Разказ от Ибрахим Бялев*
Не съм тук, поне не и духом. Духът ми е влюбен, затова ме оставя все сам. Обича да ходи при любимата си, но не му се сърдя. Като го гледам как се старае да й се хареса, даже го насърчавам, дано да успее да отпие от чашата на щастието. Духът ми не е като мен, той е доста по-млад, буен и красив, както се казва, наперен. Не се спира пред нищо, високомерен е, не се подлага лесно, обича шегите, закачките, усмивки не му липсват.
Аз нямам голям избор, обречен съм на търпение и съгласие. Всеки изминал ден, а сега вече и час, се натрупват негативи и трябва да ги приемам, да им правя място, дори в сърцето си. Но има едно малко местенце, което пазя с меч и огън. Знам, че загубя ли и него, ще загубя цялата битка. Това място е за духа ми, винаги го почиствам старателно. Правя така, че да му е удобно, да иска да се връща при мен.
Този път пак ще ме остави – мрънка си нещо през носа и чака да дойде времето, когато ще се види с нея. Постоянно поглежда към часовника, а той тиктака ли, тиктака. Не се стърпявам и го подпитвам леко:
– Какво ще й кажеш този път?
– Аз ли? – сепва се. (То като че ли има някой друг тук, ама нейсе…) – Ще я погледна в очите и ще й кажа, че я обичам, а след това още един път и още един път, докато се усмихне. После ще я хвана за ръката и ще полетим, и ще…
– А ще й кажеш ли истината? – прекъсвам го. Настъпва мълчание.
– Вече ти казах, не искам да я загубя. Когато му дойде времето, сега – не. Трябва да тръгвам.
– Рано или късно ще научи… – прошепвам след него, но вече е късно, пустотата обзема всяко кътче на стаята и сърцето ми. Задавам си още въпроси в тъмното: „Когато научи истината – за това не искам да мисля… Дали ще е достатъчно силна да я преодолее? Ще бъде ли искрена с мен?”. Времето не минава, заковава се на място… „А ще иска ли да дойде тук, в тази обреченост и безнадеждност?”. Усещам сълзите, как тихомълком напускат лицето ми.
Не ми остава друго, освен да взема да почистя пак мястото, предназначено за нея. Да се надявам… Да чакам духът ми да се върне.
На вратата леко се почуква. Изтръпвам. Толкова бързо – не, нещо е станало… Когато поглеждам, на прага виждам духа си, сияещ от радост… За пръв път го виждам такъв.
– Какво стана, казвай бързо! Ела, казвай!
– Готов ли си да ни приемеш? – изрича на един дъх.
– Кого, сега ли, но как, тя тук ли е…
На прага изгрява лъч, който заслепява всичко. Не казвам нито дума – тя е тук, това ми стига. Опитвам се да стана, напрягам всички сили… – но чудо не става, оставам като закован. Тя идва към мен, движи се, пристъпва. Навежда се край банката с тръбичките, до иглите, забучени в ръцете ми…
– Да, знам, духът ти ми разказа, затова дойдох. Духът на твоята любима може всичко.
––––––––––––––––––
* Други произведения от същия автор можете да намерите тук, тук, тук и тук.
