Вечната тройка: Кольо, Цецо и Илко

Автор:  Петър Константинов – Герасимов

Коронният номер на Цецо онова лято на 86-та бе да минава покрай масите в почивната станция на журналистите, която ние наричахме „Транзистора”, и да пита с невинно наивното си лице „А, вие, случайно да имате каднуд?” Някои от колегите го гледаха недоумяващо, спрели за момент да дъвчат хапката си, други – по тарикати, или които го знаеха като зевзек, му отвръщаха на въпроса с въпрос: „Каднут ли? Какво е каднуд? Яде ли се, да не е риба. . . ”

„Отде да знам” – безгрижно отвръщаше Цецо и продължаваше към съседната маса, а жена му (една от малкото специалистки по китайски у нас), също надарена с повечко килограми, угрижено следеше неговата импровизирана анкета и лицето й пламтеше от притеснение.

Кольо беше съвсем друга работа – много по дребен на ръст от Цецо, по момчешки слаб, с вечно притеснителна усмивчица на лице (която сполучливо криеше един страхотен зевзек), той предпочиташе да прави шегичките си в по-тесен кръг и когато другите ревяха от смях, той се смееше заедно с тях, но някак си по-тихо и дискретно, сякаш нямаше никакви претенции за авторството.

Илко пък беше съвсем „друга бира”, както казвахме в ония далечни години, преди близо половин век: той се занимаваше с кинодокументалистика, беше режисьор и рядко си позволяваше шеги на дребно – оставяше ги по-скоро на своите неразделни приятели Кольо и Цецо.

Това бяха те тримата през 60-те години : Кольо Николов и Цветан Пешев, млади журналисти, запътили се да завладяват литературния Парнас, и Илко Дундаков (лека му пръст), начинаещ режисьор, пълен с големи идеи за бъдещето.

С Кольо работех в културния отдел на в. „Народна младеж”, а Цецо, ако не ме лъже вече паметта, беше в младежкото издателство (или пък в сп. „Дружинка”?). Постоянно ги виждах тримата – в редакцията, в „дежурното” ни заведение – „Феята”, от което и до ден днешен е останал бетонния му скелет, в Клуба на журналистите или по другите интелектуални софийски кафенета, където срещу бели стотинки можеше да удариш една „Столичная” или коняк „Плиска”.  (Е, за хората може и да не бяха толкова „бели стотинки”, но за нас младите журналисти без семейни ангажименти, но с традиционната балканска роднинска подкрепа и с редовни хонорари, освен заплата, лъскавите столични кръчми и кафенета не бяха никакъв проблем.)

Та един хубав ден Кольо и Цецо надничат в стаята на в културния отдел и тайнствено ме викат навън. Излизам, а те, двамата идиоти, се превиват от смях и трябва да ги чакам няколко минути да се успокоят.

„Глей сега какво стана! – започва Цецо, а стоящият до него Кольо го гледа с наивно-бебешкия си поглед. – Влизаме преди малко при С., а той прави макет на следващия брой на „Дружинка”. (Цецо споменава името на мой далечен братовчед и голям български художник, тогава също младок, известен донякъде и с алчността и скъперничеството си – всъщност това е едно и също качество с две лица; беше готов да илюстрира и учебник по свинарство, стига да падне някоя пара…)

„Сядаме с Кольо на съседното бюро и тоя кретен (сочи бъдещия класик на литературата до себе си) започва следната история: Знаеш ли, вика, тази сутрин минавам покрай Руски паметник и ето ти го Петър Герасимов. „Към Полиграфическия комбинат ли си? (там бяха повечето редакции на времето). Кимам и оня ми вика: „Ела, ще те закарам с колата”. Правим няколко крачки и Петьо ме кани да седна в един открит „Шевролет”. Страхотия! Откъде го намери?” – питам. А той вика, че е негов, бил го купил преди няколко дни.

„Айде бе, мамка му!” – викам аз, наистина ли? Като знам колко е широкопръст. . .

„Да бе, копеле. Честен кръст!” – отговаря ми Кольо.

„Невероятно, мамка му! – викам аз, разпалено разказва Цецо. –  Уж много харчи, все по барове ходи, гони мацките. . . ”

„Да бе, невероятна работа… ” – подхвърлили и Кольо.

И точно в този момент, великият художник С. , с почервеняло до кръв лице, който до сега е слушал мълчаливо диалога на двамата кодошлии, се надигнал и като ударил с две ръце по масата, изкрещял: ”Не може да бъде! Не може да бъде!”

Сега вече и тримата се превиваме от смях, а аз си представям на какво изпитание са подложили нещастния С., който сигурно по това време е скътавал левче по левче за мечтания „Москвич”. А „Шевролет”? Та тогава това беше равносилно на частен самолет!

Всъщност, понякога фабриката за смешки на Кольо, Цецо и Илко дори помагаше в ония нелеки години, когато Партията-майка ни гледаше строго, под вежди, както е казал поетът. Една такава шега (в която участваше и големия ни сатирик Станислав Стратиев, лека му пръст) спаси от жестоко наказание наш също вече покоен колега от „Младеж” Станко Шопа.

Станко беше в отдел „Работническа младеж” и бе един от т.нар. „необработени диаманти” или „талант от народа”, както беше прието да се казва тогава. Бивш миньор от Перник, със скромно образование, но с умението си да прави дописки за младежкия вестник бе стигнал до поста щатен репортер в централния печатен орган на Комсомола. Макар че вече „стъпваше по жълтите павета”, Станко бе запазил много от предишните си навици и най-вече любовта към чашката (по-скоро чашките).

Една вечер беше завършил алкохолната си обиколка в модния (и един от малкото по това време нощен бар „Астория”). Клюката говореше, че след поредната чаша Станко задрямал, а към масата му се приближил някакъв мъж и възпитано запитал дали другите места са свободни. Полусъзнателно, полузаспало нашият човек кимнал, а другият сметнал това за положителен отговор – човекът бил чужденец. И така, наш Станко вдигнал след малко натежала глава и видял пред себе си седнал непознат, когото той въобще не е канил на масата си. Задвижва се чувството му за справедливост и засегнато работническо достойнство и с един тежък миньорски юмрук сваля натрапника в безсъзнание. Дотук, нищо особено, но въпросният пострадавш се бе оказал… дипломат от посолството на братска Чехословакия.

Следва протестна нота до ЦК на Комсомола, незабавно създаване на специална комисия по случая – първи секретар на ЦК, главен редактор на „Народна младеж” и общо взето екзекуцията е предстояща…

В същото време Кольо, Станислав и Цецо викат крайно притеснения Станко и насаме го инструктират: „Слушай внимателно! Това, че си усмъртил чеха с един удар е ясно. Но изрично отричай другото обвинение, иначе си загинал, разбра ли?!” И нещастният Станко Шопа ги е послушал…

Дойде денят на печалното събрание: цялата редакция на младежкия вестник, плюс въпросната наказателна комисия. Обстановката в голямата зала на петия етаж на Полиграфическия (по-късно преустроена в редакция на в. „Пулс”) е мрачна и потискаща:  все пак трябва да присъстваме като неми свидетели на екзекуцията на колега…

Провинилият се Станко е ни жив, ни умрял. Събранието започва и незабавно (както е бил инструктиран от кодошлиите) Шопа вдига ръка. „Какво, Станко…? –  запита малко изненадано главният редактор В. Караманчев, до когото на трибуната седяха (още по-мрачни) секретарите на ЦК на Комсомола.

„Искам да кажа, другари…  – започна Станко, а по лицето му се стичаше пот – искам да призная, че наистина ударих другаря дипломат. Съжалявам! Но решително протестирам срещу твърдението, че съм се изпикал в саксофона на оркестъра!”

„Какво?! – изумено попита Караманчев, – За какво говориш?”

„Решително отказвам да съм пикал!” – викаше още по-силно и още по-притеснено Шопа, а всички ние – присъстващите започваме да се превиваме от смях.

(По-късно разбрахме, че „консултантите” Кольо, Цецо и Станислав обяснили на нещастния Станко, че освен обвинението, че е цапардосал дипломата, от бара твърдели, че след това е отишъл до подиума на оркестъра (там по онова време свиреше прочутият бенд на Чалъшканов) и се опитал да се изпикае в окачения на поставка саксофон, мислейки, че се намира пред писоар… )

„Отричам!” – крещеше като обезумял Шопа, – Не съм пикал в саксофона!”

Залата вече виеше от кикот, а и строгите членове на екзекуторската комисия вече не сдържаха смеха си. „О, Станко, я се махай от тука!” – успя да изрече Караманчев, преди да избухне и той в истеричен смях.

Така нещастният колега бе спасен от тъжна участ. Браво, приятели! Доказахте, че смехът може не само да лекува и да замества три варени яйца, но и дори да спасява.

––––––––––––––––––––

*Петър Константинов – Герасимов е писател, преводач, журналист, член на СБП и СБЖ. Автор е на няколко романа, на много къси литературни форми – разкази, пътеписи, очерци, есета; превел е над 30 романа, главно от английски език. Редактор е на двуезичното списание ”Window to Bulgaria“, създадено през 2003 г.

Бел.ред:  Представеният тук текст е част от книгата на Петър Константинов – Герасимов „Попътни акварели“.