Ако имахме нужда от по-различна църква, щяхме да я имаме

Вярващите в Господ българи са много по-малко от вярващите в Държавна сигурност

Преди една година писах в “Сега”, че ако Господ е българин, вероятно ще се окаже, че е работил за Държавна сигурност. Беше шега, но сега се връщам към темата сериозно.

Откакто църковният разкол затихна, Българската православна църква привлича съвсем слаб интерес в медиите, при това всякога провокиран от някакъв малък или по-голям скандал – било заради противоканоничните архонтски титли, раздавани не безкористно на изявени личности от стопанския ъндърграунд, било заради заклеймяването на Хари Потър, Ванга или Петър Дънов. От края на миналата година скандалите зачестиха и трайно поставиха висшия клир във фокуса на медиите. Първо пловдивският владика Николай смути своите пасоми с лошия си вкус, след като накара да облепят стенописите в църквата “Св. Марина” с тапети. После варненският владика Кирил постигна същото, като се похвали с някакъв глупав черен “Линкълн”. Последва непохватно поднесената позиция на синода по проблемите на асистираната бременност, породила съмнения относно компетенциите на старците по някои етико-биологични теми. Усилията на митрополит Гавриил да пооправи нещата не промениха това общо усещане.

В средата на януари гръмна скандалът с досиетата на владиците, трепетно очакван от невъцърковената част от българското общество (а това е огромната му част), което по принцип обича да гледа сеир. Оказа се, че 11 от 15-те синодали са били, кой повече, кой по-малко, съпричастни към дейността на Държавна сигурност. Кой какво е правил, предстои да се разбере. Вероятно повечето секретни донесения ще се окажат рутинни или пък глупави, но сигурно ще излязат и разни пикантерии, които да ожълтят медийната среда. Резултатът от проверката по принцип не е изненадващ. Едва ли някой е хранил илюзии, че е било възможно църквата да съществува извън прегръдката на ДС.

Големият брой на агентите също не е изненада, като се има предвид, че в църквата няма партийна организация и тайните служби остават единствен инструмент за кадрови и друг контрол. Оказа се, че патриархът не е бил агент, и това е голямо разочарование за онези, които в продължение на 20 години твърдяха, че е генерал или поне полковник.

Какви последствия за църквата ще има от скандала с досиетата? Най-вероятно никакви или почти никакви. Апокалиптичните прогнози за някакъв нов разкол, провокиран от архивите на ДС, са силно преувеличени. Истински въцърковените хора, приемащи православието като философия на живота, вероятно ще преглътнат с душевен смут и омерзение, но и със смирение онова, което папките на ДС ще поднесат. Останалата публика ще следи развитието по темата с израз на лицемерна загриженост и фалшиво благочестие или пък със сеирджийско безразличие.

Вероятно около Заговезни старците ще направят някакво общо обръщение и ще обяснят, че форсмажорните обстоятелства около съществуването на църквата при комунизма са наложили някакви компромиси, правени все пак за доброто на самата църква. Ще поискат прошка и ще я получат. Църквата си има утвърдени практики за това. Християнството отделя провинилия се от провинението. На съгрешилия се прощава, но не се прощава грехът.

Църквата е мистично тяло, а не обществена организация. Тя е общност от вярващи със свой тайнствен и благодатен живот. Вярата във Възкресението, свещените тайнства и благодатните дарове я изпълват със съдържание, а не просто църковните служители, каквито са владиците. Затова тя е едновременно земна и небесна, видима и невидима.

Тъй като християнството у нас е предимно битово, в масовото съзнание църквата се възприема по-скоро като някаква културно-просветна и отчасти патриотична организация, “кърмилница на българщината”, национална светиня, която трябва да бъде бранена. Това наложено през Възраждането и на практика съхранено разбиране е особено присъщо на търсещи публична изява интелектуалци, които не познават и не разбират църквата извън нейните ритуално-декоративни функции. За този тип български интелектуалци (а повечето са точно такива) църквата е паметник на културата, жива етнографска старина, а синодът е нещо като музей на мадам Тюсо, но с живи хора.

Ако в българската култура от последните 150 години бъде потърсен образът на свещеника, най-лесно е да бъде открит като герой на иронично-снизходителни литературни и фолклорни текстове или като расофорен изразител на граждански и политически тежнения (Иларион Макариополски, Неофит Бозвели, Екзарх Йосиф, митрополит Климент). Политическите очаквания, свързани с църквата през Възраждането, са я повредили, а атеистичният режим след това е умножил повредите.

Българското общество и православната църква отдавна живеят разделени, изключая някои ритуали на входа и на изхода на живота – кръщенета, венчавки, опела. Били са разделени преди 10 ноември, бяха разделени през двете десетилетия на т.нар. преход и явно ще продължат да бъдат разделени. Скандалът с владишките досиета нито ще увеличи, нито ще скъси дистанцията. Ако българското общество имаше нужда от друга църква, щеше да я има.

Проблемът на атеизма не е в това, че хората не вярват в Бог, а че са способни да вярват във всичко – карти Таро, гледане на кафе, висшия разум от дупката в Царичина и други глупости, като например края на прехода.

Повечето българи не са религиозни, но за сметка на това са суеверни. Премиерът например носи червен конец и на въпроса “Защо?” отговаря: “Много кълнат, помага” (в. “24 часа”, 23 януари). Народът не вярва в Бог, но вярва в Държавна сигурност. Вярвал е и продължава да вярва. Не се страхува от Господа, но от Държавна сигурност се страхува. Принадлежността към тайните служби днес може да изглежда като привидно компрометиращо житейско обстоятелство, но в миналото е било мярка за интелектуално признание, социална индулгенция. Вербовъчната беседа е тайнство, въвеждащо в лоното на властта. Да те поканят е чест, а да не те забележат – обида, както личи от вече цитираното интервю на Б. Борисов, който със свойствената си непринуденост разказва следното: “Димитър Иванов (последният шеф на VI управление на ДС) преди време ми призна: “Как те изпуснахме тебе навремето, всичко гледахме, но в пожарната никой не се е сетил да погледне”. Заклевам се, че той ми го е казвал.”

Чрез Митьо Гестапото днес ДС признава една своя грешка и поднася извинения, които премиерът приема с видимо задоволство. В светлината на този диалог би трябвало да изглежда по-разбираемо и снизхождението, което синодалните старци ще поискат и ще получат. Между другото бивши ченгета разказват, че отклоняването на мераклии за сътрудничество в миналото е било по-голям проблем от тяхното вербуване.

Не е известно да е правено сравнително изследване за общественото доверие в ДС и БПЦ, но според мен е абсолютно сигурно, че рейтингът на тайните служби ще се окаже много по-висок.

Църквата и религията не са някакви отживелици, за каквито повечето хора у нас ги мислят. Няма и изгледи някога да станат отживелици. Ренесансово-просвещенската идея за човека като мярка за всички неща крие рискове и е поднасяла сериозни злополуки, защото човекът може да не е Леонардо да Винчи, а да се окаже примерно папа Александър VI или друг мащабен злодей. (Между другото си мисля, че ако братята Маргини, Галеви и други подобни братя бяха катехизирани, криминалността в страната би била по-малко. Същото си мисля и за някои полицаи, прокурори, съдии и министри.)

Науката и религията са еднодушни, че отвъд всичко видимо има нещо невидимо. За религията това е някакъв космически авторитет, пред който човекът трябва да се смири. Според науката той първо трябва да бъде разконспириран. (Естествено, става дума за по-голям авторитет от ДС.) Във вселената има някакво вълшебство, има нещо все пак лично и личностно, наричано Йехова, Свети дух, Света Троица, бозон на Хигс (според терминологията на Европейската организация на ядрените физици), или Началника, както фамилиарно му казва българският премиер.

Християнството и науката човъркат една и съща тайна – тайната на живота. Схващането, че са в някакво интелектуално противоборство, е старомодно и ретроградно. Докато науката произвежда купища умни и все пак безпомощни книги, религията крепи обществото в някаква относителна морална и културна цялост, която за удобство наричаме цивилизация. Християнството е фундамент на европейската цивилизация не заради внушителните катедрали и манастири, кръстоносните походи или други събития от миналото, а заради наложената от него културна цялост, отразена в етични норми, в календара (живеем в 2012 от Рождество Христово), празничната система (Възкресение и Коледа са общи европейски празници), моногамния брак и ред други незабележими на пръв поглед, но важни детайли от всекидневието, като консумацията на свинско или пиенето на вино.

Самото знание е тип вяра. Всяка наука е някаква съвкупност от вярвания. Хората вярват, че две и две прави четири, докато не се появи някой, който да докаже, че това невинаги е точно така. Вярват на Нютон, докато не се появи Макс Планк. От гледна точка на обикновения, делничен човек няма особено значение дали земята е сфера, която се върти около Слънцето, или е закрепена върху слон, който е стъпил върху костенурка, която е стъпила върху друг слон, и т.н. Но религията му дава нещо много по-важно от достоверния и освободен от метафорични абстракции образ на света, който науката се опитва да предложи – дава му способността да гледа с учудване на света и живота. Животът е чудо и заслужава учудване. Християнството предлага на човека детското възприятие за света, което е по-човешко и по-човечно. Превръщането на яйцето в пиле е точно толкова загадъчно, колкото и превръщането на жабата в принцеса, след като е целуната от принца. Впрочем в приказките доктрината за грехопадението е ключ към повествованието също както и в Библията. Щастието виси на някаква тънка нишка, някакво парадоксално, но неумолимо условие. Пепеляшка закъснява с пет минути и каляската се превръща в тиква. Адам изяжда една ябълка и Господ му обръща гръб.

Религията не е непременно резултат от мистично озарение. До нея може да се стигне и по чисто рационалните пътища, които само привидно отдалечават човека от вярата. Както впрочем се е случвало с много учени, особено физици, достигнали предела на познанието, а поради това и до раздвоение между църквата и лудницата. Църквата все пак е по-добрата лечебница за душата. Религията може и да не прави света по-разбираем, но го прави по-приемлив. Религията и църквата, а не поповете. Те, както много пъти се е случвало, може да се окажат съвсем посредствени и битови хора.

Такива, посредствени и непохватни в общуването със света, за жалост са голяма част от висшите клирици на Българската православна църква днес. Но тяхната посредственост не е само техен, а общ грях – на ДС и на вярващите в ДС.

Ясен Бориславов,

в. „Сега”