Наистина ни дойде в повече. През последните няколко месеца всички статистики се надпреварват да слагат България във възможно най-отчайващите списъци:
– На последно място сме сред европейците по свобода на печата и електронните медии.
– На дъното сме по стандарт на живота (дори Сърбия била пред нас след 10 години войни).
– На последно място сме по качество на здравеопазването (след Албания).
– Сред двойкаджиите сме по производителност и конкурентоспособност.
– Пак там сме по прозрачност и етика от всякакъв род.
– По ефективност на съдебната система.
– По битова престъпност и неосъдени небитови престъпници
– По мръсен въздух в големите градове.
– По отрицателни демографски показатели.
– По емиграция на млади таланти на глава от населението.
– По таланта да лишим единствената европейска столица от естествения си ски курорт, наречен Витоша.
– На последно място сме и по подкрепата за родната литература, както ни каза колега от „Хоризонт“ два часа преди да напиша тези редове.
И тъй нататък.
Питам се дали въобще
има тъжна статистика,
която ние да не
оглавяваме отзад напред
Какво става с България?, обади ми се вчера по телефона бивш колега от Женева. Не мисля, че го убедих, че това е временно явления в нашата дълга и не много убедителна история.
Вече никой не ни вярва, че два века византийско робство, пет века турско, няколко десетилетия немско-австрийско влияние и 60 години руско (съветско) са причината да се лутаме като изгубени в балканската мъгла пилци.
По-вероятно е причината да е в нас самите. И ние си го знаем. Волска търпимост, безхаберие, алчност и какво ли още не може да се добави на нашата народопсихологическа трапеза.
Когато Макгахан пристига в опожарена България след Априлското въстание, той
остава възхитен
от културния напредък
на българите и добрата образователна система
въпреки петвековното турско робство.
Очевидно този факт, който е бил потресаващ и за руските войници и офицери, ни притиска да се запитаме защо сега, когато уж сме независими, оглавяваме предимно тъжните класации?
Малко след като се освобождаваме (Макгахан междувременно умира от тиф), тук пристига Константин Иречек. За разлика от Макгахан обаче той е шокиран от умението на българите да си правят живота труден един на друг, и при това да го правят с удоволствие…
Не знам какво е мислел за нас Мърквичка в тези години, нито Ярослав Вешин след него, но героят на Алеко, нашият прословут бизнесмен с дисагите и засуканите мустаки, не се свени да обяснява на Бай Иречек (вече в Прага) как трябва да се живее, да се яде и да се пие.
С Япония, Канада или Франция не е много уместно да се сравняваме по разбираеми причини. Но с Чехия, Естония или дори и Полша бихме могли, поне в някои области. Но и там не смеем. Или не можем.
Работил съм 7 години в Централна Европа и в Прибалтика. Не чух нито веднъж чехи, поляци или естонци да се оправдават вечно с немско владичество, набези на тевтонските пълчища или на руските солдати. По-скоро гледаха да намерят сили в себе си да забравят миналото, да работят здраво в настоящето и да си постелят по-добре за бъдещето. На нас все турци, гърци, руснаци или американци са ни виновни. За всичко.
Не чух в Естония да се оплакват от Петър Първи, от финландците или от Брежнев за това, че някой сегашен министър им е некадърен. Просто го сменят, и толкоз. Какво тук значи някаква си личност?
Докато ние все си търсим причини и извинения. Гърците така, турците онака, за сърбите и македонците да не говорим. Само с румънците станахме малко по-внимателни, включително и с епитетите за мамалигата, защото сме в една лодка, без да се брои непостроеният most на Дунава, който солидарно замърсяваме.
И с Германия сме по-внимателни, съгласни сме да води днешна Европа, особено ако не ни притиска за вагоните.
Нищо че тържествено изгубихме с нея и Първата, и Втората световна,
за да се присъединим пак така тържествено към СССР, който тогава изглеждаше печелившият кон… И с когото ще се оправдаваме задълго.
Какво става наистина с нас като нация и държава? Толкова ли сме некадърни? Раболепно търпеливи? За работливи вече май никой не говори. Нито за гостоприемни, освен ако не става дума да оскубем чужденците, когато можем. Или собствените си гости.
През деветнайсетия век двама забележителни мъже прекосяват Америка и Русия надлъж и шир и написват два великолепни аналитични пътеписа. Единият е Алексис дьо Токвил, а другият – Астолф дьо Кюстин. Французи. Смята се, че никой досега не е написал по-проникновени книги за Америка и Русия от тях. (Руснаците ненавиждат анализа на Дьо Кюстин за тях по разбираеми причини – не им спестява нито една истина!) Но не това е поводът за горния пример: просто се питам какво щяха да напишат те за
нас, ако минеха през София, Пловдив и Банско днес?
И какво щеше да напише за нас Макгахан, ако беше жив? Или Алеко?
Навремето прочутият присмехулник Иежи Урбан казваше, че „всеки поляк е готов да умре за Полша, но никой не иска да работи по 8 часа на ден за нея“. Днес нещата се обърнаха: поляците работят по 8-10 часа на ден, за да живеят по-добре. И го правят. Не случайно са първи в статистиката по икономически растеж.
А мой приятел от Лозана тихо, но доброжелателно каза след 3 години в София: „Ех, ако можеха политиците ви да обичат България с поне една стотна от това, с което обичат себе си, ние щяхме да искаме да сме България на Алпите, а не Швейцария на Балканите…“
Но най-любопитно щеше да бъде, ако сега Иван Хаджийски възкръсне и напише отново „Оптимистична теория за нашия народ„. Дали заглавието щеше да бъде същото?
Енчо Господинов,
в. „168 часа“
През 1911 г. Царство България изпреварва в икономическото си развитие съседките Турция и Гърция.
Сто години по-късно Турция и Гърция са изпреварили „Република“ България в пъти.
(Пиша „Република“ в кавички, защото формално-юридически България не е преставала да бъде Царство, тъй като Търновската конституция никога не е била легитимно отменяна – в нея няма такава опция).
Лъжата, че България е „Република„, води началото си от 1947 г., когато е проведен т.нар. „референдум за република или монархия“ (също недопустим според действуващата Търновска конституция).
Продължението е 65 години управление на една каста от лъжебългари, които обичат само себе си и не се свенят да осъществяват геноцид над доведеното до скотско оцеляване население.
Без да съм привърженик на т.нар. „конспиративни теории„, не мога да се отърва от натрапчивото внушение, че територията на „Република„-та е нарочена за своеобразен полигон, в който се осъществява in vivo практиката по обезлюдяването на планетата Земя и довеждането й до „оптималното“ население от 500,000,000 души.
Димната завеса, създавана от старателно и методично култивираната „битова престъпност„, успешно прикрива човеконенавистническата политика и практика на „небитовите престъпноци“ (според евфемизма на талантливия автор Енчо Господинов).
Населението на „тази страна“ (как другояче се назовава територия, която юридически е Царство – т.е. монархия, а фактически битува много десетилетия като отрицание на легитимността – т.е. „република„?), доведено до скотско съществувание, се хвърля в обятията ту на „леви“ (дефакто десни), ту на „десни“ (произлезли от чреслата на „левите„) назначени „спасители„, които почти четвърт век го дундуркат в робската му люлка.
Когато в Германия президентът подава оставка заради „някакви си“ 500,000 евро (при това заем!), то в тукашната „република“ подобна сума се смята за джобпарасъ на домораслите плутократи.
Просветеният Запад гледа и се чуди, но и се мае, защото е прегърнал удобната позиция на „политическата коректност„, пък и „парите не миришат“ (особено когато са дадени като подкуп на „когото трябва„).
Та:
„И какво щеше да напише за нас Макгахан, ако беше жив? Или Алеко?“
Ами сигурно щеше да припомни, че когато Янко Н. Янков-Вельовски преди двадесет години провъзгласи Програма за БЪЛГАРИЯ – ШВЕЙЦАРИЯ НА БАЛКАНИТЕ, и „левите„, и „десните“ като един я заклеймиха и оплюха.
В замяна дадоха на българското население правото да мизерува в пределите на „Република„-та, свободата да се изнася през Терминал 1 или алтернативата да мре скоропостижно.
Честит (им) Трети март 2012!
Там е работата, че другите не се оправдават с чужди робства и набези, защото са се освободили. А в България все още сме под руско робство и за това е забранено да се казва и споменава, дори! Когато отхвърлим руското иго и ще започнем да „отлепваме“ от дъното!