В Египет народната революция надви диктатора Мубарак, а наскоро египетският парламент гласува изгонване на израелския посланик от Кайро, спиране на експорта на египетски газ за Тел Авив и обяви Израел за „враг №1“ на страната. Тези решения не са влезли в сила, може и да не влязат, но настроенията са показателни. В Афганистан САЩ туриха приятеля на Америка Хамид Карзай за вожд, а той напоследък взе да ги припира да се изнасят. В Ирак и Либия диктаторите си загубиха главите, в резултат на възникналата демокрация Либия прие многоженството и се затегли към сепаратизма и ислямизма, пък двете страни приеха бомбаджийството и пукотевицата за ежедневие.
Присещам се за сентенцията на другаря Сухов от соц. екшъна „Бялото слънце на пустинята“ (виж заглавието), която стана доста нарицателен коментар, особено по време на афганистанската авантюра на СССР.
Мисля си какво би било, ако някой като другаря Сухов беше правил дипломацията на нашата делегация в Катар, дали пък не би го докарал до повече бизнес и по-малко оставки? А дали пък тъкмо на Катар би трябвало да се заложи? Не е Катар причината за оставката на Трайчо Трайков, казват всички, включително той, но премиерът заяви, че Катар бил капката, която му преляла чашата.
Не знам. И вие едва ли знаете. Знам само, че изтокът е тънка работа. Преди време бившият ни генерален консул в Дубай, бивш зам.-министър на външните ни работи и бивш шеф на Комитета по пощи и далекосъобщения Милен Керемидчиев ни разказа интересни работи за Близкия изток – на Соня Колтуклиева, Светльо Иванов, на мен и още група любопитковци. „Като седнете заедно с араби, много внимавайте подметката ви случайно да не се вдигне срещу тях, ако сте си кръстосали краката. Приемат го за нарочно пренебрежение и обида, макар при вас да е съвсем случайно.“
Обувката там била голям знак (един журналист сигур затова опита да уцели г-н Буш с чепика си), лявата ръка също (с нея правоверните таквоз, хигиената си правят от векове, лош символ е). Обясни ни още, че времето за господа важните хора от Изтока не е стриктна величина като при нас. Па и за маловажните също. Ако сте си уговорили бизнес среща за 11.00 сутринта, а ви приемат в 3 след обяд, не значело нищо фатално. Значело само, че са имали по-важна работа дотогаз, дори да е сутрешен тоалет, ядене на фурми или пиене на кафе. Но и че вие повече търсите тях, отколкото те вас – затова е нормално да ожидате търпеливо, с усмивка. В един вестник г-н Керемидчиев пояснява, че катарският емир и Обама би приел по сандалки, това там си било съвсем официално, а не както нашите ревнаха – джапанки, унижение, резил…
Нямам представа, ако на такъв като г-н Керемидчиев бяха възложили предварителната организация на Катарския форум, дали не би се справил по-добре. Наистина нямам. Имам представа само, че работата иска дясна ръка, а не лява. По всички ширини. Ако от три опита не можеш да намериш дясната си ръка, примерно в болезнената сферата на здравето, значи не ти е ясно какво искаш тя да извърши. (Или че не знаеш кое е ляво и кое дясно, но тогава пази боже от тебе). А ако не ти е ясно какво искаш тя да извърши, значи ръката не ти е виновна за нищо.
Имам безумен спомен от първото си съприкосновение с азиатските иширети. Като младо студентче веднъж бях останал без пукната пара, работата вървеше на глад. Прехвърлих в ума си кому съм по-симпатичен и се сетих, че един по-заможен монголец винаги почти ми се кланя и ми демонстрира много респект и дружба.
– Уважаеми Дамбадарджагийн, – рекох му. – Би ли ми услужил с пет пари до вдругиден?
– Да, добре – рече с усмивка азиатецът.
Зачаках да даде, той само любезно се усмихваше. Протегнах ръка:
– Че дай де!
Той каза само:
– После.
След час го побарах на входа.
– Хм, таквоз, нали ми обеща – почнах аз…
Той, лъчезарно засмян:
– Да, да…после, после…
Докачих се, но след час пробвах пак, вече в коридора на института:
– Дай петте пари, бе Дамбадар!
Той се ухили мило и хлътна в библиотеката.
Разсърдих се, мернах един негов земляк и го затиснах в ъгъла:
– Бе тоз идиот ли е, или ме подиграва?! – Обясних му случая подробно.
Онзи ме изслуша внимателно и тъжно поклати глава:
– Няма да даде. Но никога не би ти отказал направо, не би ти казал „не“ – много те уважава.
Изпсувах, но проумях това-онова у въпросния етнос.
Етносите се търкат един о друг най-вече по време на война и по време на търговия. Страшно търкане например пада между израелци и палестинци – толкова добре са се отъркали, че може да те хване страх. А дори не са различни етноси, братчеди са всъщност. Кръстоносците преди осем-девет века отъркаха Запада о Изтока – и тези, и онези научиха доста един от друг. Първо рицарите пуснаха кръв на разпръснатите градове и държавици в Близкия изток и преподадоха уроци по военна тактика на арабите (в Йерусалим изклаха близо 40 000 араби и евреи). После кюрдът Салах ад-Дин ги надви при Хитин през 1187 г. и лично отряза главата на великия магистър на тамплиерите Рейналд дьо Шатийон. Осама бин Ладен като млад беше добър ученик на ЦРУ в Афганистан, учеха го как да се бори с неверниците и на подривно дело. Много тонове уроци се изсипаха в Ирак, Либия и Афганистан. Сега педагогиката ще ходи в Сирия и Иран.
Усещам как другарят Сухов се подсмива – досущ монголец.
Бойко Ламбовски,
в. „Сега“
