Мира Баджева, Отпечатъци, бТВ
Разговорът е от спряното предаване „Отпечатъци” на 4 март, с незначителни съкращения, по-скоро стилистични редакции.
Много хора, които са гледали или са чули за предаването, искат да го прочетат публикувано някъде и e-vestnik удовлетворява желанието им. Както коментира впоследствие водещата Мира Баджева, „в известен смисъл разговорът е пророчески и кореспондира директно с бъдещето – нашето бъдеще като хора и личности, като българи, като нация и като граждани на света.”
Мира Баджева: Тази неделя е последното издание на „Отпечатъци”. Да се откажеш навреме, да знаеш на какво, кога и как да сложиш край не е лесно. Но това е единственият начин човек да запази духовната си инициатива за по-добри дни. А съзиданието се ражда от чистия край. Няма по-голяма сила от свободата да си тръгнеш.
И понеже днес е по-особен ден за мен – ден на освобождаване, а и вчера празнувахме 3 март и Освобождението на България, предстои ни един „луксозен разговор” – с трима от най-интересните и предизвикателни умове на нацията – д-р Николай Михайлов, Харалан Александров и Андрей Райчев. Ще си говорим именно за свободата – за свободата като ценност, за цената на свободата, за свободата и българите, за личната, за гражданската, за медийната свобода – изобщо за всички аспекти на това важно, но често пренебрегвано понятие. Да започнем от темата за националното ни достойство, което чествахме вчера, на 3-ти март. Тези 5 века, в които българите са били официално несвободни като държава и като нация, дали ли са своя отпечатък върху ни?
Харалан Александров: По-сложно е – не са били несвободни точно, били са несъстояли се като нация. Освен това 3 март е празник на Освобождението, което е различно от свободата. В този случай имаме еднократен акт, продължил 2 години, през които доста кръв се е проляла – руска, румънска, финландска, както и малко българска и немалко турска. Следва един нов етап в нашата история, през който ние мислим за себе си като за свободна нация и с който много бързо става ясно, че свободата е постоянно усилие. Тоест е режим на живеене, а не героични, еднократни подвизи. И в нашата историческа традиция определено освобождаванията (а те са повече от едно) са осребрени за сметка на свободното живеене. В единия случай имаш дисциплина на живота, практика на отношенията със света, с другите хора, с институциите и властта, а в другите случаи имаш героични взривове на ентусиазъм, страдание и жертвеност. И това са две много различни неща.
Мира Баджева: Харалан Александров припомни, че най-малко тъкмо българска кръв се е проляла при борбата за Освобождението ни. Означава ли това, че ни е останал оттогава един национален комплекс, задето не сме се борили достатъчно за свободата си?
Андрей Райчев: Комплекс безспорно има, но той не е много основателен, защото на знамето на хората, които са ни освободили, е написан ценоразписът на тази свобода. Спомнете си: оригиналното българско знаме не е това, което сега имаме, а онова, което се е вяло тогава в гората, и на него пише: „Свобода или смърт”. Това е ценоразпис. Съвсем ясно е – цената на свободата е готовността да умреш за нея. В този смисъл българите са приготвени за тази свобода. Парадоксите, които се случват по-нататък не са свързани с това, че сме се освободили, а с това, че сме влезли в Европа. От една цъфтяща по феодалному, бавна, тъпа, скучна, но много благоденстваща по някогашните критерии империя, каквато е Турската (описана от Иван Вазов, впрочем като патриархална, селска идилия – вън от всякакви световни процеси), България след Освобождението изведнъж се включва в Европа. И получаваме селото, описано вече не от Иван Вазов, а от Елин Пелин. Получаваме същите тези хора, разкъсани от противоречия, мизерстващи, нещастни – каквото си спомняте от разказите на Елин Пелин. Тоест България освен свободата си, получава и своята модернизация. Но тази модернизация е много страшна и тежка. Тя изисква от населението огромни жертви. Даже не съзнателни жертви, а населението става жертва на споходилата го отвън модернизация. И може би разбирате защо го казвам сега – защото абсолютно същото стана след 10 ноември 1989 г. От едно блато, благоденстващо по провинциален начин, но спокойно – с почивките, с трабанта, с двустайната панелка – със свободата заедно ни сполетя същият помитащ процес на модернизация. Тя ни взе всичко, което може да се вземе от един патриархално живеещ човек.
Мира Баджева: Взе ни сигурността най-вече…
Андрей Райчев: И сигурността, и панелите, и трабанта – като в оная песен (б. р. – “Вземи панелите, трабанта, но въздуха ни остави” – протестна песен на привържениците на СДС срещу БСП през 1990-1991 г.). Наистина на българите им оставиха само въздуха. Но се оказа, че същите тия българи не са готови за това, което пожелаха. Затова свободата е проблематизирана фундаментално и, тук ще цитирам Любен дилов–син, оказва се, че мечтата им някак е била да прескочат тезгяха на „Кореком”-а и да поискат политическо убежище (б. р. – „Кореком” са валутни магазини по времето на социализма, в които се продават ограничено вносни стоки от Запад). Това беше идеята, която спохождаше масово нацията. Тоест под свобода те разбират повече потреблението, а самото потребление беше отнето – дори в тоя социалистически, уродлив, но все пак някакъв вид, и те бяха хвърлени на вятъра. Съответно 20-те години свобода за много от хората днес изглеждат като катастрофа, като безвремие. А това не е вярно. Българите за тези 20 години изградиха нация от нов тип. И имаме огромно постижение, но то, за жалост, е с такава огромна цена, струва такова страдание и класово разслоение, че не само не се цени, а се вменява и като дефект на свободата.
Мира Баджева: Стигнахме до цената на свободата, д-р Михайлов. Какво можем да кажем от днешна гледна точка и за това, което се случи преди 23 години, и за случилото се отпреди 134 години на 3 март?
Д-р Николай Михайлов: Вижте, каквото и да си мислим за свободата, както и да я преживяваме, не сме готови да плащаме за нея особено висока цена. Най-малко пък тази, за която говори г-н Райчев – „Свобода или смърт”. Някаква особена битка за свободата – като малко или повече абстрактно благо – няма. Защото тази свобода, която фигурира исторически и религиозно като сюблимна духовна ценност, за която е писана поезия и са размишлявали философи, остава непопулярна днес. Свободата се асоциира със задоволяване на определени нужди, със статус, с престиж и с доволство – тя е по-скоро ориентирана към осезаеми блага. Ако разпитате хората какво означава да бъдеш свободен, ще кажат: да бъдеш имащ. Нямам никакво съмнение в това – казвам го дръзко и даже нахално в присъствието на социолог, защото всъщност той е компетентен да отговори на този въпрос. Мисля все пак, че тази революция, която ни се случи през 1989 г., беше революция на потреблението наистина. И свободата, след един взрив на особена страст в началото, на някакъв полет на въображението да се състоиш в достоен режим на живо – описван неопределено и преживяван смътно като шанс за възмогване на българската цивилизация по един европейски модел – беше угасена много рано: за сметка на фундаменталната угриженост на оцеляването. Сега това, което имаме, е една яснота, бих казал даже цинична. Сега илюзиите са приключили. Хората са осъзнали на ниско, чисто прагматично ниво какво означава социална свобода в новите либералнодемократични времена: това означава платежоспособност и периметър на независимост. Много рязко и много категорично хората асоциират понятието си за свобода с понятие тъкмо за цената, но вече за монетарната цена.
Мира Баджева: Това във време на криза не дава ли друга стойност на свободата?
Харалан Алекандров: Във време на криза основният въпрос, който стои, е кои са стоките (и благата) от първа необходимост, от които можем да се лишим.
Мира Баджева: Свободата става неконвертируема, така ли? Девалвира?
Харалан Александров: Не знам дали е вече неконвертируема, но почва да става малко луксозна. Изпадането в тежки зависимости е характерно за зависимите общества, защото аз не съм съгласен, че сме изживели патриархата – той присъства и упорства под много различни, най-често перверзни форми. Разделили сме се с оня, хубавия патриархат на Чорбаджи Марко, който хапва със семейството си зад високите дувари, докато не прескочи през тях революцията под формата на Бойчо Огнянов. Но патриархалните форми на власт са навсякъде – те са особено засилени поради бедността и оскъдицата. И съответно зависимостта е унизителна, долна и жалка. Изтръгването от зависимостта изисква много големи индивидуални усилия. Много по-лесно е, ако това се прави колективно, но ние нямаме опит с колективно преборване за достойнство и свобода. В този смисъл като цяло хората се чувстват в момента по-несвободни, отколкото преди. Това е емпирично проверимо – аз съм го правил с качествени научноизследователски методи. И това е въпросът, който си струва да обсъдим: е ли свободата стока от първа необходимост? Има ли цена и колко струва? Колко сме готови да платим за нея и срещу какво сме готови да я заменим, тъй като и без друго се икономиката се бартеризира?
Мира Баджева: Е, кое е това, от което сме готови да се откажем в името на свободата? Не е ли странно, че 23 години след „избухването на демокрацията” продължаваме да си говорим все по-често днес за защита на гражданската свобода – това бе отбелязвано многократно от наблюдатели в това студио през последните година-две… Непрекъснато някой се опитва да посяга на някакви наши права и свободи – чрез масово подслушване, следене в интернет или чрез други форми на насилие. Знаете колко често напоследък обществото настръхваше от различни случаи на полицейско насилие. По какъв нов начин трябва да гледаме на свободата си и да я браним?
Андрей Райчев: Но преди темата за демокрацията в България, хайде да обърнем внимание на другата тема – за свободата в съвременния свят. Нека ви кажа какъв огромен капан за свободата съдържа съвременният свят. Класическият човек, живял допреди 100 години назад – в модерното време, тоест при капитализма – е лишен от свобода чрез ограничения до достъпи. Просто не ти дават да прочетеш нещо и някого – чрез цензура.
Мира Баджева: Същото важи и за социализма – не ти дават да четеш Солженицин, не издават Фройд, не ти позволяват да пътуваш, да слушаш западни радиостанции или музика…
Андрей Рачев: Или пък в Царска Русия – затварят писатели в затвора, гонят ги от страната, пречат на книгите им да стигнат до хората. Налагат силово текста на Библията и т.н. Това са все начини хората да не се допрат до онова, което би ги направило свободни – и това е класиката. Този начин вече не съществува. Сега съвременният западен човек (или християните като цяло, защото добавям в кюпа и Русия) е лишен от свобода, но не защото са му спрели достъпа до нещо. Няма кой да му спре достъпа, понеже той натиска две копчета на телефона си и интернет, с цялата информация в него, е налице. Отнемат ти свободата, не като ти махат достъпите, а като ти създават фалшиви кумири. Създават нещо много шумно, красиво, цветно, „с големи гърди” – използвам тази метафора, за да подчертая еротичния елемент – и към това нещо са устремени постоянно погледите – вместо натам, където си ти. Създават ти фалшиви идентичности. Начинът да бъде несвободен човек в Европа е през несъществени кумири менте, а не през ограниченията.
Харалан Александров: Кумирите са фалшиви, защото не са продукт на вътрешното развитие, а са ти дадени наготово…
Андрей Райчев: Да, и те те спират от развитие. Телевизията и средствата за масова информация в днешно време те затрупват постоянно с такива фалшиви кумири, които те превръщат в скот, който ходи в мола. Това е фундаменталният начин да се отнеме свободата днес. И затова целият наш опит за борба, датиращ още от Ботев и Левски – да чупиш, да разваляш, да отваряш – не важи. Няма какво да отваряме днес, няма кой да бъде освобождаван, вратите на всички клетки са отворени. А животните не са се разбягали от зоологическата градина…
Мира Баджева: И си стоят в клетките – не искат да се връщат в гората. Защо?
Андрей Райчвев: Не, не стоят в клетките, стоят при хранилките. Разбирате ли, клетки няма, но хранилки има! И животните седят край тях, лапат същата отрова, но не са свободни, не тичат по гората… Това е много трудно освобождение, защото изисква принципно друго нещо, изисква аскези, изисква говорене, действия и групи от нов тип. Фалирали са всички наши оръжия на борба, просто защото няма клетки.
Д-р Николай Михайлов: Аз съм съгласен с г-н Райчев – звучи ми достоверно. Това е въпросът за разомагьосания свят, с който модерността започва. То е един опит животът да бъде регулиран от гледна точка на освободения разум – в режим на дискредитирани авторитети и отсъстващи предразсъдъци – нещо като фундаментална еманципация на автономния човек (това е просвещенската идея в началото на модернизма). Само че на мястото на този стар, традиционалистки свят, в който има сравнително лесни за описване илюзии (на консервативното съзнание), имаме нов тип омагьосване – чрез кич-идеологиите, за които намекна и Андрей Райчев. Това е една система на демократичен конформизъм, чрез която тиранично присъстват ерзац модели и живи утопии, един много мощен (през медиите протичащ, разбира се) натиск на фалшиви образи, които се интериоризират и поробват, защото не се разгадават лесно. Те нямат характера на външна опека и на дисциплиниращ натиск през идентифицирани институции. А имат характера на интериоризирано робство – нещо като живот в съноподобен, даже халюцинаторен режим. Защото това, което виждаме в системата на кич-идеологиите и на жълтия медиен натиск, е тъкмо една масовизирана свобода. Страшно тиранична, тя произвежда тази хедонистична илюзия и създава същества, в някакъв смисъл трагични, като диктува една незабелязана преоценка на ценностите. Обогатяването и наслаждението днес имат статут на дълг, на задължение – ти си длъжен да го направиш.
Самочувствието на човека, неговият идентитет и вътрешното му равновесие са зависими по драматичен начин от това как реализира той хедонистичния блян. Без тези „престижни” условия, които се препоръчват от света на рекламата и потребителския световен елит, този човек няма собствено лично основание да се чувства достоен. И това е много мъчително.
Мира Баджева: Тоест трябва да си богат, красив и слаб – иначе си се провалил като човек?
Харалан Александър: Иначе си лузър просто…
Андрей Райчев: Да, в противен случай си боклук – така го изживява той в сърцето си и това е огромно нещастие. Така попада той в капана на несвободата, така го задължават да тръгне по тази писта. А истинската свобода и развитието на човека са на една крачка от него. Достатъчно е да каже: „Гледайте си работата – няма да ви купувам повече!”
Д-р Николай Михайлов: Има една фройдистка революция в началото на миналия век, под знака на която протече голяма част от 20-ти век. Тя ни осведомява за това, че човек репресира собствената си сексуалност, своите либидо-подбуди и всъщност живее в режим на такъв тип изтласкване. Човекът преживява собствената си сексуалност като риск, като грях и трансгресия (престъпление), като нещо, което го застрашава – и затова реагира с изтласкване като самозащита. Днес трансгресията, т.е. беззаконието, не е в това да нарушиш сексуална забрана или табу. Не перверзията е престъпление, а по-скоро влюбването – това да бъдеш свързан с другия чрез това, което класически се нарича любов.
Мира Баджева: Или емпатия?
Д-р Николай Михайлов: Да, защото това е днес крайно неуместно, несвоевременно и екстравагантно. Азис е нормативният модел на поведение в сферата на любовта. Той е образец на радикалното префасониране, на антропологическата метаморфоза с оглед на една есктравагантно преживявана любовна възможност.
Мира Баджева: И доста шумна.
Харалан Алекдандров: Това, което описвате, се нарича „нарцистична омнипотентност (всеможене)” – много инфантилна и много ранна фантазия, която винаги завършва с крушение – за това, че си безсмъртен, че можеш да отречеш края и да живееш богоподобно. Това изключва емпатията и способността на хората да съчувстват. Хората започват да съчувстват, стават в някакъв смисъл морални същества, когато приемат края си и уязвимостта си, и когато я разпознаят в другите. В Античността боговете не са морални същества. Моралът идва в религията със страдащия на кръста човеко-бог.
Виж тук пълен запис на предаването
Източник: e-vestnik.bg
