че срещнахме приятел. Защото невероятният му житейски опит и принос в културата на страната ни не го е превърнал в недостъпен. Той си ходи по земята, знаейки много, виждайки много, оценявайки…Страшното беше, че този му опит като че ли го е отдалечил от оптимизма. Но в духа на журналиста живее търсачът и ни пита: „Има ли млади хора в Лондон, такива, дето да се изявяват тук, да се реализират, но и да имат визия за България, за националното, за едно бъдеще, което да помага…?“. Труден въпрос.
Заговорих му за това, което виждам с очите и душата си, живеейки сред моите ученици. Като техен учител не мога да бъда и не съм песимист. Вярвам в тях и възможностите им и те трябва да взимат това от нас, техните преподаватели. Светът наоколо е груб, ние трябва да ги отглеждаме с вяра, да градим устои – български. Някъде се прокрадва мисълта, че Кирилицата след 20 години няма да я има. Няма такова нещо. Българските учители в чужбина я бранят така, както навремето в Турско са бранени традиции, вяра и писмо. Не се кривете в скептична усмивка – който е влязъл в нашите училища това го знае.
Тома Томов дойде в класната ни стая, за да си поговорим. Предната вечер по покана на Сити клуба в Лондон бе на среща с техни представители в Канари Уорф и е останал изключително доволен от контакта си с младите реализирани българи. Сега бе наш ред да му поговорим защо не сме песимисти и защо не можем да бъдем. Говорихме около час и половина – за училището, за децата, за трогателните истории с тях (добри и тъжни), питаше как им помагаме да вярват, какво обичат и защо, има ли сред тях изключителност…Разказвах: за тях, за пътя на нашата Асоциация на българските училища в чужбина (АБУЧ) и преборването с десетилетните трудности, за хората, които ни помагаха и вярваха, за постигнатото.
За щастие с нас беше и Десислава Стефанова – ръководител на невероятния ни Лондонски български хор и преподавател на децата ни по народно пеене, която записваше разговора ни, за да остане архив за Тома. Деси е човек артист – от глава до пети, от очи до сърце. Тя живее в красив български и творчески свят, дето не всеки е посветен да встъпва. Но Томата знае това, той е от тези… И в разговора си с нея още веднъж можа да усети, че е възможно в чужбина да си истински българин, да живееш с пленително достойнство и да завличаш след себе си десетки англичани или всякакви други чужденци, с каквито Лондон е пълен, да ги побългаряваш, защото фолклорът на страната ни е най-добрият посланик и влюбва.
Неусетно минаха два часа. Тома не беше добре, беше се простудил и в началото на разговора ни смяташе , че няма да издържи дълго. Но ни беше хубаво и разбрахме, че трябва да привършваме, чак когато в класната стая започнаха да идват първите ученици от 8 клас за вечерните ни занимания. Снимахме се за спомен и ще сложим снимките до другите ни официални гости (много са вече). Пращам ги и на вас.
За спомен Томата написа в почетната книга на училището ни:
„Мили деца, живеете в центъра на света и имате вашите амбиции и талант. Моето поколение загуби 20 век, дано вие спечелите 21-ви.
Успех, смелост и късмет –
Тома Томов “

Благодарим, творецо. Честити сме, защото беше чест.

Снежина Мечева,
директор на Българското училище към Посолството на България в Лондон
говорител на АБУЧ

27.01.2012 г.