Интервю на Георги Н. Николов с Тончо Карабулков
Известен представител на българската емиграция във Франция, автор на редица книги, издател на литературно списание, общественик, Тончо Карабулков е радетел за изграждането на Център на българската книга по света. На “емигрантската книжнина”, както сам я нарича. И в няколко реда бе любезен да сподели свои виждания за смисъла на тази идея и за обществената полза, която би допринесла със създаването си в нашите забързани времена:
– Господин Карабулков, какви са Вашите впечатления – има ли виждане сред българските интелектуалци за изграждането на подобна духовна структура?
– Първите разговори с журналисти и ценители на българската книжнина са вече окуражителни. Някои дори бяха изненадани, че такъв център още не съществува. По-голямата част от срещнатите досега обещават да подкрепят идеята. Ще видим, бъдещето ще покаже. Но е добре, че я възприемат и като естествена частица от българската памет въобще. Пръсната по света, светеща в различни времена, творчески имена и заглавия… незабравена. Нещо повече – развиваща се и днес в естетическите виждания на новите поколения българи в диаспората.
– Когато идеята стане реален факт от културния ни живот, с какво приоритетно трябва да се заеме?
– В началото бъдещият Център, или Институт ще има много отговорна задача. Той трябва да влезе във връзка с библиотеките – обикновено национални – на по-големите страни, за да издири публикуваните от български автори книги, които евентуално не са познати в България. Във Франция, например, много отдавна всеки издател е длъжен да изпраща поне един екземпляр от издадената книга, списание или вестник в Националната библиотека; предполагам, че така е и в другите страни. Голяма част от наличните книги в библиотеките са вече заведени информационно, за останалите е въпрос на време и на средства.
Връщам се пак на френските библиотеки, където книгите в миналото бяха завеждани на малки картончета с най-важните данни. Библиотечните работници във всички страни са много услужливи, те ще се отнесат с готовност към исканията на бъдещия български център. Пък и във всички по-големи страни съществуват днес значителни групи млади българи, които сами издават книги или вестници. Те също могат да бъдат от полза.
Бъдещият център трябва да влезе във връзка и с Държавната агенция за българите в чужбина, от която ще получи адресите на организациите, основани от българи, и местни граждани в различните страни. Тяхната помощ ще му бъде от голяма полза.
– Кой най-успешно би реализирал подобна идея във времето?
– Дългият ми опит на автор и на издател ме е научил, че една работа ще бъде най-сигурно свършена, ако сам се натоваря с нея. Или когато се събере малък екип, обединен от общата цел и идея. Но убеден, че идеята заслужава да бъде осъществена. Този екип не трябва да си поставя крайни срокове за осъществяване, а да гледа само напред. И само тогава ще успее и няма да се отчае. Затова смятам, че малкият екип, обединен днес около идеята за създаване на Център за българската емигрантска литератураq е не само на прав път, но той ще постигне целта си.
Така че, в този момент от нас се иска само вяра и малко труд. И постоянство – да поставим в течение на идеята колкото се може повече българи. И да отправим към средствата за информация нашия малък апел, да настояваме и да не се отчайваме.
Резултатите непременно ще дойдат! Онези, които ръководят днес политическия и културния живот в Българияq не може да не се убедят, че е дошло крайно време да бъде създаден такъв Център, който да събере и запази написаното от българите по света.
– Как накратко можем да представим идеята на съвременния български читател?
– Това е единство между литературните наченки в българската диаспора от края на ХІХ – началото на ХХ в. и творческата продукция на съвремието с поглед в бъдеще време. Центърът трябва да издири онези най-първи заглавия, забравени отдавна, непревеждани на български език у нас, или въобще “нестъпили” в България. Да онагледи с архив благодатната почва на българската литературна традиция по света. Да контактува с нашите писатели в различните страни и континенти. Да изгради библиотека само и изцяло от техни творби. Да прави писателски срещи, представяния, лектории и пр. с цел съграждане на това творчество в националния ни интелектуален профил. Няма да е леко. Иска се време, постоянство и търпение. У нас рядко нещо хубаво става бързо и лесно…
– Трябва ли творците ни по света да станат част от нашата литературна история?
– Несъмнено. Те са част от културата на България в светлината на твърдението, че и ний сме дали нещо на света. Много нещо – красиво, изящно, творчески изпипано. Центърът ще вдигне завесата пред нашия съвременник, за да се запознае той с аромата на българската книга по света. Това е нашата дан и за съзиждане на съвременна национална ценностна система, каквато, нека бъдем откровени, сега в страната просто липсва…
Източник: в. „Виена Днес“
––––––––––––––––
Бел.ред: Заглавието е на Еврочикаго.
