С Костадинка КУНЕВА, синдикалистката, изгорена в Гърция с киселина, разговаря Анна ЗАРКОВА
– Г-жо Кунева, чухме, че гръцкото следствие праща в архива разследването срещу злодеите, които ви изгориха с киселина. Над 3 години минаха, откакто се опитаха да ви убият, задето като синдикален лидер бранихте правата на чистачите в Атина.
– Две дела бяха образувани в Гърция за това, че хвърлиха по мен киселина. В първото се търси извършителят и неговият поръчител. То се прекратява, защото изтича законовият му срок. Но продължава второто разследване, в което се проучват всички фирми за почистване – дали спазват нормативите, какви хора работят в тях, в какви връзки са помежду си. По него има разкрития, но е рано да се каже какви.
– Гръцките профсъюзи, които организираха масови протести във ваша защита, бяха убедени, че работодатели в сферата на чистотата стоят зад покушението.
– Да, защото аз получавах доста заплахи именно заради синдикалната дейност, с която се занимавах. Бях чистачка в атинското метро и главен секретар на Синдиката на фирмите по почистването в Атина и Пирея. В организацията участваха хора от 80 фирми в бранша и отделно домашни помощнички от десетки националности.
– С какво ви плашеха?
– Че ще ме убият. По телефона ми го казваха. Пращаха ми хора с такива закани – колежки, познати и непознати. Увещаваха ме да спра да се занимавам със синдикатите. Казваха ми: що за глупост е да претендираш за законност в низините, при чистачите, нали виждаш, че и горе в политиката няма управия…
Тормозеха ме всячески – пишеха лъжливи доноси срещу мен до съда…
– Не разбирам как така една чистачка, и то чужденка, може да бъде забелязана от богатите и да стане трън в очите им даже?
– Синдикалната дейност в Гърция е много по-значима от тази в България. Всичките права, които гръцките работници имат, са извоювани с борби, с кървави борби.
Днешните българи получаваха наготово трудовите си права при социализма. Сега ги губят, но се спасяват поединично.
Обикновените гърци разчитат много на синдикатите. Аз като лидер се борех да спрат да ни режат заплатите. Ние работехме по 6 часа и 40 минути на смяна. Нарочно беше направено така, че да не ни плащат за пълен работен ден от 8 часа. И почивките ни не се спазваха. Така мамеха не само нас, а и болничния персонал, и част от администрацията.
Аз изрових европейските закони – че ни се полагат пълни заплати. Извикахме на проверка осигурителни институции и инспектори по охраната на труда. Събрахме архив, който жестоко удари работодателите. Доказахме, че те не спазват нито договорите, нито гръцките и европейските закони.
– Какъв беше резултатът?
– Убеждаваха работниците, че аз лъжа. Някои вярваха, особено малограмотните. Аз не че съм много учена, но съм завършила история…
От синдиката бяхме залепили в метрото обяви – за правата на работниците по Трудовия кодекс. В отговор някой напечата специални плакати: „Костадинка Кунева лъже!“ Облепиха с тях стените на стаичката ми. По едно време никой не смееше да говори с мен, даже мои приятелки не смееха да ме поздравят. Минаваха край мен с наведена глава.
Най-много се разгневиха работодателите ми след една среща с тях на синдикалисти и инспектори от социалното министерство. Беше 2-3 седмици преди да ме залеят с киселина. С часове говорихме на тая среща. Накрая бяхме така изнервени всички, че за малко да стане бой с юмруци. Аз взех думата накрая. Бях рязка, цитирах нормативи и протоколи от проверки. Представителят на министерството слуша, слуша и ядосано се обърна към работодателите: Аз защо не ги знам тези неща?!
Тази среща беше уговорена между тях. Но аз развалих уговорката май.
– Скъпо платихте за това.
– Да. Три години и половина откакто ме заляха с киселина, претърпях над 25 операции – повечето с пълна упойка, от 3-4 часа нагоре. Поне две години още през месец-два ще трябва да се подлагам на още операции. Киселината изгори трахеята ми. Изгубих едното си око, остана 30% от зрението ми. Отровата разтопи гласните ми струни, дишам през трахеотомия (тръбичка). Не знам дали някога пак ще мога да поемам дъх през носа и устата си. Изгорен е клапанът на стомаха ми. Спя седнала. Не мога да лежа, защото киселините ме изгарят.
– Чу се, че за атентата срещу вас е задържан един албански емигрант.
– Беше погрешка. Албанското момче беше изгонено от работа. Аз му помагах, водех го по институциите да подаде жалби, за да му платят обезщетение от фирмите по чистотата. Задържаха го, защото от него бяха последните обаждания в моя телефон.
– Много българки работят като домашни помощнички в Гърция, нали така?
– Страшно много. Работят и като чистачки в метрото.
– След покушението срещу вас имаше обещания, че законодателно ще се сложи край на безправието им. Така ли стана?
– Да. В метрото вече се спазва петдневната работна седмица на чистачите. По-рано нито ни даваха почивните дни, нито ни ги изплащаха. Получавахме със зор по един почивен ден на месец. След станалото с мен заплатите пораснаха с 200 евро. А вземахме месечно по 400 евро, колкото са помощите за безработни…
При домашните помощнички обаче не настъпи промяна. Законите не стигат до тях. Домовете, в които работят, са частна собственост. В тях трудно се влиза на проверка. И никой не знае домашната помощничка колко часа е работила, яла ли е, пила ли е вода.
Наскоро една жена, плачейки, ми разказваше: пращат я да пазарува 4 пържоли, 4 картофа. А петата в дома е тя. Позволяват се само да топи с хляб олиото, в което е готвила. По закон на домашните помощнички се полага един почивен ден седмично. Но повечето не го получават, или не го ползват – не смеят да излязат на улицата, понеже са незаконни… Въпреки това има много българки на тази работа. Понеже в България пък съвсем няма с какво да си вадят хляба.
– В кризата намаляха ли българките, които търсят в Гърция препитание?
– Някои заминаха. Накъде – не знам.
– Вие защо напуснахте България?
– Синът ми се роди с болно сърце. Кардиолозите в България ми поискаха много пари за операция. Направих сметка, че до края на живота си не мога да ги събера. След демокрацията имах в Търново малко магазинче за дрехи. Затворих го и тръгнах да търся зад границата спасение… Изгарянето не бях предвидила обаче.
– Окайваш ли съдбата си?
– Не се самосъжалявам. Във всяко лошо има и добро. Благодарение на нещастието си се запознах с много добри хора. По-рано мислех, че егоизмът царува над човечеството, но видях, че не е така. Обикновени хора след нападението ми оказаха голяма подкрепа – на мен, на майка ми, на детето ми.
Като излязох от болницата, видях Атина залята с плакати – „Костадина, не си самичка“. Още ги виждам по мостовете, когато излизам.
– Телевизията показа масовите протести във ваша защита.
– 30% от разходите за операциите ми пое гръцката осигурителна институция. Обикновени хора ми дариха останалото – работници, пенсионери, повечето непознати. Внасят по сметката ми, носят у нас…
– Предполагам, че след всичко, което сте претърпели, обществената дейност ви плаши и отвращава.
– Не. Аз не съм спряла да се занимавам с обществена дейност. Нищо, че не мога да се движа и да говоря както преди. В болницата идваха при мен синдикалисти, давах им идеи. Сега участвам в движението на жените против дълга в Гърция.
– Против дълга?
– Дългът на Гърция не е истински. Голям процент от него е измислен. Европейските пари и стоки, за които завиждат на гърците, не са идвали при тях, при обикновените хора, те са се разпределяли във властта.
– Гърция ли стана вашата родина? Тя ви дари жилище.
– Моята родина е България, аз друга нямам. Но се смятам и за гражданин на света. И във Франция се налага да живея, там ми правят операции. Имам идея да направя международна организация в защита на хора, залети с киселина. Запознах се с такива хора в Гърция, Турция, Сърбия. Мой съмишленик е например един гръцки адвокат, залят с киселина, защото по едно дело засегнал престъпни интереси. Имам проект за предложение до Европейския парламент – за строг контрол над продажбата на киселини, какъвто има за наркотиците.
– Сега сте в България, скоро си заминавате.
– Връщам се отвреме навреме. Синът ми много харесва Силистра, където съм родена.
– Как се променя България през вашите очи?
– В провинцията е много потискащо. В Силистра, Търново, Габрово – всичко е старо, ръждясало. Дупките по улиците стават все по-големи. Хората изглеждат все по-зле – отрудени, недоволни, потъмнели. Няма работа, няма я надеждата от началото на демокрацията. Всичко овехтява и издава мизерия. Новите постройки тук-там показват контраста между бедни и богати.
– Но гърците са по-зле от нас.
– Това е лъжа. Дългът им е по-голям от нашия, да. Перспективата им може би е по-мрачна. Но засега хората в Гърция живеят много по-добре от нашите. Имат икономически запаси и имоти, от които вземат наеми. Въпреки това са на улицата и се борят за правата си. А българите робски си мълчат. Чакат да дойде я царя, я някой друг герой да ги направи щастливи и богати. Но такова чудо няма да стане.
Източник: в. „Труд”
