Автор: Горан Благоев*
Спомням си как преди доста години като млад репортер в „По света и у нас“ направих репортаж за състоянието на столичните църкви ден след Великден – купища полуизгорели свещи и черупки от яйца във всякакви нюанси.
Горките клисари трудно смогваха да заличат следите от „празнуването“ на най-великия и най-светъл ден в годината. От тогава масовото отношение към този празник е все същото – то ни най-малко не се променя към добро и все още сме далеч от онова, което той ни спомня… Ние повече се тревожим за цените на всичко онова, което ще погълнем на трапезата, и почти не си даваме сметка, че този празник, както всеки друг, не ни е даден за почивка и за свободно време, в което можем да разпускаме сред природата или на екскурзия, да се преситим от удоволствия и забавления, да забравим напрегнатия делник, който неминуемо следва.
Този празник настина ни е даден за забрава. Но да забравим света с неговия хаос, истерия, насилие и саморазруха, в неговата вечна незадоволеност и алчност. Да забравим делничното настояще и да осмислим живота си през призмата на вечността. Да се погледнем през очите на Бога, за Когото хиляда години са като един ден. Представете си колко жалки и колко банални изглеждат на този фон нашите боричкания, амбиции, страсти?! Колко безсмислена е нашата суетня из молове и супермаркети, свеждайки най-великия празник до кулинария и тържество на сетивата – залъгавайки душите си кога с първични преживявания, кога с префинен хедонизъм. Лишивайки ги от онова, което е единствено потребно – срещата им с Този, който превръща тази нощ в най-необикновената нощ в историята на света. Тогава не е имало предпразнична шетня, купища яйчени черупки или обезумели тълпи със свещи. Имало е един празен гроб, изпълнен със светлина, която може да се почувства единствено с душата…
В онази нощ Той обновява човека и го връща към изначалния божествен план – да бъде съвършен и безсмъртен, подобно на ангелите, призван да се „обожи“, т.е. да бъде способен да приема по-голяма и по-голяма благодат от Бога и накрая да се съедини с Него. В онази нощ, чрез своето Възкръсване, Спасителят показва онова, което предстои за всички човеци – безсмъртие не само за душата, но и за тялото. Плътта, до тогава тленна и преходна, отново е дарена с вечност, т.е. с нетление. А смъртта, макар да продължава да съпътства човечеството, вече няма власт над него – защото физическата смърт е само началото на новия живот, живота в Бога. Но за да се случи това, християнинът е призван, подобно на зърното, да умре в своята греховна същност и да покълне като нов, духовен човек – т.е. постоянно да се самоусъвършенства, следвайки предначертаното за първия човек преди грехопадението – да се изкачва нагоре и нагоре, докато не се уподоби на Бога.
В нощта на Възкресение Спасителят връща на човечеството надеждата за вечността – в и чрез Небесното царство. Как ще изглежда тази вечност – никой не знае – християните я предвкусват в тържеството на празника и общението с Бога чрез светата литургия. Чрез тихата радост на вярата, че Той наистина е Възкръснал. Звучи като красива приказка, но е Истина. Единствената за тези, които вървят по пътя на Бога. Те не се тревожат от цените на агнешкото, яйцата или козунаците и не се притесняват, ако не са си купили нещо ново за празника. Те не униват, когато ги връхлети изпитание и вярват, че след най-непосилното страдание настъпва облекчение и радост. Те почитат във всеки човек до тях божието чедо, независимо дали то ги гледа сърдито или им се усмихва. Те знаят, че празниците не са поредните почивни дни, а онова единствено и неповторимо време, в което човек може да спре и да чуе гласа на душата си – онзи глас, чрез който ни говори Възкръсналият. Да, може да ни е трудно да се разпознаем сред тях. Но имаме надеждата да бъдем. Да станем като тях. И в тази единствена и неповторима нощ на Възкресението можем да направим първата крачка, ако още не сме го сторили.
Да се опитаме да забравим грижите и делата си. Да не приемаме, че нощта на Възкресение е само промеждутък между киното или ресторанта и нощния клуб – половин-един час, в който да наминем пътьом през храма, защото там става нещо интересно. Да не се превръщаме в тълпа, която обсажда църквите, която се блъска, кикоти, дрънка безсмислено или подпалва по невнимание коси, дрехи и каквото й се случи на пътя й. Да не израждаме тържеството на вярата в оргия на открито, посягайки към яйцата и козунаците, веднага щом чуем първото „Христос, Воскресе!“, а после бързичко да се отправим към дома, внимавайки свещичката ни да не угасне, защото сме чули че „не е на хубаво“.
Да прекрачим тихо прага на храма, за да съпреживеем празника в неговата пълнота – в пасхалното богослужение, което съвсем не свършва в полунощ, а едва започва. Да чуем гласа на Църквата, която ни зове към трапезата на Бога, единствената, която има значение за вярващите: „Всички влезте в радостта на своя Господ! Постили и непостили, веселете се сега!… Всички се насладете от тоя пир на вярата…“
И после, когато храмът утихне в ранните часове на новия ден, да си тръгнем с обновени души – чисти като деца, които не познават фалша, суетата и лицемерието, защото могат само едно – искрено да обичат и да се радват в любовта. Успеем ли, ние наистина ще сме запалили в душите си светлината на Възкресението, която Бог ни донесе, за да озари пътя, водещ при Него.
Източник: БГНЕС
––––––––––––––
Горан Благоев е автор и водещ на предаването „Вяра и общество“ по БНТ. От 1994 г. на него са поверени коментарите и на всички директни предавания по националния ефир на честванията от официалния ни празничен календар. Негова е и авторската концепция на рубриката „Национален календар“, която се излъчва повече от десетилетие. Новата му книга „Истории за плач и за надежда“ (октомври 2011 г.) съдържа и документални изследвания на малко известни събития и личности от нашето минало – някои от тях са свързани с провалени национални или църковни каузи.
