16 април 1879 г. и мутациите на червените бояджии

На днешната дата, 16 април, е била приета Търновската конституция.

Превратът на 9.09.1944 г., както и поредица от нелегитимни противоконституционни действия на комунистическата власт довеждат до фактическото, но не и юридическо отстраняване на Търновската конституция от правната действителност.

Поредица от недоглеждания, недомислия, груби нарушавания на Правото и Основния закон на Царство България (на които сме се спирали в други коментари и за които ограничението на този увод не позволява подробното им излагане) резултират в текста на т.нар. „Димитровска конституция“.

Противоправната традиция продължава с „Конституция от 1971 г.“ – наречена „Конституция на победилия социализъм“. . .

Не остават по-назад от предшествениците си и перверзните мутанти от поредното „Велико Народно събрание“ – през 1991 г. нелегитимно приемат, подписват и се заклеват в поредния къс хартия, гръмогласно сервиран на безропотното население като „Конституция на Република България“ (само неколцина достойни българи – по-малко от пръстите на едната ръка, между които и авторът на приложения откъс от една изключителна книга – не я приеха, не я подписаха и не се клеха в нея).

Червените мутанти, пребоядисани във всички цветове на дъгата, перфидно се присламчват към всяка идея, която биха могли да ползуват като смокинов лист за срамните си дела.

Така стоят нещата и с обявения от тях Ден на Конституцията и юриста – 16 април – датата, на която е била приета през далечната 1879 г.единствената легитимна българска конституция – Търновската.

Николай Гусев

––––––––––––––––––––––

Из книгата на Янко Н. Янков-Вельовски

ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ

(Стр. 380-382. С., „Янус“, 2007)

§ 8. Маскарадът „Конституция 1991 год.”

През цялата дейност на Парламента депутатите инстинктивно показваха най-голема дезинтересираност и досада при обсъждането на текстовете на „Конституцията” – всеко техно обсъждане се извършваше в почти празна заседателна зала, почти без каквито и да са дискусии, без да става дума за законен кворум на заседанията, и без да прави впечатление на когото и да е, че при всеко гласуване (не чрез вдигане на ръка, а чрез специални компютърни карти, поставяни в специални електронни устройства) всеки намиращ се в залата депутат, подобно на „тъкач-стахановец”, гласуваше едновременно най-малко с пет-шест карти. Веднъж-два пъти телевизията излъчи неколко кадри за тази авангардна парламентарна практина, но тя не направи особено впечатление нито на великите народни представители, нито на „обществеността”; в същото време „обществеността” се впечатляваше само от онова, за което медиите й казваха, че трябва да се впечатлява или да протестира.

Член 143, ал.4 от „Конституцията на Народна Република България” постановява, че поправките в нея влизат в сила от деня на обнародването им в „Държавен вестник”. Съгласно стария текст на тази „Конституция” обнародването на актовете на Парламента става с указ на Държавния съвет, а според новите й текстове – с указ на Президента.
Друг легитимен ред за обнародване на актовете на Парламента няма.
А това означава, че за да влезе в законна сила и за да е легитимна, приетата от Парламента Конституция трябва да бъде обнародвана именно чрез Указ на Президента, и че всякакъв друг начин ще повлече правната последица, наречена „нелегитимност” на новия и оставяне в законна сила на стария, дотогава действуващ, правен акт.
Само че т. нар. „Конституция на Република България” не е обнародвана съгласно регламентацията на законодателството.
Нейният текст наистина, все пак, „се е появил” на страниците на предвидения за целта „Държавен вестник”, но не като „обнародване”, а като „публикация”.
Което е станало в бр.56 от 13 юли 1991 г. на „Държавен вестник”, но не по силата на Указ на Президента Желю Желев, а с „Разпореждане на Председателя на Великото Народно събрание” Николай Тодоров, който въобще не е имал необходимите за това законови пълномощия. Строго погледнато, Директорът на „Държавен вестник” не е имал право да изпълни разпореждането на Председателя на Великото Народно събрание за обнародване в официалния раздел на вестника на текста на т. нар. „Конституция”; той, разбира се, все пак е бил могъл да обнародва този текст, но по реда на обявите, публикувани (обнародвани) в неофициалния раздел на вестника.
Анализът на нормативните актове разкрива, че не само Председателят на Парламента, но и самият Парламент немат право да издават „Разпореждане”, тъй като „разпореждането” всъщност е „Указ”, а издаването на такъв правен нормативен акт е в сферата на правомощията единствено на Президента.
Наистина, в текста на „Новата Конституция” е включен т. нар. „Параграф 9”, съдържащ „Преходни и заключителни разпоредби”, съгласно изричния текст на които задължение именно на Председателая на Парламента е да обнародва „Конституцията”.
Само че за да влезе в законна сила, този текст трябва да премине по легитимната законова процедура, т. е. да е обнародван (естествено заедно със самия текст на Конституцията!) с Указ на Президента.
Само след такова именно обнародване този „Параграф 9” (ситуация, превъзходно описана от Джоузеф Хелър в неговия знаменит бестселър „Параграф 22”) може да влезе в сила и да даде легитимно основание на Председателя на Парламента да обнародва Конституцията.
Правната последица на тази „Хелърова ситуация” е, че т. нар. „Конституция на Република България” всъщност е само едно нямащо никаква правна сила литературно съчинение – а всеки, който се позовава на нейните текстове, може да се позове със същия правен ефект и на текстове от Корана, романа на Достоевски “Бесове” или телефонния указател на Угърчин или на което и да е друго населено место.
Впрочем, както вече многократно сме обръщали внимание на това, трагедията на българската народностна (а не национална!) съдба винаги е произтичала от проявлението на вечните поведенчески импулси, обуславящи попадането именно в такива ситуации, и генетично кодираната неспособност за излизане от тях.