„Най-сетне пристигнах в София, твърде голям и населен, и много неприятен град.” Не е казано вчера, а е написано през 1623 година от Луи Жедоен. Нали знаете кой се интересува какво са казали другите за него? Ще го кажа по най-щадящия начин – хората, които не са съвсем убедени в собствената си ценност и търсят потвърждение за нея. Такива сме. Тези дни много важно беше какво е казала Хилари Клинтън за нас. За нас са казвани много неща, дори когато не ни е имало на картата като държава. Били сме на пътя на много пътешественици. Ето какво са написали някои от тях.
Българите
Стефан Герлах, 1573 г.: „Това е един робски народ, който нищо не върши, ако не бъде предварително набит. Тогава тичат и бягат и донасят каквото искаш, но с добро нищо не правят. Затуй и чаушите, и турците добре ги бият. Гдето обаче знаят, че сигурно ще получат някоя пара, донасят на чужденците и пътниците за продан хляб, каймак, сирене, кисело мляко, а понякога и свинско месо, понеже отглеждат много свине.”
Хенри Кевъндиш, 1589 г.: „София е много лош град и хората са с лош нрав, защото стояха и ни зяпаха, и ни плюеха, но не ни биеха.”
Франсоа Пуквил, 1798 г.: „Големи любители на музиката и танците, те не се разделят със своята гайда, под чиито крещящи звуци всички, дори и музикантите, започват да се движат ритмично. Те познават лирическия танц и безброй непристойни танци… Впрочем те са храбри, скромни и трудолюбиви, но невежи повече, отколкото може да се предполага.”
Герхард Дриш, 1718 г.: „Местните хора имат обичай…, когато биват поканени да влязат в някоя стая, те преди това събуват обущата си при вратата.”
Конрад Хилдебрандт, немски пастор, 1657 г.: „Къщите на тези хора са съвсем тесни, лоши колибки. Когато преспивахме при тях, лягахме един до друг и в тях няма нищо за виждане освен кревати. Вътре нямат никакви прозорци и щом се появи дневната светлина, тя не може да проникне през вратите, а през комина, който е изплетен високо от пръти и облепен и измазан с кал и глина. Цялата къща се състои от една стая, в която понякога живеят 6 до 8 души и седят под комина до огъня. Техният извор беше едно буре или голям чебър, поставен на количка, които стояха пред вратата. И така си живееха тези хорица твърде доволни.”
Джереми Бентъм, 1785 г.: „Убежището ни бе покрито със слама; стените и пода бяха от кал; нямаше таван и прозорци; вратата само една; светлината влизаше през един комин. Ала това външно сурово жилище не бе лишено от своите удобства. В момента, в който влязохме, на пода бяха разстлани един върху друг два много прилични памучни килима, чисти, като че ли никога неизползувани и достатъчно големи да покрият по-голямата част от помещението, макар че бяха сгънати на две. Въпреки че най-точно ще бъде, ако земната съставка, с която са измазани пода и стените, обозначим като кал, от една по-благоприлична гледна точка можем да я наречем вид мазилка. Ако тази мазилка е трайна, не зная дали не бих я предпочел пред всяка друга, каквато съм виждал. Тя образува равна, гладка повърхност, без всякакви пукнатини. Цветът е приятен, еднороден светлокафяв тон, по който не личат никакви петна и в това отношение го предпочитам пред мръсното бяло, което покрива стените на най-бедните къщи в Англия, както и на някои от най-великолепните в Смирна и Константинопол.”
Мартин Грюневет, 1582 г.: “Споменатите българи са от православната вяра. Хубав, скромен народ…Огнището, където правят целия си огън, се намира в стаята до вратата и е също като нашите камини, а не като татарските къщи. Над менсофата се намира прът, там окачват всичките си дрехи…Мъжете по облекло са почти еднакви с унгарците. Всички дрехи им са тесни. Жените им пък по носията си са почти еднакви с полските селянки. На гърдите си носят престилка, отрупана със сребърни и златни пфениги. Пръстите им са отрупани с пръстени.”
Граф Д’Отрив, 1785 г.: “Облеклото на мъжете-българи е почти същото като това на планинците от Оверн във Франция, с бродерия по бельото и ризата Изглеждат по-малко нещастни от нашите селяни, по характер изглеждат също по-кротки и по-общителни. ..Те са най-приятните от всички хора.”
Феликс Каниц, посетил България 18 пъти между 1860 и 1883 г.: „При нашите излети ни следваха внимателно няколко селяни. Колкото пъти мерех или проучвах стените, те идваха все по-близо. Запитаха ни дали сме намерили следи от съкровище в стените. След нашето заминаване сигурно са търсили в нощните часове скрити иманета. Както и на друго място съм споменавал, българинът развива невероятно усърдие в работата, когато се отнася до някакво желано съкровище.”
У. Милър, 1907 г.: “Българинът е истински син на земята….Пестелив и сдържан, българинът не притежава лекомислената веселост на румънеца, бурната приветливост на сърбина, или мечтателния непрактичен идеализъм на руснака. Той по-скоро прилича на шотландец от равнината и носи многото си възхитителни качества зад външност, зад която малцина имат щастието да проникнат…Оставете българина и черногореца на парче пустееща земя, и българинът ще я превърне в розова градина, докато черногорецът ще продължава да гледа.”
Жените
Пол Люка, 1706 г.: „При все, че са само селянки, жестовете им и всичките им маниери са на хора над простолюдието. Те изглеждат винаги пияни поради веселото им и разнообразяващо настроение. Облеклото им е само риза и някаква роба отгоре. Косите им са изцяло сплетени, колиетата, които носят, са с по четири-пет низа. Ризите и робите им са доста отворени отпред и шията им е твърде открита. Те всички са с много красиви шии и не си дават много труд да ги прикриват.”
А. Пуле, 1657 г.: „Тия жени са нежни, почти еднакви с нашите французойки. Те имат техния темперамент и изглеждат толкова учтиви, че идват сами пред керваните, отрупани с хляб, плодове, топло и подсладено мляко, няколко парчета печено месо, яйца, които продават на нищожна цена, но с толкова изящество, че не мога да си ги представя без сълзи в очите.”
Капитан Шад, 1740 г.: „… на половин час от Разград срещнахме първите леки жени. Те бяха две разпуснати моми от племето на тази нещастна чергарска нация, която във Франция обикновено наричат „египтяни” (цигани). Впрочем те не бяха толкова отвратителни, както би могъл да си помисли някой под впечатлението, което създавам, казвайки, че бяха „египтянки”. Те бяха забрадени с копринени кърпи, оцветени със златни райета, и цялото им останало облекло беше също от коприна…По-малката и същевременно по-безсрамната започна да танцува. Между другите неприлични кълчения на тялото тя започна да движи шията и корема си по един начин, който тогава аз, който не бях виждал източни танци, ми се видя безподобен.”
Гостоприемството
Джордж Кепъл, 1827 г.: „Спряхме се в една българска къща да закусим. Привлече ни красивата стопанка с черти на Мария Магдалена. Страхувам се обаче, че най-много ни впечатли прекрасната закуска, която би направила чест на всеки майстор готвач. Тя се състоеше от яхния с пикантни подправки, пържени яйца, сирене и вино.
Щеше да е чудесно, ако домакинята беше толкова добра, колкото хубава. Няма да бъде справедливо, ако не кажа, че користолюбието й разваляше впечатлението, породено от красотата й.”
Рико, 1665 г.: „Колкото време пътувахме между тези хора, ние нямахме нужда от храна, навсякъде ни приемаха радостно и охотно.”
Ричард Уолш, 1827 г.: „Добрите хорица имаха само една стая и ние трябваше да се приспособим между фамилията. Вътрешността на къщата беше чиста, приятна и здрава. Подът беше пометен, чергата постлана, голям огън пламтеше в огнището. Когато легнах между любезните хорица и видях на пламъка как блестят техните почтени лица, почувствах се като у дома.”
Виното
Ожие Бусбек, 1553 г.: „… може би ще дойде наум на някого да попита какво утешение е помагало на дружината ми да понася тези толкова неудобни странноприемници. Ще се досетиш – винота, което обикновено служи за лекарство в лошите нощи.”
Кристиан фон Валсдорф, 1660 г.: „Тук трябва да спомена за виното, макар че турците не дават на робите да пият от него, освен само слабо и блудкаво. Общо взето от Белград до Цариград се намира малко хубаво вино. Вината за това е не на турците, но по-скоро на тукашните жители, които го приготвят нечисто и го оставят под открито небе през цялата година, покрито с малко листа, или пък често оставят буретата в къщите (в които стая, килер и кухня всичко е в едно помещение). Още по-неприятно става на вкус тукашното вино поради това, че го държат простовато, по техния обичай, вътре вкъщи, много често до самия огън, от което то става съвсем кисело.”
Природата
Хелмут Молтке, 1837 г.: „Що за чудесна страна е тази България! Всичко е зелено, склоновете на дълбоките долини са залесени с липи и диви круши, широки ливади обгръщат потоците, разкошни ниви покриват равнините и даже обширните пространства от необработена земя са декорирани с обилна трева….Аз не съм намерил никога по-романтично положение на това от Търново.”
Адолф Бланки, 1841 г.: „Аз препоръчвам на художниците и геолозите да минат през Белоградчик.”
Феликс Каниц, 1862 г.: „…като с някакъв магически удар ми се откри за пръв път приказната сценария на Белоградчишката панорама.”
Трудолюбието
Стефан Герлах, 1573 г.: „..страната е прекрасна и плодородна, черноземна и с добри нивя, но твърде големи пространства стоят необработени. Местните жители обясняват, че ако се заемат с обработката на по-големи земи, турците им отнимат добива, заради това работят само за насъщния си хляб и сеят само толкова, колкото да се прехранят една година. Отглеждат обаче много добитък.”
Райнхолд Лубенау, 1587 г.: „Българските жени са толкова усърдни в преденето, че когато вървят по улицата, не можеш да ги срещнеш без работа, но поставят една хурка с вълна за рамото си и така вървят и предат като играят.”
Ханс Дерншвам, 1553 г. „Тази страна е хубава, плодородна земя, но е запустяла, лошо обработена, селата са малко. Нивите и лозята са буренясали, къщите са лоши като свински кочини.”
Симперт Нигел, 1699: „От Адрианопол до Филипопол се простира една прекрасна страна – с житна земя и лозя, която обаче съвсем никак или твърде малко е обработена. Поради това трябва да се съжалява, че варварите владеят една толкова хубава страна, която немците биха направили по-полезна.”
Пиер Белон, 1574 г.: „Българите имат особен начин да жънат житото, с по-голяма сръчност, отколкото французите.”
Мартин Грюневет, 1582 г.: „Сетне пътувахме по една планина, обрасла с малко шубраци, и отново покрай едно татарско село, което се нарича Базарликьой (някъде около Дунава в северо-източна България). Там видях за първи път да орат с една снежнобяла камила.”
Църквата
Стефан Герлах, 1573 г.: „Жителите казват, че не знаят какво прави свещеникът при литургия, той не ги учи нито “Отче наш”, нито “Десетте заповеди”, нито пък нещо друго. Така че между хиляда никой не знае тези неща; единственото, което знаят е, че са християни. Но за постите се държи много строго, та в забраненото време никой не яде месо. Когато някой умира, трябва да се дадат пари на свещеника. Така от имота на умрелия се вземат 5, 6 или 8 талера, ако е бил заможен. Когато оплачат достатъчно мъртвеца, те изяждат тези пари и пак се развеселяват помежду си. Също и на техните големи празници се събират и когато службата свърши, се веселят и хвалят Бога и светеца, чиято памет празнуват. Особено почитат Дева Мария и Св.Никола.
Причестяват се също като гърците. Богослужението се извършва на език, от който простият човек не всичко разбира, всяка неделя в някоя от черквите подред. Простият човек знае само “Отче наш” и “Символът на вярата”, както ми разказа един българин, но не и 10-те Божи заповеди.”
Хилари Клинтън, 2012 г.: „България е прекрасен модел за страните в преход към демокрация.”
За край запазих Лероа Болио, неговите думи са точни като разрез със скалпел: „Тоя народ е най-работният, най-миролюбивият, най-нравственият, може би най-интелигентният или по-точно най-любознателният между всички народи на полуострова. Тоя народ, който в противоположност на съседите си сърби и гърци, е вземал най-слабо участие във въстанията, е най-малко взискателен между всички останали народи, които живеят под турска власт. Между цялата рая българите биха се задоволили с най-малко; ако има християни, които Високата порта би привързала с умели отстъпки, то са именно българите.”
Освен точен, разрезът е и дълбок – още не е зарастнал.
Веселина Седларска,
сп. „Тема“
