Разказ от Ибрахим Бялев
.
Живеех на село и то беше моята крепост. Дните си приличаха, минаваха без особена разлика – ако не броим студа и жегата, които понякога прекаляваха.
Къщата ни беше каменна, на два етажа, ние живеехме на горния. Там имаше голямо предверие, наричахме го потун, с централна стая, в която имаше камина – оджак, и още четири стаи, които ползвахме за спане.
Прекарвахме времето предимно в стаята с оджака, където се готвеше и се хранехме. Но най-приятните мигове идваха след вечерята, когато възрастните запалваха цигарите си и почваше да се нарежда план кой какво ще прави на следващия ден. След плана започваха дългите разговори, дори икиета*, приказки. Един разказва, другите слушат; а аз все питах, питах, докато не се уморяха от мен и не ме сложеха на мястото ми. След това един по един си заминавахме по стаите да спим.
На долният етаж имахме овце, кози, крави, коне и разбира се кучета. Да кажа, че бяха част от живота ни, ще е малко – те бяха нашият живот. Когато се прибираха от паша, обикновено настъпваше суматоха, майките бързаха да видят рожбите си и да ги нахранят. След това всичко утихваше, чуваше се само звънът на чановете, така дълбоко впит в мен, че още го чувам.
До оджака имаше едно място, което беше предназначено само за дядо ми. Там не сядаше никой, дори и дядо да не беше в стаята. Дядо ми беше строен човек с бяла брада, имаше чалма на главата, без нея не излизаше никога. Имаше и един червен пояс, в който слагаше много неща – табакерата с цигарите и чакмака**, с който ги палеше; разбира се и праханта, от която, след като се запалеше, излизаше невероятна миризма.
– Остави го утре на мен – каза дядо на баща ми, като ме гледаше. Подобни неща, веднъж изречени, за нас бяха закон.
– Хайде, сине, ставай – чух на другата сутрин строгия глас на баща си. След който непременно трябва да станеш, че иначе последиците са лоши. На няколко пъти ги бях накусил и, да си призная, вкусът им бе отвратителен, даже болезнен.
Приближих се към него и лениво попитах какво да правя.
– Днес ще отидеш с дедето ти, гледай там да му помагаш, каквото ти каже, че е на възраст вече.
И се спусна по стълбата забързан за някъде. А аз седнах до оджака и зачаках да дойде дядо.
– Хайде, тръгваме – чу се гласът му от двора. Скочих веднага на крака и видях, че е приготвил двата коня. Като видях и брадвата, се сетих, че ще ходим за дърва.
Качих се на единия кон, дядо ми на другия и потеглихме заедно с кучето Лиско, което беше вирнало опашка и се радваше повече и от мен.
По пътя, който беше бая стръмничък, дядо ми говореше за неговото детство, кое как е било. Така стигнахме до мястото, където щяхме да берем дърва. Покрай нас беше изпълнено с дървета – бук, дъб, имаше и бор. Дядо се приближи до мен, хвана ме за рамото. Наклони се малко и попита:
– Кое дърво да отсечем? – гласът му звучеше доста несигурен, което ме озадачи. Дори нотка вина се прокрадваше в него.
– Хей това – посочих аз най-хубавото и най-високото.
– Защо точно него избра? – изрече дядо с разтреперан глас.
– Защото то е най-хубавото и най-високото, затова.
– Слушай сега какво ще ти кажа и го запомни. Това дърво няма да го сечем, ще отсечем ей това – и показа едно друго, което се беше наклонило почти до земята. Пусна рамото ми и се запъти към него. – Това дърво е болно, не може да вижда слънцето, няма да живее дълго – каза. Почувствах как не на мен говори, а на дървото. Сякаш искаше прошка от него, че ще го сече.
– Виждаш ли братовето*** му как са засъхнали, виждаш ли…
.
––––––––––––––––––––––––
* устно предание, разкази предимно по истински случаи от миналото
** парче метал, използвано заедно с кремък и прахан за паленето на огън
*** клоните
