Сигурен бях, че Юлий Стоянов е вечен.
Асен Владимиров ми се обади, за да ми съобщи новината за смъртта на Юли. А второто му изречение беше: „А го мислех за вечен!”. Същото каза и Дарзи, като се видяхме на гробищата: „Когато идвах, ми си стори, че виждам в тълпата една висока фигура и си казах: “Юли е вечен, тука има някаква грешка!”. Докато траеше траурната церемония, си мислех: “Как ли би заснел и коментирал това събитие Юли?”. Той винаги виждаше в общоизвестните факти повече от една мотивация, повече от едно дъно. Като прибавим и чувството му за хумор, което проявяваше и в най-трудни моменти, то събитието нямаше да изглежда нееднозначно. Мисълта, че Юли ни гледа някъде отгоре, с характерния си поглед и дваж по-характерното му потриване на ръце, даваше друго измерение на тягостното събитие. И си казах: “Значи, наистина Юли е вечен, щом продължаваме да мерим света с неговата мярка.”
Не познавам по-прецизна мяра. Усетих го още в първия ни разговор. На фестивал в Пловдив. Юли ме попита за мнението ми за филма „Момчето, което наричаха господин Възхищение”. Бях си глътнал граматиката – знаменитият Юлий Стоянов пита дебютанта за мнение! И хъката-мъката: обясних се в любов на филма. Но, с присъщата на младостта наглост, изразих скептицизъм около това, че във филма е показана една единствена мръчкава снимка от Колима. А това е много важно – героят на филма, блестящият познавач на Ренесанса Димитър Гачев е захвърлен на края на света, дето ще го постигне смъртта. Не трябваше ли, питах, да се разкаже за Колима по-мащабно, с картина и звук, с вятър и снежни преспи? Ясно, до Колима не може да се отиде (филмът излезе в средата на 80-те години), но винаги може да се заснеме сняг и буря – ей къде е Витоша… Юли слушаше, кимаше и се съгласяваше с всичко. Накрая каза: „Всъщност, това е единствената снимка, за която гарантирано можем да кажем, че е от Колима, защото е взета от енциклопедията.” Аргументът за истината, която се защитава сама, блесна като елмаз. Този елмаз можеше да разреже всичко и да издържи на всичко. Доверието в истината, “в материала”, както казва Юли, е символ верую на документалното кино. И винаги се отплаща: във филма на Юли цялата ренесансова пищност на героя, цялата любов към живота и изкуството, цветната феерия на картините потъват в сивата, неугледна снимчица от Колима, на която смътно се различава пряспа и гол клон. Милиони пречупени човешки съдби, цветни и уникални, невидимо присъстват зад сивата снимка. Изборът на Юли беше аскетичен, но именно поради това, тъй дълбок като мисъл.
Юли е мислител в киното. Зад простотата на сюжетите на филмите му се разчитат най-сериозните и вечни теми на човечеството: за таланта, който не може да понесе бремето на властта („Захарий Стоянов”), за предателството и тъмния червей на съмнението („Любен Каравелов – материали от едно проучване”), за това къде е границата на компромисите в света на изкуството („Като на кино”), за изтичащото време („Срещи с Иречек”)… Няма по-голям разбивач на митове от Юли. Във филмите му това става „от само себе си”, той като че никога на си го е поставял като задача. Детайлното вглеждане в който и да е проблем неминуемо изважда на показ недостатъците на обекта на изследване. Чудно, но във филмите на Юли дори отрицанието носи усещане за лекота и въздушност. Каквито и мисли да застъпва във филмите си, те никога не изглеждат предпоставени, никога не са дидактични. Във време, когато публицистичността се превърна в мярка, Юли не слезе на нивото на злободневната полемика. Той никога не е бил привърженик на простите истини за героите си. Именно поради това те са толкова сложни: човеци с всичките им слабости и достойнства. В “Като на кино” Юли е изправен пред избор: героят на филма, след като е изложил безпределната си любов към киното, е разкрил, че е станал агент на Държавна сигурност, за да може да се занимава с любимото си изкуство. В изходния материал има мъчително и болезнено самобичуване на персонажа. При това – разказано искрено и от дън душа. Юли не го вкарва във филма. Питам се колко режисьори на този свят биха го направили? Да имаш в кадър един разтърсващ, разголен човек и да не го използваш? Почти не познавам такива. Юли оставя героя сам да изрече страшната си тайна и го спира, запазва достойнството му. Това е най-високото осмисляне на отговорността на професията на режисьора, до което може да се достигне. Безпощаден в анализа си, Юли е склонен да разбира, да оневинява, да прощава. Филмите му са белязани от Милост. Свещената и вечна Милост на създателя.
Едва ли има режисьор в България, който да е направил толкова много и толкова многообразни като подход филми. Въпреки че се познават от първите няколко кадъра, те са различни. Юли търси във всеки филм единствения възможен език. Този, който е подходящ за тази тема, за този персонаж, за това историческо време, за което разказва, за времето, в което прави филма. Търси го упорито, безкомпромисно, докато намери най-простото, лишено от труфила кинематографично слово. Той никога не се плаши от модерното (макар че има методи, които никога не прилага във филмите си), но и „модерният кон” в неговите филми винаги тегли „класическа карета”. Той не е режисьор на красивата фраза, при него отделната част винаги е подчинена на цялото. Въпреки че конструкциите на филмите му никога не са оголени, те са ясни и могат да се проследят от всеки зрител. Юли често се „крие” във филмите си: зад ученик от класическата гимназия в „Борислав и Балканите”, зад брехтовото отстранение в „Любен Каравелов…”, а често се маскира и като Ицко Финци („За възможността да се живее”, „Срещи с Иречек”), но, както казва Ицко в началото на „…Иречек”, докато се опитва да се предреши като човек от „оная епоха”: няма смисъл в това да се правиш на някакъв и… хвърля дегизировката.
При филмите на Юли няма разминаване между смисъл и съдържание. Той полуиронично говореше, че го обвинявали в „изсушаване”. Даваше право на всички да се упражняват в красноречие върху произведенията му. Изреченията му в споровете започваха с „Да, прав си!”, и продължаваха „Виж сега…” И събеседникът му, стига да е с отворени сетива, наистина „виждаше”. Юли коментираше филмите си парадоксално. Той често посочваше като изходна позиция за някой филм: „много интересен човек, личност в българската история, но за него малко се знае”. Склонен съм да вярвам, че именно любопитството е било в основата на интереса му към Ботев, Иречек или Димитров. Задоволявайки своето ненаситно любопитство, той върви към познанието, заразява и зрителите с изследователската си страст, след това вече разсъждава върху изградените представи и смело предлага тъкмо обратните тези на това, което публиката е чула в началото. В коментарите за филмите му се смесваха автоироничност и желязна убеденост. Той се смееше, че в „България – база данни” бил разбрал какво е „пачуърк”. Пак около същия филм посвети дълго време на изследването на блюдото “байганети”. Стоеше и с наслаждение повтаряше: “Байганети! Кой го е измислил? Това трябва да се разбере… Байганети… Гледай как звучи само…” и отново, и отново като че опитваше думата на вкус, на тегло, а всъщност й търсеше място и епизод. Така, с очевидно наслаждение, той разнищваше всеки и всичко, до което се докосваше във филмите си. Понякога съм го подозирал, че преиграва в любопитството си към нещо или някого, но миг след това съм бил увличан от неподкупното му поведение. Особената смес на детски възторг и мъдрост на Юли се раждаха спонтанно. Това не може да се изиграе, това е същността на човека.
Юли се е снимал в два филма като актьор. Не познавам човек, който тъй да не е изкушен от възможността “да се показва”. Все пак, актьорлъкът се свързва с тщеславие, а това е последното, което съм забелязвал у Юлий Стоянов. (Това не означава, че той нямаше чувство за своето значение в българската култура. Напротив, много добре го знаеше и тежеше на мястото си.) Интересното е, че след като е бил в игралното кино, той не се е изкушил от него. Когато е втори режисьор и се снима като актьор в “Случаят Пенлеве”, Юли е тъкмо на годините, в които режисьорите, които са натрупали опит и самочувствие, решават да се преквалифицират и да идат “в голямото кино”. За разлика от много други, да не река единствен от големите, той не посяга към другия вид кино. Може би тези, които са били по-близки с него, знаят защо. Всъщност, българското изкуство само печели от това, че Юли остана в документалното кино. Защото той създаде нов подвид в киното, измисли езика му, усъвършенства методите му, разгърна го като теми и възможности. Той измисли това кино, всички след него просто правят филми.
Хората, които работеха с Юли, прихващаха от неговото отношение към света и към киното. При Юли нямаше лесен процес. Като ще се проучва, проучва се до изчерпване на всички свободни валенции на материала. Като ще се снима – снима се като за последно. Монтажът продължаваше много месеци. Странно, но хората от киното, тъй пестеливи, когато трябва да разходват времето си, заедно с него попадаха “извън времето”, надпреварваха се кой ще работи най-много. Когато перфекционизмът и съмнението вървят ръка за ръка, няма лесни пътища, няма лесни решения. Асен, който май е направил най-много филми с Юли, казваше: “Нали знаеш, това е Юли”. В последното изречение е казано всичко за екипния принцип и лидера на екипа.
През 1985, по повод 100-годишнината от Съединението на Княжество България и Източна Румелия, Юли снима посветения на това събитие филм “По начин най-благороден”. В него има открития, на които могат да завидят професионалните историци. Но не за това се сещам за “По начин най-благороден”. На фестивала на документалното кино “Златен ритон” през същата година Юли отказа филмът му да участва в конкурса. Показан беше, но не се състезава. По този начин Юли се отказа, не, направо забрани да наградят филма му. Във времена, когато на първо място винаги се класираха филмите, посветени на юбилеите на лица и събития, постъпката на Юли е изключителна. Той ясно си даваше сметка, че трябва да се състезават филмите, а не юбилеите. Не зная как може да се определи това действие на Юли, освен като постъпка “по начин най-благороден”. Той имаше граждански принципи, на които не измени и “по онова време”, и “в ново време”. Никога не се оправдаваше с “такова е времето”. Юли е изключение сред не особено стабилната като принципи българска интелигенция и именно поради това “ще остане във времето”.
Няма съмнение, Юли е вечен.
Светослав Овчаров,
в. „Култура“
