Погребалният марш на мултикултурното общество прозвуча в Тулуза. А ехото му отекна така гръмко и отчетливо, че проглуши ушите на тези, които не искат или не смеят да погледнат действителността в очите. Ако все още има оптимисти, които смятат, че убийствата на Брайвик са случаен инцидент, че расисткият сайт в Холандия е просто политическа игра, а фактът, че във футболния отбор на „Атлетик” (Билбао) играят само баски, е най-обикновено съвпадение, то касапницата в Южна Франция е поредният аргумент за тяхната неадекватност.
Зад лицемерната фасада на толерантността и взаимното уважение, пропагандирани от висшите ешелони на властта с цел печалба на политически дивиденти, прозира грозната истина, че на практика в Европа различният не е добре дошъл. Или с други думи, каквото и да се афишира от политическите подиуми, държавите на Стария континент, чиито традиции са обособили тяхната идентичност още от епохата на Средновековието, никога няма да приемат с отворени обятия мултикултурната идеология.
Националистическият мотив в атаките на Мохамед Мера в Монтобан и в Тулуза беше очевиден още от самото начало. Чернокожите войници и еврейското училище едва ли са се оказали случайно на неподходящото място в неподходящото време. Само че в навечерието на президентските избори за френските политици беше крайно неудобно да си го признаят.
Веднага след трагедията европейските медии си припомниха напрежението в отношенията между еврейското и мюсюлманското население на Стария континент и заплахите на Хизбула да убива евреи по целия свят. Проблемът с етническите малцинства, масовата ислямизация и безконтролната имиграция във Франция е твърде остър и неслучайно се очертаваше да бъде сред основните теми в предизборните дебати.
Но за французите имаше и нещо много по-болезнено – те откриха в своите редици убиец неонацист. Не че в постколониалната пълна с имигранти страна националистическите нагласи могат да бъдат пренебрегнати, но, от друга страна, ако има нещо, което французите да мразят най-силно, то това определено са фашистите и тяхната идеология. Днешните потомци на бащите на буржоазната революция не могат да забравят окупацията и репресиите по време на Втората световна война, както и тоталитарната диктатура, която заплашваше да обгърне в обятията си Стария континент.
Наброяваща близо 500 хиляди души, еврейската общност във Франция е трета по големина в света. Това се дължи главно на многото евреи, живели в бившите френски колонии по бреговете на Северна Африка, които са намерили спасение от диктаторските режими, преплавайки Средиземно море. Мюсюлманската общност в страната обаче е неколкократно по-голяма и продължава да расте. Правопропорционално на нея се разрастват и традиционните за Европа антисемитски нагласи, а еврейските обекти все по-често стават мишена на нападения. Подпалване на еврейски училища, замервани с камъни автобуси и пребити с железни пръти тийнейджъри – това са картини, обичайни дори и за столицата на либерализма Париж.
Защо обаче, след като убиецът от Тулуза вече е мъртъв, медиите продължават да бистрят историята около него? Опитите на милиони хора да забравят кървавата трагедия от онази сутрин, в която три дечица не успяха да стигнат до класните стаи, остават безплодни. Тя ще бъде напомняна на френските граждани поне още месец – до втория тур на президентския вот.
И макар че досега предварителните проучвания предсказваха социалистически триумф на изборите, убийствата в Южна Франция могат и да объркат сметките на анализаторите. Редица експерти вече са единодушни, че действащият държавен глава Никола Саркози ще излезе краен победител в надпреварата и сега спорят по въпроса кой ще се изправи срещу него на втория тур – социалистът Франсоа Оланд или крайнодясната Марин льо Пен.
Вълната на ненавист срещу френските граждани, произхождащи от Магреба, и срещу левицата, която ги защитава, дойде като гръм от ясно небе за щаба на социалистите. Още повече че Франсоа Оланд се омота като неопитно пеленаче в коментарите си за случващото се. За стотиците скърбящи призивите за хуманност, справедливост и равноправие на всички френски граждани, толерантност към малцинствата и пожеланията за пълноценна интеграция на имигрантите бяха, меко казано, неуместни.
За сметка на това Марин льо Пен беше изключително адекватна. Тя не си позволи нито една нападка срещу мюсюлманската общност като цяло, а упрекна единствено ислямския фундаментализъм и действията на ултрарадикалните екстремисти. Така, от една страна, никой не може да я обвини в нарушаване на френската конституция и европейските норми за толерантност, а, от друга – мнението й беше кристално ясно за нейните симпатизанти и за потенциалния й електорат.
Трагедията хвана и Саркози „по долни гащи”. Неговата абсурдна заповед терористът да бъде заловен жив, за да се демонстрира едновременно хуманността и ефективността на френските власти, доведе до безсмисленото раняване на петима полицаи. Провеждането на 32-часова обсада, за да бъде пощаден животът на един завършен фанатик, който още като малолетен е заслужил 5 присъди за прояви на насилие и който преди време е бил арестуван в „столицата” на талибаните Кандахар, където се е прочул със злодействата си, не беше нито икономически, нито психологически оправдано.
А въпросът как е успял да се снабди с такъв огромен оръжеен арсенал и как е могъл неколкократно да се измъкне от органите на реда напълно обезсмисля „хуманността” и „толерантността” в действията на властите. Традиционните френски демократични ценности не позволиха навременното обезвреждане на терориста и доведоха единствено до нови жертви и ранени.
Вместо да се крият зад лицемерния воал на мултикултурализма от Елисейския дворец, може би трябва да обърнат по-сериозно внимание на концепцията на Самюъл Хънтингтън за „сблъсъка на цивилизациите”, която получи поредния аргумент в своя защита. Истината е, че просто няма механизъм, способен да създаде условия, при които отделните култури да съжителстват безпроблемно една с друга, и то на ограничена територия.
Изглежда станалият известен като терорист единак норвежец Андерш Брайвик вече има последователи и във Франция. Рано или късно те ще бъдат изловени, но проблемът ще си остане. В Европа се заражда ново и съвсем не изолирано явление – идеологически покварени хладнокръвни „борци за чистота на нацията”, чиято мишена са всички хора с чужда кръв. А техните акции не могат да бъдат предотвратявани с „толерантност” и „хуманизъм”.
Колкото до Франция – тя вече няма как да бъда същата. Очевидно в страната, извоювала с кръв своята демокрация и послужила като светъл пример на цяла Европа, левите идеи повече нямат място.
Константин Христов,
в. „Новинар“
