Ал. Морфов: Преди човек се страхуваше за свободата си, сега – за работата и вещите

„Вече и да си само с основно образование можеш да станеш министър“, това казва в интервю за предаването „Седмицата“ на Дарик радио режисьорът Александър Морфов.

Миналата седмица беше премиерата на новия му спектакъл „Животът е прекрасен“ в Народния театър. Постановката е по пиесата „Самоубиецът“ на Николай Ердман и е част от руския сезон на театъра. Главната роля се играе от Камен Донев.

Защо „Животът е прекрасен“, „Самоубиецът“ звучи много тежко ли?

Това, че звучи тежко, има и други пиеси, които звучат тежко. Основната идея на пиесата, особено на спектакъла е съвсем друга. Това не е пиеса за самоубийство, това не е пиеса за смърт, а за един човек, който открива отново живота, открива колко животът е прекрасен. Една много светла в основата си идея трябва да остане след този спектакъл. Един човек, който стига до ада, за да разбере всъщност, че животът е нещо много ценно.

Правите доста препратки към родната действителност…

Аз не съм я пришивал към нашата действителност. Текстът е почти на Ердман оставен, изчистил съм някои неща, които са твърде социалистически, твърде за времето на диктатурата на Сталин, които просто нямат връзка със съвременния човек. Това е една история за един обикновен малък човек. Малкият човек и в Русия, и в СССР, и в САЩ, е същият малък човек, който е и тук. По какво се различават те – че гледат различни канали телевизия и сигурно псувните им звучат по различен начин. Всъщност историята е за малкия човек, който най-после разбира какво означава да си истински човек, което той открива 30 минути преди смъртта. Ако можем да се научим да гледаме на живота по същия начин, като че ни остават 30 минути, тогава сигурно по различен начин ще се държим в обществото, с близките си и децата си. Едва тогава можеш да проумееш, че животът ти минава напразно, че си живял, както казва героят ми, за статистиката. Тогава разбираш, че всъщност си създаден да бъдеш свободен. Страхът, който цял живот ни дава и унищожава, като ни превръща в подобия на хора, в стадо, страхът, който трябва да преодолеем, за да бъдем истински…

Как е при нас? Живеем ли за статистиката?

Абсолютно. Политическият, идеологическият терор се замени с този на парите, с финансовия терор. Нищо не се е изменило, хората продължават да мълчат, да се движат в стадо и да се присвиват от страх да не загубят работата си и онова малкото, което имат. Ако преди човек се страхуваше за свободата си, сега той се страхува за онова, което има. Ние станахме роби на вещите, завързани с много тежки вериги към колите, къщите си, към малките неща, които уж правят живота ни по-красив. Не смеем да бъдем вече свободни. Аз виждам по актьорите, които работят в театъра толкова години, продължават да бъдат мъчени, подтискани, унижавани с мизерните заплати от по 400 лева. Въпреки всичко, никой не надига глава, не организира някакъв разумен протест, за да се спре това убийство, защото се страхуват да загубят и малкото, което имат. Казват – аз ще остана без работа, а без нея нямам друг шанс. Няма такъв голям пазар, на който като свободен артист да можеш да си намериш работа. Има 10-15 артисти, които се продават добре, а останалите 1000-1500 артисти?! Така че, нищо не се променя. Малкият човек продължава да бъде малък човек.

Едно от силните внушения, които остават за зрителя от „Животът е прекрасен“ е, че човек може да бъде щастлив и само с наденицата, стария си костюм, жената, тъщата и бойния бас. Проблемът при българина е, че май и наденица не остана в хладилника?

За наденица все още има възможност… Но не е въпросът в наденицата, дали се нарича наденица или парче хляб… Основната идея е да открием живота отново, да го открием и заобичаме, живот, в който имаме едно насъщно парче, колкото да се нахраним, не да се оядем, да пируваме. Да имаме до нас хора, които ни обичат, които се грижат и милеят за нас, хора, които ние също обичаме. И какво повече му трябва на човек, за да бъде в крайна сметка щастлив?! Може би трябва да се огледаме и да започнем да се отърсваме от всичко онова излишно, което трупаме върху себе си и децата си, подменяйки истинските стойности със златните телци. Човек трябва да се спре в някакъв момент, да се опита да се осъзнае – къде отиваме, докъде ще стигнем. Това е пагубно, както и за самия човек, така и за цялото човечество.

Нали хората по върховете са примера?! Прави впечатление, че напоследък неграмотните, необразованите хора вървят нагоре, което, като че ли потапя малкия човек още повече…

Да, как може да бъде спряно, никой не знае. Лошото е, че това става масова практика на мислене – подражанието на евтиното, на малоумното трупане и промяната на ценностите в живота. Просперитетът се оценява по обувките и вратовръзката, които носиш, а не спрямо онова, което си, което можеш и знаеш.

И вината за това на кого е? На хората под прожекторите?

Вината е на самия човек. Някак си така е устроен – по принципа на най-лекото съпротивление. Така е изграден човешкият манталитет, колкото по-леко, колкото по-бързо, колкото повече, толкова по-добре. Проблемът е, че в това безумно време на прехода не се запазиха истинските стойности, които по някаква много иронична случайност съвпадат, както и на социализма, така и в религията, едни и същи стойности се проповядват и от религията, и от комунистите, но те не се запазиха, а се сринаха заедно с всичко онова, което трябваше да се срине. Онова, което се нарича човечност, сега ще говоря клишета, което сигурно отвратително звучи, но това е така, взаимопомощ, любов, грижа и съчувствие. Тези неща умират, в човешката душа – те закърняват и виновни за това в голяма степен, а и може би единствено, са най-вече политиците. Когато създаваш някаква нова територия, нов живот с нова политическа програма, трябва да си наясно какво искаш да промениш в човека, как си представяш човека, който би искал да управляваш. Не ме интересува дали ще бъде построена новата АЕЦ, или не. Повече ме интересува детето ми с какви хора ще общува и каква ще стане тя, защото в обкръжението на тоталното малоумие и на алчността, тя има малки шансове да оцелее. Или ще стане като тях, или те ще я унищожат. И трябва да търся начин да я спасявам, да бяга от тук, да я пращам надалеч. Това е като октопод, една много жестока зараза, която върви, един вирус, който няма спиране. Той може да спре само с някакво разумно действие на някакво правителство, което трябва да се заеме още от раждането, образованието. То трябва тотално да се измени, тотално ново отношение, говорим за всички останали хуманитарни посоки в управлението на една държава.

Казахте, че не ви интересува дали ще се строи или не АЕЦ Белене, предполагам, че същото е отношението ви към честата смяна на министри, която прави това управление, сигурно сте чули за двете оставки тази седмица?!

Дочух, че има отново някакви скандали, някои са подали оставка или са заставени да си подадат оставката…

За какво говори честата смяна на министри?

Според мен е търсене на виновни, както ги наричаха преди – бушони. Има си няколко бушона, които като се напече ситуацията изхвърчат навън, гърмят и се заменят с нов бушон. Грешката не е вътре в бушона, а в цялата система, която някъде е дала на късо, много силно, но изгърмяват бушоните. Хвърляме прах в очите на електората, че ето виждате ли, ние не стоим на едно място, а правим промени. Уволняваме много жестоко едни хора, за да ги заменим с други, които ще свършат работа и след една година други бушони ще изгърмят, по същия начин ще се действа, докато никой не се захваща с основната грешка, а тя е в сбърканата кауза, в сбъркания човек, в, както казва Венецки – „Нищо друго не мога да направя, освен да се съобразя и да приема с чудовищния избор на моя народ“.

Казахте преди време, че Бойко Борисов не е вашият премиер!

Да, и продължава да не бъде моят премиер. Той е премиер на едни хора, които са го избрали с всички машинации, на които те са способни, защото те владеят тези механизми много добре. Не мога просто да приема моят премиер да бъде човек, който е, меко казано, със скромно образование и невисока култура.

Случайно следващият ми въпрос е изпростява ли българинът?

Разбира се, това са си примери за подражание. Обикновеният човек си казва: „Ето, моето момче, и ти имаш шанс да станеш премиер! Ти не си по-глупав от Бойко Борисов!“ Нивото за успеваемост е много свалено вече, то е на нивото на средното училище. Както едно време имаше – основно образование и средно образование. Нивото на успеваемост е основно образование. Имаш ли основно образование, можеш да станеш министър, няма никакъв проблем. Вече не се иска ценз, дали имаш магистратура, докторат, за да успееш някъде, образованието девалвира ужасно. Навремето човек с висше образование се смяташе за нещо изключително. Нещо, което е постигнал с талант, ум, усилия и труд. Сега взимането на висше образование не е сложно за никой. Можеш просто да си платиш, за да си го вземеш. Образованието по принцип вече абсолютно девалвира. Ако се погледне статистиката ще се види, че може би по-голямата част от безработните хора са с висше образование, не са хора, които имат ценз, които нямат никаква професия, напротив.

Когато в ГЕРБ говореха за безработицата сред младите хора, твърдяха, че тя е по-високо при маргиналните групи.

Не съм съгласен с това, защото имам достатъчно наблюдения, не само от артистичните кръгове. Самата безработица не обхваща само хората, които нямат работа, а и тези, които имат работа, но нищо не заработват с тази си работа. Те си имат абсолютно статуквото на безработен човек, защото не можеш с 300 лева да нахраниш семейство от четири човека, ако работиш само ти. Лошото е, че и перспективите за някакво развитие, промяна, са нулеви, никакви.

Сюжет от седмицата е празненството на ученици във Видин в кметството, деца с хореография върху песен на Азис, има ли място попфолкът в училище, в театъра дори?

Не, разбира се. Изключително съм против. Всеки театър си решава своята политика. Частен театър може да прави каквото си иска. Фолкът можеш да го използваш, за да го иронизираш, да покажеш нивото на пошлото, но цялата естетика на попфолка е пошла, вулгарна и тя няма място в съзнанието на нормалните хора, също част от онзи механизъм, който търкаля обществото надолу. Това е, защото абсолютно всичко е сведено до едни ужасни и прости неща – да имаш червено порше, достатъчно пари, за да си направиш силиконов бюст, да си надуеш устните, да си свалиш задника. Всичко е сведено до секс и пари, нищо повече, текстовете ги знаете какви са, не че знам някой текст, но всяка една вулгарна импровизация ще прилича на текст от фолк песен.

Виждате ли някой у нас да може да надуе бойния бас срещу невежеството?

Мисля, че няма кой да го направи това нещо. Единствената надежда е, че все пак станахме част от Европейския съюз и може би по негово нареждане ще започнем да се държим малко по-европейски, да се ограничи безкултурието от обществото. Ние сме абсолютно разединено общество. Българинът отдавна е престанал да бъде част от нация. Всеки се спасява индивидуално. Виждате какво става в Гърция, в Унгария, какво става в Румъния…Ние тук ще си стоим и ще си дишаме миризмата от собствените си пръдни, докато някой друг не направи нещо вместо нас или докато съвсем се разпаднем като нация.

Продължават все повече млади хора да заминават в чужбина…

Да, това е разпадането ни като нация. Не виждам изход. Не виждам изход в моя живот. Все се надявам, че може би някакъв изход би могъл да бъде в живота на децата ми, макар че и това много ме съмнява. Предпочитам лично, колкото и вероотстъпнически да звучи, да отидат в чужбина и там да си търсят щастието. Не ги карам, оставил съм ги сами да избират. Дъщеря ми не поиска да остане на Запад, върна си се тук, аз не съм много щастлив от това, щастлив съм, че е при мен, че я виждаме, но тази безперспективност ме тревожи. Аз й казвам – отиди, готов съм да помагам, ако трябва запиши още едно образование, просто търси начини, контакти, но тя е точно толкова наивна, колкото и ние. Слава Богу и за съжаление прилича на нас, защото наивността пък е нещо много прекрасно, много очарователно.

За да завършим малко по-позитивно, може би спасението е в театъра?

Ние сме си намерили, като че ли нашият остров-утопия тук, в театъра, по някакъв начин да се спасяваме и да забравяме за другия свят и другите проблеми, защото преобразяването е сто процентово. Аз виждам актьорите с какво удоволствие и с каква радост участват тук. Наистина един остров на забрава, една приказна страна, която сме си измислили и в която живеем. Миговете, в които от нашата приказна страна нещо прескочи нататък и подуха и към неприказната страна, са още по-хубави.

Интеврю на Теодора Симова,