Автор: Божидар Чеков
Запознах се с една българка от Германия. Тя живее в Берлин. Женена е за адвокат и има от него трима сина. Въпреки семейната натовареност, жената следва задочно право.
– Аз отглеждам германци – въздъхна тя – много бих искала обаче да се чувстват и българи.
– Именно това е идеята на Европейския съюз – опитах се да я успокоя – всеки да ползува документа си за самоличност в страната, която пожелае. Виж Даниел Кон Бендит, най-устатия френски депутат в Европарламента е по баща германец, а по майка – французин. Владее отлично двата езика. Познава „на пръсти” двете страни и гласът му се чува навсякъде.
– Знам, но с България не е така. Не часове, а дни са ми необходими да ти изброя трудностите, които срещам за децата си там…
Трудностите на българо-немската майка не са само нейни. Те са национални. Всяко второ семейство има „някой навън”. С тримилионна диаспора България е изправена пред проблем, който се опитва да не вижда. Средностатистическият българин в чужбина „прави” повече деца от сънародника си, останал в родината. Това означава, че извън границите на страната живеят, работят и учат повече от шест милиона граждани притежаващи „кръвна връзка” с България. Всеки, който докаже подобна връзка със страни като Германия и Франция, получава паспорт за 48 часа и ползва всички права като останалите граждани. Сегашният Президент на Германия – Йоаким Гаук, както и Канцлерката Ангела Меркел, са родени и израсли в страна, която настояща Германия не признаваше. В резултат на различните войни и последвалите договори, няма граница, която да се счита за справедлива. „Кръвната връзка” отхвърля разкъсването на нацията. Тя задължава ръководителите на всяка държава да я поддържат и защитават. Паспорта е документът – свидетелство за национална принадлежност. Всеки, който го притежава, получава същите права, както всички останали членове на нацията. Той има право да избира и да бъде избиран.
Далеч от тези принципи, България защитава „кръвната връзка” единствено с неделни детски градини. Законодателните пречки срещу „двойното гражданство” поддържат административна бариера между българи отвътре и българи отвън. Има и друга бариера, която е информационна. Българското общество е информирано обилно за всяко хрумване на Любен Дилов-син, но не знае нищо за най-уважаваните ни в чужбина сънародници. Трябваше един родолюбец, с американски паспорт, да бъде разкъсан от кучета на Витоша, за да се разбере, че има български професор в Колумбийския университет, работил на „Уолстрийт” и в Държавния департамент на САЩ.
Хора с български корени, издигнали се социално има навсякъде, и на Запад, и по-близко до България. Повърхностният поглед върху въпроса с българите от чужбина само „вади очи вместо да изпише вежди”. На среща с бившият министър Божидар Димитров, попитах:
– Паспортите, които давате на македонците, дават ли им същите права като на българите? Възможно ли е притежател на такъв паспорт да стане кандидат-президент на България?
– Разбира се, че може! – отсече така категорично Димитров, че разговорът ни относно паспортите приключи.
Претупаната на бързо работа, обаче, винаги свършва със срам за майстора. Поради това, в сегашния момент на скръб и възмущение, един въпрос не ме оставя на спокойствие:
„Щяха ли да вилнеят по нашите улици глутници от бесни кучета, ако вместо Желю Желев българите бяха избрали на времето за Президент – Професор Ботьо Тачков?”
Париж, 11 април 2012 г.
Написано във Фейсбук
Средностатистическият българин в чужбина „прави” повече деца от сънародника си, останал в родината. Това означава, че извън границите на страната живеят, работят и учат повече от шест милиона граждани притежаващи „кръвна връзка” с България. Всеки, който докаже подобна връзка със страни като Германия и Франция, получава паспорт за 48 часа и ползва всички права като останалите граждани.
Да, но в държави като Германия и Франция – не и в страна (уви, само географско понятие, но не и държава!) като България…
Преди около тридесетина години Институтът по демография при Българската академия на науките организира широко обсъждане на темата за българската диаспора. Участвуваха юристи, демографи, дипломати. Тогава предложих в Закона за българското гражданство да бъде записано, че „Български гражданин е всяко лице, поне един от родителите на което е българин“ (българин, не непременно български гражданин).
Мудната „държавна“ администрация, последвалите политически „промени“ забавиха приемането на новия закон. Когато най-после той беше приет от „Парламента“, вестниците писаха (ден преди обнародването му), че е възприет моят вариант.
Радостта ми трая по-малко от ден до пладне. Когато си купих пресния брой на „Държавен вестник„, се оказа, че изискването не е родител-ят/ите да е/са българ-ин/и, а „български граждани-н“. Така мъдрите български „законотворци“ предпочетоха да загърбят българския произход, а да наблегнат на виртуалната юридическа връзка на родителите с „шапката“ (държавата).
От което произлезоха редица преимущества за властниците и огромни затруднения за нашите сънародници от диаспората.
Развързаха се ръцете на безскрупулни държавни бюрократи да забогатяват на гърба на чакащите с години да получат българско гражданство автентични българи от диаспората.
Нямащи нищо общо с България и българското съмнителни фигури от „подземния“ бизнес получаваха светкавично български паспорт – срещу солидни компенсации, дадени „под масата“. Нищожества, облечени с власт, получиха шанса да се изживяват като олимпийци, садистично унижавайки автентичните ни кръвни роднини с нерешаване с години на молбите им за българско гражданство.
Влизането на страната в Европейския съюз допълнително наля масло в огъня на бюрократичната алчност – българският паспорт се оказа многожелан за мнозина търсачи на лесно щастие, с които родните „паспортодавци“ бързо намираха „общ език“.
Тъй върви… България – „майка“ за чуждите, мащеха – за своите.
А населението блее.
Все пак отвреме-навреме се появява някаква надежда – не всички спят, има 2-3% будни.
Като автора на „Кръвната връзка“ г-н Божидар Чеков.
За което го и поздравявам.