Димитри Иванов, в. „Сега“
РЕЗЮМЕ: Може и да не сте чели Pensees („Мисли“) на Блез Паскал. Но вие много пъти сте общували с Паскал. Не отричайте, защото ей сега ще ви изоблича. Край на резюмето.
В училище вие сте учили закона на Паскал. Също за хидростатиката и за вакуума, дето Платон и Аристотел казвали, че природата не търпи празно пространство, пък Паскал с едни живачни стълбове доказал вакуума, нищо че сега пишат за тъмната материя.
После, ако не на рулетка, вие сте играли на карти или със зарове и сте разсъждавали за вероятностите, както Паскал, а икономиката включва идеите на Паскал за вероятностите.
И да не сте спец по изчислителна техника, докосвали сте се до калкулатор, а първите сметачни машини ги направил Паскал. Те се казвали „паскалини“, представете си. Сега са в музеите, естествено.
Ако сте се занимавали с математика, знаете за „Духът на геометрията“ (De l’esprit geometrique).
Но хайде, да речем, че вас съвсем други работи ви интересуват. Маркетинг. Пиар. Тогава вас са ви учили на „Изкуството да убеждаваш“ (L’art de persuader) на Паскал.
Да речем, че нито политици, нито перални искате да продавате, понеже сте историк. Тогава, вие знаете, че Паскал бил янсенит, противник на казуистиката на йезуитите и че Луи ХIV, папата и Ришельо го наказвали.
Пък ако някога сте искали да пишете в добър стил, вие знаете думите на Паскал: Човекът е стилът (le style c’est l’homme).
Сега ще разкажа за един стилист. Някои мислят, че стилист значи коафьор. Вие сте чували за севилския бръснар, а не сте чували за севилския стилист. И аз не съм. Гюстав Флобер не е бил коафьор. Той бил писател. Той повярвал на Паскал, че le style c’est l’homme и станал най-изящният стилист. Той търсел le mot juste (точната дума). Не „На дървото имаше птица“, а „На крушата цвъртеше сойка“. Не „Бащата на нормандската мома Ема Бовари“, а само „Бовари-баща“. Флобер не би казал „Проектът АЕЦ „Белене“ се отлага във времето“ (че в пространството ли да се отложи?). Нито „Козметичната операция ще подобри вашия външен вид“ (нима вътрешния ви вид ще подобри?). От клишетата, словесните щампи, които наричаме празнословия, Флобер бягал като от огън (ау, ето че употребих щампа).
Флобер въздигнал простотата на изказа в изящество. Станал „най-доброто перо“ на ХIХ век. Обяснете ми защо през ХХ не казваха „най-добрата пишеща машина“, а сега, през ХХI, не казват „най-добрия лаптоп“.
Ако като Флобер очистим политическото говорене от излишните думи и от щампите, то от всяко днешно политическо изявление вероятно ще остане само следното:
„Аз съм прав и винаги казвам истината. Тия другите винаги лъжат. Аз не съм виновен, че сега е лошо, те са виновни. Харесвайте мен и за мен гласувайте, не за тях.“
Филтриран от стилисти като Флобер, френският език станал това, което е. Но французите прекалиха, когато почнаха да разправят, че с Флобер започнал реализмът. Това ще го повярвам, само че не сега. Ще го повярвам, когато повярвам, че всички изобретения са на руснаците, че Луната е македонска, че Ът и Ран бяха благодетели на България, че Симеончо е цар, че Джеймс Уорлик е посланик и че ЕС е Европейският съюз, в който мечтаехме да влезем. Че „международна общност“, „пазарна икономика“ и „демокрация“ не са щампи. Засега мисля, че и по света и у нас са щампи; празнословия, изричани от празнословци, тъй като човекът е стилът – le style c’est l’homme.
Не крия, че имам предвид всички български политици начело със сегашния премиер Б. Б. и президента Р. Пл., както и техните предшественици, а също и големите фигури в световната политика.
Заинтригува ме една програма децата да стават „управленци за един ден“. Дали те, като малки многознайковци, ще папагалстват, учейки се от клишетата и празноговора на политиците, и ще останат за цял живот увредени? Не знам. Но тази програма става за завръзка на SciFi novel. Представям как деца, неприхванали лошите навици на възрастните, започват наистина да управляват. С наивен детски инат те се инатят да станат кукли на конци, каквито са сегашните управляващи в България, в ЕС и в САЩ. И децата управляват по-добре от възрастните.
Нито големите кукли като Обама, нито незначителните като Б. Б. са виновни, че кукловодите им са повече от един, дърпат конците в различни посоки и куклата ту насам, ту натам. Българите също не са виновни, че гласуват за една или друга кукла. Те просто нямаха избор, когато подскачаха и скандираха „Де-мо-кра-ци-я!“. И сега нямат избор.
Демокрация ли? Да речем, че англичаните измислили парламентарната демокрация. Добре. Но заедно с демокрацията те измислили и клубовете. Клубовете не са демократични. Там не може да влезе всеки простак от улицата, който плюе, уригва се, псува, пърди, пие и повръща и въобще няма стил на поведение.
Във форума на този вестник също се изявяват хора без стил на поведение. Те мислят, че стилист значи коафьор. Те не разбират, че форумът е клуб на личности с различни мнения, но с еднакво добър стил на поведение. Каквито са форумите на Би Би Си, NYTimes и други. Те внасят своя си стил, присъщ на просташките български форуми.
Понякога се опитвам да им подскажа това. В резюмето на моето писмо миналата сряда аз им напомних за момчето Джери, което не можело да върви и да дъвче дъвка едновременно. Който е като Джери, да не чете писмото ми. Само ще си загуби времето. Но неколцина се инатят; четат писмата ми и се изявяват под тях не с критики към съдържанието на писмата, а с плювки било към мен, било към други форумци.
Все пак не ги мразя. Омразата е саморазрушителна. Аз съм егоист; не ща да се хабя. Казвам им: Обичам ви, врагове мои. Вие сте ми верни. Когато твоите приятели те изоставят, това е тъжно, но когато и твоите врагове те изоставят, това е трагично, рекъл един французин (не е Паскал). Макар че не ви е мястото тъкмо под моите писма, омразници мои, вашите плювки вярно отразяват равнището на сегашното българско форумно общуване в сравнение със световното. Не ви съдя за стила на вашите форумни изяви.
Флобер бил литературен стилист. Сто години след него започнаха да казват C’est de la litterature (това е литература), когато искаха да кажат „Това са измишльотини“, това е бла-бла, това е дрън-дрън. С основание. Най-интересните текстове вече не бяха художествените измислици, а документалните текстове с литературно изящество. Фантастиката не е документалистика, тя е обратното на документалистиката, но тя пък за всичко става. Даже за носталгия. Форумец ме подсети за „Вино от глухарчета“. Добър човек е този форумец – подсеща ме за Бредбъри, не ме подсеща за „Соларис“ на Лем, където срещаш близки, към които имаш угризения, понеже си бил лош, докато те са били живи.
Както скача нагоре-надолу живакът в термометрите, форумците ще почнат да ме подсещат за Waterworld, където полярните шапки са се разтопили, или за сухата планета Аракис в романите „Дюн“. Форумците неведнаж са ме подсещали за сбъдващите се антиутопии на Хъксли, на братя Стругацки, на Оруел (Big Brother is Watching You). Приятен е форумът, нищо че в него влизат и чалнати.
В „Дюн“ на стр. 394 пише: „Известно е, че тиранията води до разцвет на религията.“ А на стр. 343 – „Когато закон и дълг, обединени от религията, се слеят в едно, личността изчезва.“
Че то тъкмо това става. Атентаторите самоубийци от Манхатън до Кандахар и от Дамаск до пирамидите. Шахидите, които наричаме камикадзета, понеже не сме Флобер и не търсим вярната дума – le mot juste.
Ние на изостаналите жители на планетата с оръжие им носим „свобода и демокрация“, пък те ги не щат. България, дето себе си не може да оправи – барабар Петко с мъжете, – и тя вестителка на „свободата и демокрацията“ по света. Българското участие е символично, както беше и българско участие в потушаването на Пражката пролет за „социализъм с човешко лице“ през 1968 г. Но и едното участие, и другото са български срам. Казвам това сега, когато отбелязваме годишнина от Балканската война. Казвам го, защото, ако ще помним българската бойна слава, нека помним и българския позор.
Вярно, някогашният всенароден подвиг и жертвите в името на българския национален идеал не са сравними с жалките ни напъни при двата български позора. И двата позора си имаха клишета. При първия клишето беше „В името на интернационалната социалистическа солидарност защитаваме социализма“. При втория клишето е „Солидарни с нашите съюзници, ние налагаме свобода и демокрация по света“.
И в първия, и във втория случай България бе кукла на конци.
Не зная дали можеше да е иначе. В първия случай управляваха „комунисти“; сега управляват мутанти на комунизма. Може би затова повтаряме грешката от 1968 г. А можехме ли да не я повторим? Не знам. Доктор Петър Дертлиев искаше български неутралитет, искаше да е президент с реална власт, а не кукла на конци, даже искаше да съм му външен министър, понеже и аз бях за неутралитет. Но сегашните „демократи“ (екскомунистите) имаха други планове. Да крадат.
Повечето хора не са крадци, понеже никога не са имали възможност да крадат. Пък аз, доколкото можех, крадях. Най-жалък е крадецът на дребно. От БТА откраднах кламери и два топа хартия пелюр да си пиша вкъщи на пишещата машина, когато превеждах „Нежна е нощта“ на Фицджералд. На една трудова бригада в библиотеката, където инкриминираните по списък книги ги пращахме за претопяване, аз си откраднах немалко книги. Между тях четвъртия том на „Капиталът“ под редакцията на Кауцки. Също „Мъртвите сибирски полета“ на Виктор Фалк. Тази книга ще да е вкъщи, но не мога да я намеря къде съм я заврял. Интересна книга е. И понеже е по-документална, тя е не по-малко интересна от книгата на принцеса Ирулан, за която пише Франк Хърбърт в „Дюн“.
