КОЙ ВЕСТНИК Е НАЙ-ХУБАВ?
На Ивановден се бяхме събрали приятели и както се казва от дума на дума та думата стигна до въпроса „Кой вестник е най-хубав”?
Неволно му отговорих …. ами безплатният вестник е най-хубав.
Не каза най-възрастният между нас – този с едрите букви.
Не каза по-малко възрастният между нас – този с многото страници.
Не каза най-младия между нас – този с многото илюстрации.
Постепенно спорът придоби динамичен характер. Какво да се прави?
Най-умният между нас предложи да питаме Клубът на Знаещите.
Речено сторено.
И така драги читателю, ти знаещ българино, четеш вестници на хартия, в Интернет и къде ли не.
„Кой вестник е най-хубавия???
Не знам защо толкова държите да противопоставите едното на другото.
Впрочем, част от личния морал на всеки един човек е да не дава акъл там, където трябва да взима.
И разбира се където трябва да дава, а не да взима акъл, да не го прави меркантилно.
Имало едно време баща и син. Бащата бил известен лекар специалист. Синът му току що се дипломирал. Още след първия си месец практика синът се похвалил на баща си:
– Тате ти лекуваше мистър Джеймс цели седем години, а аз само за седмица го излекувах!
– А ти знаеш ли, самонадеян глупако, откъде дойдоха парите за твоето образование – от него.
Тази приказка потвърждава думите на Ник – моралът е на първо място. И всички дипломи, титли, «професионализъм» и пари не могат да го надвият.
Това, че журналистите не бива да лъжат, а има, за съжаление доста, които го правят, е отделен въпрос.
И лекарите например не бива да лъжат, в смисъл не бива да държат като търгаши. Но има доста комерсиално настроени лекари, мислещи повече за печалбата, отколкото за здравето на пациентите, или поне в България има доста такива, за съжаление.
И духовниците също например не бива да лъжат, не бива да са лицемерни. Но за още по-голямо съжаление се намират духовници, които са във висша степен лицемери.
Нито моралът, сам по себе си, нито професионалните знания, сами по себе си, са достатъчни.
За която и професия, за което и да било поприще да се отнася това.
Във всеки случай, ако човек е болен, няма да отиде при адвоката си да го лекува. Нито ако има нужда от юридическа консултация примерно, ще иде да я направи при някой инженер. И ще търси или ще се надява, че освен при добър лекар или при добър инженер или при добър какъвто и да било друг човек в професионално отношение, е отишъл и при човек, който има съвест и морал.
Най-хубав е този вестник, КОЙТО НЕ ЛЪЖЕ.
Пукната пара не струва виртуозното владеене – макар че и то е голяма рядкост и не е за всяка журналистическа уста лъжица – на „занаята“, щом предназначението му е да обслужва нечии мамонски интереси.
Това, че си научил някое и друго „правило“ в „журналистическия“ факултет, не те прави непременно по-добър автор от другите, които не са търкали неговите банки.
Журналистиката, както и всяка друга практическа дейност, се удава различно на мераклиите да се подвизават на това поприще. Ако свише ти е отпуснат 10% талант и положиш 90% труд, може и да докоснеш сърца, души и съвести. Ако обаче дарбата ти е съизмерима с грамове, и тонове труд да положиш – все тая.
Както и ако е за продан – без оглед на плащаната цена.
Най-хубавият вестник е, символично казано, като най-хубавата жена. За едни тя е една, за други – друга, за трети – трета. Зависи кой какво търси най-вече и от какво се нуждае, не само от качествените характеристики на вестника.
Във всеки случай не хубав, а дори само приличен вестник не може да се направи и от най-добрите лекари примерно; нито не най-хубавият, а само достатъчно здрав и стабилен мост не може да бъде направи и от най-добрите адвокати примерно; нито не най-хубавият, а дори само някой приличен лекарски кабинет не може да се обслужва и от най-добрите журналисти примерно. И т.н., и т.н. Една ли има нужда да давам повече подобни примери.
Трябва да се уважава спецификата, знанието, правилата за всеки един занаят. Бил той и най- на пръв поглед не престижният. И като се почне от него (който и занаят да се сметне за такъв), та до най-приетия за престижен.
И макар че разбира се има области – като журналистиката например (а разбира се и не само като нея), в която кой ли не се е пробвал и не се пробва, този занаят може да е „до колене“ само за хора, които нищо или почти нищо не знаят за него.
Може някой примерно да е много добър автор, но изобщо да не може да редактира, да не знае въобще какво значи да си редактор. Може друг да професор или академик в една или друга област на науката. Може трети да смята, че правенето на вестник или на друг тип издание е индивидуалистичен, не колективен труд.
Разбира се има и издания, които се правят само от един човек. Този човек може да е и обикновено е автор, но той е и преди всичко редактор. А да си редактор на което и да било издание значи да преценяваш всеки един текст в съответното издание кога да излезе, къде да излезе, как да излезе и дали изобщо да излезе, преди този текст да се появи въобще пред погледа на читателя. (А авторите, които не приемат, че техните текстове могат да бъдат редактирани от редактора/редакторите на едно или друго издание, най-малкото не разбират, че всеки техен текст, който излезе в съответното издание, ангажира не само тях, но и самото издание.)
Всичко останало може да е ентусиазъм, може да е интересно в една или друга посока, може да задоволява едни или други авторови амбиции или цели, но е всичко друго, само не и професионален, а не любителски продукт.
Ако използвам някаква спортна символика, не може един да иска да играе хандбал примерно, друг волейбол, трети въобще да не може да рита топка, а игрището да е футболно. Може даден човек да е не мейстор, а гросмайстор по шахмат примерно, но ако отиде на футболно игрище (и носи и той фанелката, излиза т.е. под името на някакъв тим, не само от собствено име) не бива да се държи там като на шахматна дъска. И, което също е важно – не бива да забравя, че е част от отбор, в който, каквото и да направи, то не ще касае само него.