Чаках на спирка автобус, спирка в центъра на столицата. Освен мен имаше трима ученици, господин на средна възраст с яке и младеж. Младежът пушеше. Когато автобусът се зададе, той си хвърли фаса. Онзи с якето се наведе, грабна го и смукна дълбоко. Щом возилото дойде, се качихме – младежът, учениците и моя милост. Другият остана да пуши. Младежът чевръсто взе оставено билетче и седна, учениците подхванаха активен разговор на тема: ако не върне кинтите, ше го ковнем, братле, с бокса, ше го успим, а аз се замислих. Този номер с билетчетата върви през последните двайсетина години нонстоп, оная приказка за бокса и борча също. Но този с фаса е все пак главно затворническа практика.
За сиромашията се замислих, за пируетите й
Наблюдавам я внимателно – тя е по-постоянно присъствие от това на БЗНС в отминалия политически конгломерат. Дойде изневиделица, в началото на 90-те… Помня много интересни случки с нея. Няма да досаждам сега с Лукановата зима и как нямало мляко – по-частни работи помня. Примерно: едни приятели развиха бизнес с книги, направиха издателство. Плащат права, плащат на печатница, плащат на преводач, издават книжка и я дават на още могъщата тогава държавна фирма „Книгоразпространение“ да я продаде. После си чакат парите – за да живеят от това, да си хранят децата, да издадат други книжки. Но по едно време държавната фирма спря да плаща. Затруднения. Само че не връща и книжките. Отива единият приятел да хлопа по вратите на учреждението, а главният счетоводител му вика:
– Ами няма пари, бе! Ще чакате, като дойдат, ще платим!
– Ма колко да чакаме, нали чакаме вече няколко месеца – сърди се нашият бизнесмен.
– Когато има, тогава ще ви платим!
– А, не – проявява характер нашият, – върнете си ми тиражите в такъв случай.
– Че къде да ти ги търсим, продадени са – нервира се оня.
– Ами като са продадени, значи са дошли парите за тях, платете ми! – настоява нашият.
– Аа, та ние да стоим без заплати, това ли искаш бе, тарикат! – още повече се ядосва онзи.
– Как ще взимаш заплата, като си ме ограбил, бе? – налита вече на бой нашият.
Защо разказвам това ли? Защото са два типа мислене, единият от които ми се струваше тогава временно явление. Ще преодолеем тази криза, смятах тогава, и такива парадоксални диалози ще изчезнат. Работещите здраво ще печелят добре след 20 години, а неработещите ще са вече фалирали, ще са се преквалифицирали и също ще печелят добре.
Минаха 20 години…
И какво? Ами трънки и глогинки, дами и господа.
Между другото, не упреквам главния счетоводител на държавното предприятие априори, както си мислите. Той, човек на години, е застигнат от тогавашния колапс не по своя вина. Той си е вършел работата, предполагам сносно, и си е получавал заплатата, предполагам – достатъчна. Цялото му възпитание и практика са го карали да мисли, че ако работиш и нямаш нарушения, най-естественото нещо на света е да получаваш заплата. Най-естественото нещо е тя да ти стига да си гледаш децата. И ето – той работи, всеки ден. Пък парите изведнъж почват да не стигат. Логиката му е, че нещо и някои са виновни, но не и той. Той нали работи както преди. А щом работиш – заплата. И си я изплаща – първо на себе си и колегите по фирма. После – на разни претендиращи. Ако остане.
Така бяхме възпитани в тоталитарната държава, това беше общество на дефицити, но и на социална сигурност. Пазарната икономика обаче разби този модел, вкара нова логика. Губи ти предприятието – тогава фалира. Пък ти – на улицата. Впрочем държавното „Книгоразпространение“ наистина фалира, предполагам – съвсем закономерно.
То фалира, както и много държавни фирми, заводи, фабрики. Само че ето – двайсет и кусур години нещата с плащанията май са си все така. Държава и общини дължат на частния бизнес близо петстотин милиона лева, твърдят от Стопанска камара. Дължат, но не плащат. Чакайте да дойдат пари – викат те. В същото време държавните служители си вземат заплатите – има си хас, нали работят. И бонуси си раздават, има се хас. Че и се сърдят, загдето ги зяпаме в бонусите, и ги крият – тайна било, лична данна…
Но само това да беше парадоксът след двайсет години,
с мед да го намажеш. Трагедията е в това, че работещите пак не печелят достатъчно, за да се издържат. И че неработещите се множат, вместо, преквалифицирани, да намаляват.
Т. нар. „средна класа“ у нас все повече затъва в дългове. Все по-трудно си плаща дори комуналните месечни сметки. Поне това показа изследване на Асоциацията на колекторските агенции в България от началото на тази година. Също така България устойчиво продължава да е на опашката в Европейския съюз по минимална работна заплата, сочи Евростат. А за година – от февруари 2010 до 2011-а – бедността в България е нараснала с 2%. Обеднява градското население, средната класа – най-силно засегната от безработицата и намалените доходи. Това показва изследване на Световната банка и институт „Отворено общество“.
Аз лично не съм я виждал никъде тази „средна класа“. Ако не броим усещането, че май не се качи в автобуса. Остана си на спирката. С яке и фас в ръка.
Бойко Ламбовски,
в. „Сега”
