Текстът, който следва, е съавторски продукт на няколко души от в. „Капитал”. Съдържа интересни цитирания и съпоставки, и въпреки лекотата си на места, е един опит да се обясни традиционния български нихилизъм.
–––––––––––––––––
„София е един тъжен град. Загрижени и печални изглеждат хората… [Тези] които среща човека по улиците, изглеждат като че са обхванати от една постоянна загриженост… И човек се обхваща понякога от един силен копнеж за хора, които не вземат живота тъй трагично, които могат да се смеят, да се шегуват.“ Така през 1908 г. вижда София кореспондентът на виенския вестник Neue Freie Presse.
100 години по-късно, положението е по-различно, но не много. Според различни проучвания хората в България се чувстват много по-нещастни, отколкото, обективно погледнато, могат да бъдат. В класациите страната се подрежда между държави от третия свят като Хаити или Сиера Леоне. Това е нелогично. През последните десет години българите стават все по-богати, възможностите им за развитие – по-големи, но те (или поне огромна част от тях) остават нещастни. Мрънкат. Ходят намръщени. Псуват. Не харесват живота си. Не харесват хората около тях. Не харесват държавата си, политиците, футболистите, шофьорите, лекарите, полицаите… Не харесват себе си.
Парадоксалното в тази ситуация е, че ако има нещо, в което България е уникална, то е именно усещането за нещастие на хората в нея. Икономиката на страната е сравнима с тази на Румъния, но хората там са по-удовлетворени от живота. В България се живее по-дълго, отколкото в Хондурас примерно, но там са близо два пъти пъти по-щастливи.
„Не че другаде не стават страшни работи, напротив, биват и много по-страшни!“, пише пак преди около век Яворов в пиесата си „В полите на Витоша. „Но там няма – както тук – онова, което изтръгва от нас пред една трагедия не сълзи на човешко състрадание, а вик на ужас… Дори и когато убиват, там хората убиват сякаш с игла от злато, а не с дърварска секира, както тук – в полите на Витоша.“
Е, хайде-хайде, ще кажат някои. Искате да ни разубедите, че бездомните кучета и цените на парното нямат значение? Други ще ни обвинят в някакъв таен заговор да подкрепим правителствената линия на постоянни успехи и светли магистрали към бъдещето. Трети ще ни напомнят, че вечно усмихнати хора има само в някои отделения на психиатрията. Четвърти снизходително ще кимнат на нашия предвеликденски оптимизъм. Отнякъде Ницше ще се обади, че „човек не се стреми към щастие, това прави само англичанинът“.
Разбира се, и ние можем да мрънкаме за мрънкането още много, но няма. Вместо това се заровихме в причините България да е на толкова парадоксално място в изследванията за личното щастие. И най-вече в ефектите от това. Ще се опитаме да ви докажем, че българите не са нещастни, защото са бедни. По-скоро, че специфичното ни усещане за неудовлетвореност форматира поведението ни така, че да предопределя развитието ни в грешна посока. Защото нещастните хора са пасивни и чакат нещо да се случи, докато животът им си заминава. Не това са хората, които бихме искали да бъдем, със сигурност.
В току-що излезлия доклад за световното щастие България заема любопитна ниша. „България има най-голямата разлика в света между мястото, което би трябвало да заема в стълбицата на щастието като следствие от доходите й, и мястото, което реално заема“, казва Сун Уенг, китайски икономист и един от авторите на доклада. По стандарт на живот българите са горе-долу в една група с Румъния, Латвия или Литва, но се виждат разположени някъде между дивото Конго, полуразрушеното Хаити и следвоенна Грузия. Това е така от доста време. Изключението на България от правилата дори накара преди време сп. Economist да озаглави текста си върху изследването за икономически растеж и себеусещане за благосъстояние с „Богати, бедни и България“.
Първосигналното обяснение е методологията. Според Ралица Константинова, антрополог, която работи в Хаити, резултатите показват, че очевидно тези изследвания имат слабости. „Като човек, който работи в истинския трети свят, просто няма как да си представя България на едно място с Конго или Сиера Леоне“, казва тя.
Факт е обаче, че себеусещането на българите е именно такова. Константинова също потвърждава това. „Българите поддържат самосъзнание на държава от третия свят: А на нас кой ще ни помогне? Нашите деца гладни, вие на Хаити ще помагате…“ Гледан откъм Порто-о-Пренс, този възглед наистина е абсурден.
Изследванията на „Галъп“, в които се задава въпросът „Как оценявате живота си по скалата от 0 до 10?“, показват, че от 90-те години на миналия век досега светоусещането на българите не се е променило особено. То варира в малки граници, в зависимост от икономическите спадове и пикове, но икономическите фактори сами по себе си не могат да обяснят защо българите са се чувствали еднакво доволни от живота си и през 1997 г., и през 2007 г.
Въпреки споделяното усещане за разпад всъщност България върви нагоре. През 1997 г. страната има доход на глава от населението едва 26% от този на ЕС (по паритета на покупателната способност и преизчислен за 27-те страни членки). През 2007 г. той е вече е 40% спрямо европейския, т.е. е скочил с 50 на сто. По други обективни критерии като продължителност на живота страната не само не се е срутила, но дори има минимално подобрение. По данни на Световната здравна организация в България се живее две години повече спрямо 1990 г. От десетина години посоката, с други думи, е нагоре, не надолу.
Може би е виновна Османската империя, може би социализмът, може би…
„В тая страна има много слънце, но има и някаква тъмнина, която се разсипва като черен прах дори в сиянието на самата природа. Не е ли то черният прах на един груб живот – с много празници в календара и с никакъв празник в сърцата…“, пише Яворов.
Теорията не дава категорично обяснение за този български парадокс. Сун Уенг казва, че няма обяснение защо е тази разлика в данните за България. „По принцип няма връзка между богатството и субективното преживяване на благополучие“, обяснява психологът Пламен Димитров, председател на Дружеството на психолозите в България. Фактор е по-скоро културата, в която живеем. Икономистът и програмен директор в Центъра за либерални изследвания Георги Ганев също смята, че българският случай по-скоро трябва да се обясни с особено психологическо преживяване на историята.
Някой биха го свързали с прословутата „българската работа“. Всъщност Иван Хаджийски, на когото се приписва фразата, иска да я опровергае в „Оптимистична теория за българския народ“. В средата на 30-те години на миналия век той описва „националната обърканост“ с навлизането ни в края на XIX век в капиталистическия свят, без да сме готови за това. Българите имитират неговата външна показност, но постигат материалния статус не с търговия и предприемчивост, а с „лека печалба на държавната трапеза“. Но изобщо не са обречени на неуспехи.
„Откак съществува независима България, българите са очаквали от държавата да им предостави не толкова благоденствие, колкото сигурност, да им „покрие рисковете“, така че ако спечелят, да спечелят за себе си, а ако загубят – да загубят за (сметка на) цял народ. Социализмът само драматично усили тези тенденции“, обобщава Ганев.
Анекдотично погледнато, най-щастливите периоди в близката ни история са тези, в които има най-много преразпределение. Например краят на 60-те, когато започва масовото преселение към града, или пък за периода около присъединяването към ЕС между 2006 и 2008 г., когато имаше икономически растеж и рязко нарастване на достъпа до еврофондовете.
„Навлизането на някакви пазарни отношения е естествено съпроводено с два процеса – намаляване на индивидуалната сигурност (много хора имат много добри заплати, но това още утре може да се промени, ако останат без работа примерно) и увеличаване на неравенството.“ В българското общество, което не разчита на предприемаческата култура, загубата на сигурност се преживява като еквивалент на обедняване и оттам предизвиква тревоги и усещане за нещастие, обобщава Ганев.
Има ли общество без доверие?
Така 90-те години се получава нещо странно – държавата-майка е изчезнала, но пък се е върнала онази система, която допуска някой избирателно да я използва за собствена изгода. Българската държава имитира модерните си аналози на Запад, но само външно. Проблемът са не толкова дразнещите политици, колкото усещането, че тя не осигурява дори и минималната сигурност, която се очаква от нея. Социологическите проучвания показват, че хората в България масово не вярват на околните и смятат, че това важи и за другите.
Психиатърът и преподавател в Нов български университет Румен Петров смята, че една от причините за българското черногледство е именно в разпада на публичните системи, които се грижат за човека – образование, здравеопазване, полиция, социални грижи. Или по точно в начина, по който те са устроени изначално. Без тях няма как да се появи чувството на елементарна сигурност, над която идва културата на благополучието.
В България разпадът на тези системи означава разпад на връзката с други хора въобще. Въпреки усещането за индивидуализъм у българите всъщност повечето международни изследвания (като скалата на Хофстеде) ни сочат като колективисти, които търсят подкрепа в собствената си група, била тя семейство или социална прослойка. Колективистите не търсят обществено взаимодействие, а по-скоро разчитат на тесните си контакти. Без наложените отгоре по-общи социални структури връзката между хората в обществото изчезва.
Разкъсаната социална тъкан е толкова важен проблем, че нейната неефективност влияе сериозно на личното усещане за щастие. Статистиката показва ясна връзка (виж графиката) – колкото по-малко доверие има човек към околните, толкова той е по-нещастен. Противно на разпространеното мнение, не можеш да си истински и устойчиво щастлив самостоятелно, в нещастна среда. „Щастието е условие, а не резултат на успешна гражданска дейност“, потвърждава историкът и преподавател в Софийския университет Георги Казаков. Той намира връзка между обществата, които са на челните места по индекс на щастието, и културната традиция, в която индивидуалното благополучие не може да се развива за сметка на общото, както и обратното. „Това е старата европейска традиция на Древна Гърция и Рим, която гледа на щастието като ключова политическа категория, която може да се култивира и развива.“
Това е може би най-важният неикономически фактор, който обяснява проблема със задоволството от живота. Значението му се измерва с прост експеримент – на изпуснатия портфейл. Изследователите доказват, че там, където хората масово очакват портфейла да бъде върнат (например Норвегия), оценката за живота е по-висока спрямо места, където не очакват (например Танзания). В материално изражение това изглежда така – за да компенсират липсата на доверие, доходът на танзанийците трябва да скочи моментално с 40%. България между другото се намира малко над Танзания в общата скала на щастието.
Без доверие и без социални системи естествено нараства отчуждението. То води до липса на желание за промени, до здраво стискане за статуквото и ограничаване на фантазията. „Едно от първите неща, които чужденците забелязват в голяма част от българите, е, че те често се оплакват, без да правят каквото и да било, за да променят причините за негативните си преживявания“, отбелязва д-р Димитров. Именно отчуждението според него е в основата на усещането за субективно неблагополучие, за безизходица, безсмисленост и безпомощност. Ако не вярваш на другите, няма да искаш да правиш нищо с хора извън близките и роднините – нито бизнес, нито демонстрации.
Така хората градят предпазни стени и „фасадни поведения“, по думите на Димитров. Това е стратегия за адаптация към някакви граници и правила, в които никой не вярва, но и няма сили да разруши самостоятелно. „Затова дори когато постигат резултати, естественото чувство е на неудовлетворение. Поради тази причина и хора с високи доходи и престижни професии се чувстват много тревожни и объркани и често пъти имат ниско самочувствие.“ А, както казва писателят Захари Карабашлиев: „колективната тревожност е сериозен проблем – тя помага единствено на фармацевтичната индустрия и на погребалните бюра“.
Щастие напук
Тези тъжни реалности са верни и познати до болка. Но те не са уникални за България и не пречат на хората в други държави около нас да изпитват повече щастие от живота си. Успехът ли влияе на позитивната настройка или обратното? Възможно ли е да сме по-щастливи днес и доколко пречи черногледството?
„Личен, социален живот, икономика – всичко е тотално свързано, ние сме едно цяло. Наскоро сравняваха настроението в социалните мрежи и скоковете на фондовата борса в Ню Йорк – оказва се, че Dow Jones трепти в унисон с настроенията във Facebook. Едва ли това е изненада за някого“, посочва Захара Карабашлиев. Разбира се, доходите са голяма част от обяснението колко щастливи са хората. Професор Джъстин Уолфърс от University of Pennsylvania (един от авторите на изследването „Икономически растеж и себеусещане за благосъстояние“) смята тази връзка за правопропорционална и много устойчива. „Не ми се струва правдоподобно да твърдим, че Бурунди е бедна страна, защото хората там са нещастни“, казва тя. Уолфърс обаче приема, че има и обратна връзка между богатството и чувството на удовлетворение. „Когато сравняваме доходите и щастието на различни хора в рамките на една държава, може да се предположи, че тези с по-ведри и радостни нагласи са по-добри работници, вземат по-добри решения и така печелят повече пари. В крайна сметка кой би искал да наеме на работа кисел човек?“
Българите са едновременно близо и далеч от стара Европа. Доходът сам по себе си е по-маловажен фактор от това с какво го сравняваш, а тук възможностите за подобни упражнения са безброй. Най-видният пример е Гърция. През цялото време на бушуващата гръцка криза коментарите към нея се въртяха предимно около заплатите, които съседната държава получава, сравнени с българските и най-видимият източник на задоволство в коментарите по форумите беше поредното сваляне на гръцките заплати. Това е нож с две остриета. В конкретния случай колективното щастие може да се вдига от чуждото нещастие, но ако механизмът работи по този начин, всяко вдигане на доходите, например в Румъния, би означавало автоматично увеличаване на нещастието тук. „За добро или за зло ние не се сравняваме с държави като Монголия, Никарагуа или, да речем, Заир, а винаги с тези, които са най-напред. С американци за едно, с французи за друго, с германци за трето. Пропускаме обаче да отчетем културно-историческия процес, довел до това тези нации да са там, където са, а ние – там, където вече не искаме да бъдем“, казва Захари Карабашлиев.
Много интересен отговор идва от странно място. В проучването „Ценностните ориентации на българските бизнесмени“ на Асоциация за социални изследвания и приложни изследователски практики цели 80% от хората, които управляват бизнес с поне 10 наети, демонстрират позитивни емоции. Елементарното обяснение е, че те имат пари, още повече че проучването е публикувано през 2008 г., време на икономически бум и балони. Изследователите обаче не откриват пряка връзка с материалния успех, а по-скоро с факта, че бизнесмените са хора, които управляват живота си.
Иска се повече от лично щастие, за да се стигне до икономически бум, но предприемачът Стийв Кайл, който работи от години в България, е убеден, че щастливите хора създават по-добър бизнес. Най-малкото защото, ако харесваш това, което правиш, влагаш повече усилия, мислиш повече, чувстваш се по-отговорен. Личната му битка като работодател е да се пребори с традиционната офис култура – с разбирането, че да си добър в работата си означава да си сериозен, да не говориш много, да не задаваш въпроси, да се взираш в компютъра, да идваш рано и да си тръгваш късно. Тъкмо обратното – работното място трябва да ти дава свобода и забавление, убеден е той. „Израснал съм между Австралия и САЩ, където ни учеха, че емоциите нямат място в бизнеса. Ами тъкмо затова харесвам Европа – тук все още има човечност в бизнес отношенията. Хората не се притесняват да показват емоциите си – ако са ядосани, крещят, ако са доволни, им личи“, разказва Кайл.
Ако финалът на този текст беше написан от класически негативино настроен българин, той вероятно щеше да звучи така: Дали заради черната пелена, която повечето хора сами пускат пред очите си, или заради комбинацията с някакви негативни обстоятелства, но песимизмът вероятно ще продължи да програмира бъдещето ни – чака ни това, което си пожелаем. Звучи като проклятие, нали? Ето оптимистичния вариант: да се чувстваме по-щастливи е напълно постижимо и зависи на 100% от нас. Не ни трябва държавата, не е необходима някаква сложна реформа. „Със сигурност от усмивки не се забогатява. Но дори да не забогатеем, какво ще загубим, ако се усмихваме по-често“, пита Захари Карабашлиев.
По темата работиха:
Илин Станев, Зорница Стоилова, Люба Йорданова, Светломира Гюрова, Калина Горанова, Огнян Георгиев, Алексей Лазаров
