„50-имата от Фукушима“ е прозвището, с което светът заговори за групата работници, заела се да спаси ударената от труса и приливната вълна японска АЕЦ преди година
„Нюзуик“
Коичи Накагава* понякога се пита дали не е било по-добре да зареже приятелите си и колегите от АЕЦ „Фукушима Даичи“ много по-рано.
Може би е трябвало да си тръгне в деня, когато влезе в централата да помогне за възстановяване на електрозахранването с обичайното си работно облекло, докато другите носят защитни дрехи. Или в деня, когато видя розовия облак, който се оформи като гъба над централата, когато гръмна 3-ти реактор.
Или пък най-добре би било, ако беше побягнал, когато в 2:46 ч. на 11 март 2011 г. усети, че земята се люлее. Пътната настилка започна да се гъне като морска вълна, прозорците се тресат и женски глас истерично крещи по високоговорителите на системата за гражданска защита „Моля, евакуирайте се! Моля, евакуирайте се!“. Скоро стотици работници се запътват към управлението на АЕЦ, където Накагава стои като вцепенен.
40 минути по-късно всички те
виждат как океана се надига
и са като хипнотизирани, когато след още няколко минути 14-метровата вълна цунами наводнява 6-те реактора на североизточния японски бряг. Токът в цялата централа, с изключение на командния център, спира.
Накагава можеше да се евакуира този ден – в крайна сметка той е подизпълнител, който е в централата по това време, защото прави обичайната поддръжка. Но тогава си мисли, че ако си тръгне, ще рискува работата си: „Не можех да им откажа, защото щяха да осигурят работа на компанията ми в бъдеще.“
Накагава и другите работници нямат представа, че реакторите са в такова окаяно състояние. В хаоса след труса и цунамито до работниците не достига информация. Накагава разказва, че не бил информиран за радиационните нива в зоните, където работи през дните, в които природното бедствие се превръща в ядрена катастрофа. Няма представа до момента, в който репортерът на „Нюзуик“ му обръща внимание на това. „Наистина ли? Олеле, не знаех“, казва той.
Но Накагава се превръща в герой, той е един от групата работници, наречени от медиите по света „50-имата от Фукушима“. В следващите дни и седмици още стотици хора се присъединяват към усилията на тази първа група да овладеят последствията, да се справят с кризата, която бързо се превръща в най-тежкия инцидент в ядрена централа след Чернобил.
Също като пожарникарите, които се стичат към Световния търговски център на 11 септември 2011 г., и тези японски работници са определени като героите на миналогодишното тройно бедствие в Япония. Световните медии, последвани от японската преса,
бързо ги назовават „безликите герои“
Днес в Япония тези хора са почти напълно забравени.
1 г. след опустошителното цунами японците са прекалено заети със страховете си от радиация, антиядрения дебат, с критики срещу оператора на АЕЦ „Фукушима“ – Tokyo Electric Power Co. (TEPCO). Работниците, рискували живота си, остават безлики и безименни. Те са и безгласни, защото се страхуват, че ще бъдат свързани с демонизираната сега компания, ако разкажат какво се е случило в централата. 6-има от тях приеха да говорят пред „Нюзуик“, при условие че няма да се споменават истинските им имена.
През първите 24 часа Накагава и екипът му разчистват боклука и отломките от разрушенията в централата, за да проправят път за елитните пожарникари от Токио, на които е разпоредено да обливат прегрелите реактори с вода. Когато се връща в сградата на централното управление, то му изглежда като лазарет на победена армия. Залите са изпълнени с изтощени работници, които обсъждат покачващите се температури в реакторите и нивото на радиация в централата. Някои от работниците на TEPCO са в защитни облекла, но Накагава не е. Той носи работното облекло на компанията си от сив памучен плат. „Умът ми се изтри. Чувствах се като препечена филия.“ Започва да мисли как да се измъкне незабелязано от централата.
През това време реакторите започват да се топят. Поради липса на енергиен източник, който да изпомпва вода върху прегрелите реактори, конструкцията на реактора започва да се изпълва с водород. Работниците на TEPCO започват бързо да подготвят вкарването на морска вода, но вече е твърде късно. Минути след като са готови да започнат помпането на морска вода, реактор 1 експлодира. „Помислих си, че със страната е свършено“, казва Джиро Кимура, който цял живот работи в TEPCO.
Минути след експлозията шефът на Накагава му се обажда по телефона и френетично пита: „Какво правиш, по дяволите?!
Изчезвай веднага оттам!“
Вече всички около Накагава говорят за апокалиптичния сценарий, при който се взривяват всичките 6 реактора. „Не можех да издържам повече“, казва той. Издебва момент, когато край него няма много хора, и успява да излезе от сградата и подкарва към дома си.
Но малкото селце вече е призрачно. Семейството и съседите на Накагава са евакуирани. Той обаче няма достатъчно гориво, за да стигне до евакуационния център. В дома му има малко останала храна, има електричество. После му се обажда шефът и предлага да увеличи 10 пъти заплатата му, ако се върне. Накагава се обажда на познати от TEPCO, които все още работят в централата, и ги моли да минат да го вземат от дома му и да се присъедини към тях.
Може би допуска голяма грешка. На следващия ден вижда розовия облак като гъба, който се издига над реактор 3, когато и той се взривява. В този момент Накагава поправя електрозахранването в южния периметър на централата все още в памучните си работни дрехи.
Въпреки популярната легенда, че тези мъже работят по отстраняване на последиците от вълната цунами в АЕЦ „Фукушима“, защото са смели и самоотвержени герои, повечето от тях имат съвсем други мотиви – като Накагава, чиято компания има връзки с ТЕРСО. Хора от бедните квартали на Токио и Осака отиват да работят във Фукушима за пари. Според работниците, с които разговаряхме за тази статия, част от тях са членове на Якудза – японската мафия. Тази практика продължава до лятото, когато е приет закон, според който не е законно компаниите да имат контакти с членове на организирани престъпни организации. Но докато тези хора имаха желание да работят, нямаше значение откъде идват, обясняват работниците.
„Преди инцидента беше задължително стриктно да се проверява самоличността на работниците“, казва Кимура. „След инцидента обаче правилото вече не се спазваше – не познавахме част от идващите хора,
не знаехме колко хора работят в централата“
Дори законни и сериозни компании убеждават хората си да работят в централата с обещание, че няма да са изложени на риск. Макото Инада, който години наред работи като инженер на различни обекти, сред които и ядрени централи, е потърсен от шефа си няколко седмици след 11 март м.г., за да се включи във възстановителните работи във „Фукушима Даичи“.
Казва, че единственото, което му възложили първоначално, било да направи доставка в централата. Помислил си – кофти работа. Но когато се явява на работа през април, бързо го завеждат до сградата на единия от двата гръмнали реактора да поправи компютърните панели в централната контролна зала. „Оплаках се на шефа и той ми удвои заплатата“, казва Инада. „Шефът се държеше добре с мен през годините, пък и си помислих, че все някой трябва да я свърши тази работа.“
Други разказват, че са били заплашвани или поне, че им е бил упражнен натиск, да работят в централата. Кенджи Ямамато, съсобственик на електроинженерна компания, казва, че след експлозията TEPCO и подизпълнителите му притискали местните компании да изпращат работници в централата. „Така отчаяно се нуждаеха от хора и заплашваха някои компании, че никога няма да могат да работят с „Фукушима“ в бъдеще, ако сега откажат“, споделя той. Такава заплаха е доста реална за хората, които живеят и работят в префектура Фукушима, в която местната икономика разчита до голяма степен на електрическата компания. За повечето малки предприятия няма друг избор, освен да работят за ТЕРСО.
Същото важи и за хора като Накагава, който е израснал в сянката на реакторите. Родителите му го убеждавали да постъпи на работа в TEPCO след завършването на гимназия, но той отказал заради арогантността и високомерието на компанията. Все пак и той не могъл да избегне влиянието й: малката електрическа компания, в който работи, разчита на много по-голямата компания. „Мислех да сменя работата, но това не е лесно. Нямаме никаква друга индустрия освен електроцентралата, а и аз имам семейство да храня. Нямам друг избор“, признава Накагава.
Когато Накагава се връща в завода за втори път през април, той получава костюм и монитор за радиация. Но вредата вече е извършена. При напускането на завода през август организмът му е изложен на
огромни количества радиация –
тройно повече от равнището на радиация, което изисква пълен медицински преглед. Едва през есента правителството започна пълно наблюдение върху здравословното състояние на много от тези работници.
Законът изисква излаганите на радиация работници да следят и записват данните в ноутбук. Но Юнчи Томита и Инада не бяха получили ноутбуци, когато са започнали да работят във „Фукушима Даичи“. Томита не знае колко радиация се е натрупала в тялото му: „Никога преди това не съм влизал в ядрената централа и до юни никой не ми бе казал за този преносим компютър. Чувствам се като работник, използван за еднократна употреба.“
Докато много работници казват, че знаят за мерките за безопасност, други това просто не ги интересува. Годишният лимит на радиация на работниците е 50 милисиверта. На всеки, който надхвърли това ниво, му се забранява да работи в ядрената електроцентрала. Много работници, според Инада, далеч са надхвърлили това равнище, така че на тях трябва да им се плати. Други са сваляли защитните маски в наситения с радиация въздух, за да запалят по цигара.
TEPCO твърдеше, че безопасността е над всичко друго. Няколко месеца след инцидента компанията организира лекции за безопасност на новодошли като Инада. „Нашите ядрени централи са безопасни, защото са защитени с няколко слоя от дебел бетон“, казал му един от преподавателите. „Безопасно ли? Та това прокълнато място се взриви. Шегуват ли се?“, каза той.
Инада казва също, че част от работата е мръсна. Един от най-крещящите случаи бе отстраняването на силно радиационна вода след охлаждането на повредените реактори. От някои маркучи за изпомпване
водата избивала като от пръскачки,
казват работещите. TEPCO е успяла да пречисти и да отстрани по-голямата част от радиационната вода. Въпреки това Инада разказва за един крещящ случай, когато му било наредено да изкопае ров, който свързвал един от разрушените реактори с отводнителен канал, в който да се събере силно радиационната вода. Проблемът е, че отводнителният канал водил до океана. „Не трябва да си гений, за да разбереш, че водата ще зарази океана, но ние трябваше да правим това, което нареди TEPCO“, каза Инада. Попитана за коментар, компанията нито потвърди, нито отрече този факт.
През декември правителството обяви, че „Фукушима Даичи“ е достигнала до „състояние на студено изключване“ и централата вече е под контрол. Журналистите бяха поканени на обиколка из централата през ноември и отново в края на февруари. Но експерти казват, че кризата далеч не е свършила, отбелязвайки най-вече, че за разтопеното гориво не се знае нищо, а демонтажът на „Фукушима Даичи“ се очаква да отнеме десетилетия.
За „50-имата от Фукушима“ кризата е далеч от своя край. Работниците са видели твърде много, за да бъдат оптимисти относно усилията по обеззаразяването на районите около централата. Такеши Номура, който е работил в централата и сега участва в усилията по дезактивацията й, споделя: „Те ни казват, че дезактивацията ще отнеме три години. Пълна глупост. Тя ще продължи много по-дълго време, преди хората да се почувстват в безопасност и да се върнат…Този ден може и никога да не дойде.“
Що се отнася до самите работници, Накагава вече знае, че е бил изложен на големи дози радиация, но все още чака резултатите от пълния медицински преглед, извършен през декември. И пита: „Ще бъде ли всичко наред?“
–
* Имената са променени, за да бъдат защитени източниците, които се притесняват от ответни действия на TEPCO – оператор на АЕЦ „Фукушима Даичи“ или на техни подизпълнители.
Източник: в. „Сега“
