Иван Бутовски, в. „168 часа“
– Господин Константинов, като репресиран и дългогодишен борец срещу диктатурата смятате ли, че има справедливост за хора като вас?
– Не става въпрос само за хората, които са пострадали. Смятам, че колкото и това понятие да е общо и трудно за дефиниране, никаква справедливост няма и за народа като цяло. В крайна сметка тези, които бяха добре преди така наречената промяна или подмяна, отново са добре и имат всички ключови позиции.
– Как си обяснявате това развитие на нещата?
– Със създаването на нов Свещен съюз, който трябваше да гарантира „меко кацане“ за рухващата от студената война съветска империя. Нашето нещастие, на всичките народи от Централна и Източна Европа е, че се образува нещо подобно на Свещения съюз след епохата на Наполеон. Чрез него успяха да тушират революционната ситуация и ние сме още в един нескончаем мирен преход, който на България струва поне 10 пъти повече от най-кървавата революция. Защото от 9 млн. останахме 6 млн. души.
Още през 1975 г. тогавашният заместник държавен секретар на САЩ от администрацията на президента Ричард Никсън Хелмут Зоненфелд в свой секретен доклад предупреждава: „Съветският съюз навлиза в своята най-тежка криза от началото на съществуванието си. Тази криза засяга и сателитите му и първата страна, в която ще настъпи социална експлозия, е Полша. Не можем да си позволим да се изправим пред революционна ситуация от Тихия до Атлантическия океан, защото това ще ни струва много по-скъпо от трета световна война. Затова трябва да убедим съветските ръководители в необходимостта от извършването на дълбоки реформи.“ Всичко това формално намери израз в състоялото се на следващата година съвещание в Хелзинки.
– Съветският съюз е послушал Запада?
– Не. Съветското ръководство по това време се олицетворяваше от Брежнев, който вече беше жив труп, и вместо да се възползват от тази формула и да приемат подадената им ръка, те нахлуха в Афганистан. В 1980 г. наистина кризата в Полша беше колосална, „Солидарност“ събра 10 милиона членове. Със съвместните усилия на Запада и Изтока се направи всичко възможно, за да се матира революционния характер на „Солидарност„ и дадоха карт бланш на Ярузелски да арестува 45 000 активисти. На сцената се появиха Лех Валенса и неговите приятели интелектуалци от рода на Адам Михник, Яцек Курон и прочие. След като по този начин беше извадено революционното жило на „Солидарност“, се стигна до Кръглата маса в 1989 г. Вярно е, че един по един, режимите падаха, но това ставаше с взаимна договорка, при която капитулацията беше условна. В условията влизаше да няма процеси срещу виновниците за всички престъпления и да не се посяга на богатствата им.
– Все пак през 1953 г., когато взривихте паметника на Сталин, ситуацията не беше ли далеч по-мрачна?
– Аз съм бил винаги волунтарист и като такъв съм считал, че противопоставяне винаги е възможно. Вземете Унгарската революция, която насмете режима за 24 часа. Тогава дори армията премина на страната на въстаниците, партията се промени, а Държавна сигурност избяга. Значи е възможно. Събитията в ГДР през 1953 г. и в Чехословакия 1968 г. също го доказват.
– Искали ли сте пенсия или обезщетение като репресиран?
– За себе си никога не съм искал нито пенсия, нито обезщетение, но приятели от една организация ме накараха. Казват ми: „Ти като не ги щеш тия пари, дай ги на организацията.“ Затова и аз направих постъпки. Процедурата минава през областната управа. Две години ме мотаха. Тоя документ дайте, оня дайте – всичко проверяват. Накрая заместник областният управител, който, забележете, се казваше Сталин Генадиев, ме извика и казва: „Вие сте правилно репресиран и не може да имате обезщетение.“ Даже филм направиха от Германия по този повод.
– Когато ви номинираха за Комисията по досиетата, не ви приеха, защото сте осъждан, а сега този член беше отменен. Не сте ли доволен от това решение?
– Не е точно така. Осъждан съм, но след като се върнах от емиграция, се води дело по реда на надзора във Върховния съд и бях оневинен. Следователно срещу мене не можеха да използват параграфа от закона, че осъдени дори и реабилитирани не могат да бъдат членове на комисията. Тогава наредиха на Иван Драшков да се разрови в старите документи на ДС и да се опита да изкара, че съм едва ли не терорист. Парламентарната комисия, която по това време се доминираше от членовете на тройната коалиция, прие, че аз съм терорист и с този мотив ме отстраниха. Всъщност реалната причина беше, че те отлично знаеха, че ако бях научил пръв, че Първанов е агент, нищо нямаше да ме спре да оповестя този факт. Затова всички институции, включително и така наречената опозиция възприеха тази теза и си отдъхнаха.
В евангелието е казано: „Познайте истината, която ще ви направи свободни.“ За съжаление у нас хората нито искат да знаят истината, нито да бъдат свободни. Не става въпрос даже за покаяние или за наказание, а да се извади цялата истина. Но трябва да има воля за това.
– Често критикувате дейността на Комисията по досиетата, но не е ли тя ограничена по закон?
– Вярно, ограничена е от закона. Но вече се смениха няколко състава на комисии, защо не предложиха промени?
Най-същественото е, че така наречените архиви продължават да са изцяло под контрола на службите и комисията получава това, което те решат, че може да й се даде. Вторият проблем е, че нито комисията, нито който и да е, нямат никакво право да докоснат активираните агенти. Това дава възможност да се активират точно тези хора, които искат да ги запазят в тайна.
Освен това абсолютна лъжа е, че тези, които са били партийни членове, не ги вербували.
– Всесилни ли бяха службите на тоталитарния режим?
– Познавам ги добре, защото за мене има 10 разработки, от които 5 са навън, в емиграция, но въпреки това е мит, че бяха толкова силни. Имам много доказателства, че като професионалисти са нула, а и никак не са куражлии. Например преди години бях на гости у приятел. Разговорът е подслушван, а в него той ми чете свои мемоари и стига до едно място, озаглавено Pro domo sua – което на латински означава „За себе си„. Този, който е слушал записа, не е знаел израза и е написал : „Продомов псува„. В този вид доносът минава чак до Григор Шопов. Въпреки това отстрани в полето началството е сложило резолюция: „Да се установи кой е този Продомов, дето псува“.
Причината за всичко е в нашето овче поведение. У нас борба нямаше. Ако си спомняте, лозунгът при промяната беше оцеляването. Е, оцеляхме – с една трета по-малко. Един народ който си поставя за задача да оцелее, е свършен. Затова казвам, че тяхната сила беше в слабостта на народа.
– Успяват ли службите да влияят на съвременния политически живот у нас?
– Разбира се. Вижте например как доведоха Симеон Сакскобургготски за премиер. Как по друг начин освен със сътрудничество с КГБ може да се обясни, че политически емигрант като него три пъти е ходил в Съветския съюз още преди промяната. Пише го в биографията му, наречена „Един практичен цар“, чийто автор е един испански журналист. Вижте и българската опозиция как еволюира. Започна от СДС, който е един конгломерат, дълбоко инфилтриран от агентура, а така както върви, накрая и на Алексей Петров ще дойде реда да оглави опозицията. Какво пречи на Трактора да стане шеф на десницата?
– Възможно ли е агентурата на ДС все още да действа?
– Дори имам доказателства, че все още ме разработват. През 1998 година моята разработка, която се нарича „Сердар„, е проучвана от „опозиционера“ Димо Гяуров. Предполагам, че не от научен интерес се занимавал с досието ми. В 2007 г., когато ми отхвърлиха кандидатурата, поисках да си видя отново томовете. Тогава видях, че офицерите, на които е било възложено да търсят компрометиращи факти за мене, отново са си водили бележки. Предполагам, че не са спирали и до момента, защото един техен агент наскоро ми каза: „Бай Георги, ти и като умреш, ще продължим да те разработваме.“
– Може ли да се очакват някакви промени у нас?
– За съжаление, докато се съхранява това общество в преход с неговите класи, с наследниците на номенклатурата, не мисля, че нещо би могло да се промени без революция. Но не трябва да се заблуждаваме, този народ няма потенциал за такива дела. Той няма потенциал дори за много по-елементарни нива на съпротива. Умират десетки хиляди годишно от невъзможност да се лекуват или не им плащат по 6 месеца, по 1 година… и въпреки това всички мълчат или само мърморят под носа си. В същото време са съвсем далече от мисълта да се опитат да се организират, да поставят искания. При това не говоря за революция, а за действия в рамките на конституцията. Това е и причината новите поколения да не търсят решаване на проблемите тука, а да заминават в чужбина.
