Над 40% от досиетата на агентите са ликвидирани
Христо Христов е разследващ журналист и изследовател с 21-годишен професионален опит. Журналистическата си кариера започва през октомври 1990 г. във в. „Демокрация” като репортер. В периода 1991-1997 г. е съдебен репортер, като отразява водените по това време следствени и съдебни дела за престъпленията при комунизма. През 1997 г. оглавява отдел „Вътрешна информация”, а през 2000 г. е специален кореспондент в „Демокрация”. През 2010 г. отразява темата за досиетата в блога „Досиета” в сайта на в. „Капитал”. През януари 2011 г. основава независимия специализиран сайт Държавна сигурност.com.
– Г-н Христов, актуална ли е все още темата за досиетата или българиът се измори от агенти и ченгета?
– Разбира се, въпреки че има периоди, в които някои хора, които нямат интерес цялата истина да излезе наяве, искат темата да избледнее. Досиетата на ДС подреждат много важна част от история на България по време на комунистическия режим. Т.е., ние не познаваме цялата си история и това е една добра възможност. Проучвам от години архивите на ДС и се надявам всичко да излезе наяве, тъй като ДС се оказа най-продължителното влияние на тоталитарния режим върху прехода. Който и управляващ да дойде, не може да подмени темата. Този процес вече е започнат и връщане назад няма. Трудно е всичко онова, което съм прочел да се публикува в интернет чисто технически, но го правя, за да улесня младото поколение да прочете тази част от историята. Освен това целта ми е информацията и знанието за ДС и комунистическия режим да бъде систематизирана и да присъства постоянно в интернет пространството. Наблюдавам, че напоследък интересът към тази тема се увеличава, както е и в останалите страни от бившия Източен блок.
– Много ли са хората като патриарх Максим, за които се твърди, че са агенти, но в крайна сметка не излезе официално такава информация?
– Едно е да ни се иска някой да има досие като патриарх Максим, съвсем различно е дали то съществува. Не бива обаче да забравяме, че при унищожаването на досиетата през 1990 г. по заповед на тогавашния министър на вътрешните работи ген. Семерджиев са били унищожени над 40% от досиетата. Тогава една част от агентите са били скрити, защото БКП е искала да ги запази и да ги използва. Но архивът е като брашнен чувал – винаги като го изтупаш нещо изпада. Не е изключено имената на хора, в които се съмняваме, че са служили на ДС, да излязат в досиетата на жертвите или на други сътрудници на службите. По мое наблюдение досега само около 3-4% от архива на ДС е изследван. Има много информация, която ще излезе тепърва на яве. Колкото повече чета делата, толкова по-малко осъзнавам колко малко познаваме ДС.
– Имало ли е други тайни служби по време на социализма, които не са известни на обществото?
– Такъв пример мога да дам с Трето секретно политическо управление, което е било аналог на Шесто главно управление, негов предшественик. То е отговаряло за борба с контрареволюцията и на практика олицетворява политическата полиция. Съществувало е от 1952 г. до 1961 г. Комисията по досиетата издаде наскоро сборник, като една част от документите в него са на това управление. Интересен факт от неговата история е, че то доказва как в Белене е имало политически затвор две години след като уж официално е бил ликвидиран. Документите разкриват, че през 1961 г. от Белене са били освободени 130 николапетковисти, задържани години наред там по чисто политически причини, а в същото време в историята е известно, че концлагера в Белене е закрит през 1959 г. Т.е. има много тайни от историята, които тези досиета ще разкриват.
– Кой е най-фрапиращият случай, на който попаднахте в комисията?
– Грозна гледка са документите на Политбюро на ЦК на БКП, с които на ДС е разрешено да извършва „остри мероприятия”, тоест убийства и отвличания на хора, които просто не са били съгласни с провежданата политика и са си позволявали да критикуват управление на Живков. Такива са случаите с опита за убийство и отвличането от Дания на емигранта Борис Арсов през 1974 г., у опита да бъде ликвидиран в Израел през 1976 г. политическият емигрант Петър Семерджиев, с убийството на писателя Георги Марков в Лондон през 1978 г. В разработките срещу Арсов и Семерджиев са запазени планове и други документи за физическото им ликвидиране, а досиетата на Марков бяха унищожени, но в архивите издирих много документи, които потвърдиха ангажираността на ДС към неговото покушение с участието на КГБ.
– Защо за владиците е толкова сериозен проблемът с отварянето на досиетата им?
– Митрополитите, както и всички останали обявени агенти на ДС, имат огромен морален проблем. Дори и тези, които са така да се каже „пердета”. Човек трябва да е много силен, за да прекъсне зависимостта, в която се е намирал от Държавна сигурност. С решенията, които взима комисията по досиетата на практика тази зависимост, която виси над главите на агентите с години, се прекъсва. Убеден съм, че голяма част от тях са били рекетирани по време на прехода заради принадлежността им към агентурния апарат. Друго важен момент е фактът, че на много от владиците досиетата са били прочиствани след закриването на ДС. Такъв е случаят с Русенският митрополит Неофит – агент Симеонов, с Неврокопският митрополит Натанаил и др.. Когато се чете дадено дело в комисията, е много важно да се обърне внимание на последната страница, където се виждат последните печати кога делото е затворено. В досието на Неофит има печат от 1996 г., което означава, че дотогава документацията в него е могла да бъде манипулирана или частично прочиствана. Например в данните на оперативните работници има сведения, че е писал и е давал оперативна информация, но в делото това липсва.
– На какво ниво са били връзките на ДС с КГБ?
– На най-високо ниво! Първо още след 9-ти септември 1944 г. ръководителят на НКВД Берия изпраща свои съветници в София, които помагат на БКП да ликвидира опозицията. Тези съветници контролират всички политически процеси, така че противниците на съветизацията на България да попаднат в затвор или в лагер От 1972 г. датира строго секретно споразумение между МВР и КГБ за пълно сътрудничество на всички нива. На базата на това споразумение всички отделни управления на ДС сключват споразумения с аналогичните структури в КГБ. Така например Първо главно управление на ДС (външното разузнаване) сключва споразумение с Първо главно се на КГБ, с което съветското разузнаване дава на българските си „другари” достъп до своя опит и технически арсенал за извършване на мокри поръчки. Разбира се, формулировката е скрита зад съкращението ОМ (остри мероприятия). От руска страна са били длъжни да помагат на ДС при подбора на хората за мокри поръчки, тяхното обучение. А сред арсенала за осъществяването им са камуфлажни мини, уреди за безшумно изстрелване на отрови и бързо действащи отрови. Такива, с каквито през 1978 г. е убит Георги Марков. Така че тези документи потвърждават признанията на ген. Олег Калугин, че покушението на писателя е организирано и извършено от Държавна сигурност с помощта на КГБ.
– Откривате ли положителни герои сред агентите, както например се определиха Георги Първанов и Божидар Димитров?
– О, нито „Гоце”, нито „Телериг” могат да са положителни герои! И какво означава „положителни герои”? Държавна сигурност е репресивен апарат, който е работил, за да притиска хората и за да служи на Политбюро. Тодор Живков пък е използвал ДС, за да се задържи на власт. Кога Божидар Димитров и Георги Първанов, давам вашите примери, но има и много други, казаха, че са служили на този репресивен апарат? Когато агентурните им имена излязоха наяве по законов път. Защо не си напишат този момент от живота си в CV-то, след като са толкова горди с него? Единствените хора, които сами обявиха връзките си ДС още в началото на прехода са журналистът Иво Инджев и Осман Октай. Те скъсаха мрежата на тайната зависимост сами, публично и подобни стъпки следва да се уважават от обществото, аз лично го правя.
– Имате ли проблеми за това, че прекалено много се интересувате от тъмното минало на определени хора?
– Е, това е рискът на професията. Докато работих по случая с убийството на Георги Марков три пъти квартирите, в които живеех, бяха разбивани и ограбвани. С подобни актове първо те съсипват икономически, а отделно е психологическият натиск. Аз обаче не се откзах. През 2006 г., когато опонирах на тогавашният министър на вътрешните работи Румен Петков, че незаконно оповести досиетата на група журналисти, а неговата цел беше да удари критикуващия го Георги Коритаров, получих анонимни заплахи да спра публичните си изяви, за да не ме взривят. Но пак повтарям, това са рисковете на професията. Когато се опитваш да отстояваш истината и да правиш професионална и независима журналистика, винаги трябва да знаеш, че ще се сблъскаш с подобни ситуации.
Седесарите хлъзнаха Стоянов с делото „Гоце”
„Няма данни Петър Стоянов да е бил сътрудник на ДС и освен Георги Първанов не сме имали друг президент с агентурно минало”, категоричен е Христо Христов. „Информацията, че Стоянов е бил сред агентите се появи в медиите, когато нямаше закон за досиетата, който да санкционира черната търговия с досиета или манипулациите с твърдения за агентурна принадлежност. Интересен е обаче случаят с досието на Георги Първанов. То беше огласено едва през 2007 г., след като той вече спечели втори мандат. Съмнявам се, че отговорните фактори в СДС не са знаели този факт преди – по време на комисиите „Бонев” и „Андреев”. Ако демократите бяха изкарали навреме информацията, че Георги Първанов е бил агент Гоце, не мисля, че той щеше да стане президент. Очевидно някой от СДС не е харесвал Петър Стоянов през 2001 г. и не е искал да спечели втори мандат като държавен глава. Това може би са същите хора, които искаха да направят президент Симеон Сакскобургготски. След като обаче Симеон не стана президент, определени кръгове, сред които има и влиятелни фигури от ДС се усетиха и му помогнаха да вземе властта като премиер. Не смятам, че е случаен фактът, че още в началото на управлението си той върна жеста на хората, които го доведоха в България, като през 2002 г. беше отменен закона за досиетата, а комисията „Андреев” беше закрита. Колкото и парадоксално да звучи най-голяма роля за приемането на сега действащия закон за досиетата изигра грешката на Румен Петков, който като министър на вътрешните работи се изкуши да посегне на досиетата, за да манипулира общественото мнение. Това през 2006 г. беше капката, която преля чашата на общественото търпение. Имаше силен граждански натиск и тройната коалиция нямаше друг изход освен да приеме закон за отваряне на досиетата”, коментира журналистът.
В София да издигнат паметник на Георги Марков
Би трябвало вместо паметник на съветските окупатори, в центъра на София трябва да се издига монумент на писателя Георги Марков като събирателен образ на българската съпротива срещу комунизма”, категоричен е Христо Христов, който в детайли разследва обстоятелствата около убийството на дисидента в Лондон. „Разследвал съм съм случая Георги Марков в контекста на политиката на БКП и ДС спрямо емигрантите. Марков е от новото поколение емиграция, която има представа и информация какво се случва в страната. В „Задочните репортажи” той коментира системата на комунизма в България и критикува персонално Тодор Живков, когато в страната има култ към личността на Първия. Много документи около този случай са унищожени. Самият аз водих дело срещу Национална разузнавателна служба, по времето на ген. Кирчо Киров. Той отказваше да ме допусне до архива, но беше осъден във Върховния административен съд. Получих 100 тома документи през 2007 г. Включително и досието на агент Пикадили – Франческо Гулино, единственият заподозрян по случая от българското и британско следствие. Пикадили агент, който е приеман от началника на разузнаването, преминал е специално обучаване по време, когато ДС извършва подготовка за „неутрализирането” на „Скитник“. След това агентът е награден с 2 ордена и до 1990 г. е канен многократно в България на почивки. Пред ръцете ми са минали стотици досиета на агенти, но подобно отношение към агент не съм срещал. Двама президенти – Желю Желев и Петър Стоянов обещаха да извадят истината, но това така и не стана. Досието на „Пикадили” не беше предадено на Скотланд ярд през 1993 г., за да се установи каква е точно ролята на агента. След пенсионирането на следователя Богдан Карайотов през 1999 г. следствието се води формално. След случая „Литвиненко” в Англия през 2006 г. Скотланд ярд отново поднови интереса си към случая „Марков”, тъй като и двата са идентични и са пробив във вътрешната сигурност на Великобритания, това са терористични актове. За жалост Георги Марков навремето, за разлика от Литвиненко, не е имал 15 дена на разположение преди смъртта си, за да разкаже с кого се е срещал и какви са подозренията му. Една от целите на ДС, когато Марков отказва да се върне в България, е той да бъде компрометиран и да бъде внушено на Скотланд Ярд, че е агент на специалните служби. Това е била мръсната игра на репресивния апарат. В архивите на ДС няма доказателства, че Марков е агент, напротив по документите на ДС той е смятан за персонален идеологически противник на комунистическата власт. Той е показал пътя към съпротива на българската интелигенция, което автоматично е задействало червената лампа в главата на ДС.
С лустрация щяхме да преживеем различен преход
Убеден съм, че ако досиетата бяха отворени навреме, веднага след събитията през 1989 г., щяхме да имаме коренно различен от този преход. Много хора щяха да отпаднат от политическия и обществен живот. Скоро на сайта ми ще бъде публикувано цялото досието на Ахмед Доган, което е едно от най-големите. Най-впечатляващото в него е, по опровергава твърдението, че не е доносничел срещу никого, така както е уверявал съпартийците си в ДПС. Той е пример за това, как можеше да имаме друг преход, ако архивите бяха разсекретени навреме. В началото на прехода от трибуните се изказваха хора, които след това се оказаха агенти. Истинските дисиденти бяха изтикани в ъгъла и бяха заглушени. Псевдодисидентите и новоизлюпените политици нямаха интерес да бъдат бутани досиетата, защото щяха да излязат имената им и дейността им. Не се случи най-важното, за което обществото мечтаеше – декомунизацията. За това, разбира се, отговорност носят най-вече десните. На мнение съм, че трябва да има опрощение към агентите, но преди всичко справедливост. За да има опрощение първо трябва да има покаяние. А такова от страна на сътрудниците на ДС не виждаме. Можеше да се направи една лустрация и тези хора да не бъдат допускани до определени държавни и обществени постове за определен период от време.
Никоя политическа сила непосмя да направи точно това през всичките тези години. Много хора не си спомнят една важна подробност. А тя е, че през 1998 г. имаше предложение за приемането на Закон за лустрацията от Народен съюз към правителството на Иван Костов, което беше отхвърлено. Президентът Петър Стоянов тогава каза, че не можело седем години да се връщаме само назад, а аргументът на Иван Костов беше, че законът ще засегне малко хора, което днес виждаме, че изобщо не е така. Решенията на комисията „Костадинов” показват нещо много важно – нито една власт не е имала намерение да санкционира доносниците, като по този начин се разбива още един мит.
Интервю на Васил Василев,
Фрог нюз
