Няма страна, в която пенсиите да не са проблем. Причината е ясна – липсата на достатъчно пари. Как досега имаше, а сега пък няма?
Глобализацията, конкуренцията, спекулата и демографската криза са част от причините. Математическото обяснение и финансовата логика обаче не винаги успяват да убедят най-чувствителните привърженици на колективната осигурителна система – французите. Както преди години левицата сведе работната седмица на 35 часа, така днес новият Президент Франсоа Оланд сваля пенсионната възраст на 60 години за хората, започнали да работят преди 18 годишна възраст и навъртели 41 години трудов стаж. Дали финансите на страната ще го позволят, бъдещето ще покаже.
Днес в демократичните страни съществуват две пенсионни системи. Англо-американската, която почива върху капитализация на индивидуалните спестявания, и френско-немската, която преразпределя колективно събраните вноски.
Финансовата криза през 2008 г. стопи спестяванията, скътани в пенсионни спекулативни фондове, и тласна милиони 65-70-годишни американци към борсата за търсене на работа. За щастие, от 1935 г. в САЩ също има задължително осигуряване, но то гарантира за пенсия едва 37% от заплатата.
Нито финансовата криза, нито сривът на борсата смутиха спокойствието на френските пенсионери. Това, което се случи в Америка и Англия, заздрави у французите убеждението, че те притежават най-добрата система и за нищо на света няма да се откажат от нея.
Въпреки близките по принцип системи, германци и французи не реагират по един и същ начин пред пенсионните реформи. Причината със сигурност се намира както в зараждането на идеята, така и в нейното внедряване.
Германската пенсионна система е резултат на държавническата воля на най-големия немски политик – Ото фон Бисмарк. По същото време, около 1890 г., народните водачи Мартин Надо и Леон Гамбета с помощта на бурни улични манифестации налагат на френските работодатели задължителни вноски за пенсия и здравеопазване. В немския случай става дума за политическа прозорливост, докато във френския – за обществено социално завоевание.
Гамбета е потомък на италиански емигранти, който стига до поста министър-председател, докато Надо е зидар, издигнал се чрез политиката до поста депутат. Какво се случва в Европа по това време?
В резултат на механизацията и индустриализацията стотици хиляди селяни напускат полето и се преселват в градовете. Там те намират препитание във фабрики и работилници. Трудови правила и закони липсват. Работи се от тъмно до тъмно. Заплатите са мизерни. Злополуките на работното място са често явление. От друга страна, като последствие на многобройните войни, хиляди войници след дълги години, прекарани на фронта, се прибират в домовете си без никакви доходи. Много от тях са болни и осакатени.
В същото време пред очите им никнат огромни богатства. Първоначалното натрупване на капитала в Европа тече с пълна сила. Бисмарк, Надо и Гамбета разбират, че тази маса експлоатирани, пренебрегнати и гладни хора са един барутен погреб за обществото. Най-малката искра може да взриви всичко. Благодарение на политическата им далновидност, в Европа през ХІХ век се ражда зависимостта между капиталистическия просперитет и социалната справедливост. Оттогава съществува убеждението за задължителна солидарност между различните слоеве на обществото.
Постепенно всички развити икономики следват примера на Германия и Франция. Въпреки приликите между двете системи, те се различават по същество.
В Германия пенсиите са пропорционални на вноските. Социалните каси се управляват от работодатели и служители. Децентрализацията и сравнителната автономност на лендерите са исторически и политически факт. Докато Франция от времето на Наполеон Бонапарт е силно централизирана държава. Пенсионната система е част от Секюрите Сосиал (Sécurité Sociale), което е под купола на Министерството на труда. Системата е била реформирана десетки пъти. Държавата е тази, която управлява и гарантира социалната политика. В резултат на това всеки служител внася около 20% от заплатата си за здравни и пенсионни осигуровки, а работодателите 40%. Днес всеки френски гражданин, навършил 60 години, с 40 години и половина трудов стаж, си тръгва с 1150 евро. От друга страна, всеки професионален сектор или индустрия – металургия, транспорт, образование, медии и др. – има собствена взаимоспомагателна каса, управлявана от представители на вносителите. Те се избират за по 2 години. Благодарение на тези каси основната пенсия може да се увеличи двойно, тройно и повече пъти.
В случай на заболяване, зъболечение, протези, хирургически операции или сдобиване с очила, това двойно осигуряване поема всички разходи от 95 до 100%. За разлика от България, удръжките от заплатите влизат в държавната и взаимоспомагателните каси без участието на каквато и да е банка. Преводите между различните администрации, клиники и граждани са преки. Те не подлежат на никакви лихви, такси или комисионни.
Още от създаването си френската система почива върху солидарността между различните поколения. „Един за всички и всички за един”. Вноските на активните служители плащат пенсиите на прекратилите вече професионалния си живот хора. Всяка година 280 хиляди французи излизат в пенсия. За радост, благодарение на модерното здравеопазване, броят на напускащите земния живот е значително по-малък. В последните години съкратените и уволнени служители намаляват социалните си вноски. Безработицата расте. Въпреки това, държавата-майка продължава да закриля всички нуждаещи се.
Тази година общият дефицит ще достигне почти 6% от БВП! Франция го запълва с пари от световния финансов пазар. Така всяка десета пенсия е на кредит. За да влезе страната в релсите на Маастрихт, средствата са кът. Евентуалното вдигане на ДДС-то ще намали покупателната способност и ще увеличи безработицата. Увеличаването на вноските на работодателите ще оскъпи производството и ще намали конкурентноспособноста на стоките и услугите. Единствената вратичка, която остава пред правителството, е нова данъчна система. А данъците за французите отдавна не са само инструмент за покриване на дефицит. Те са преди всичко средство за коригиране на социалните несправедливости.
Тези, които са родени богати, плащат за тези, които са родени бедни. По-малко богатите – за тези, които са родени по-малко бедни. По този начин се „изпилват” крайностите. Едва ли има по-чувствително общество по отношение на социалната справедливост от френското. Който властимащ го забрави, улицата и избирателната урна му го напомнят.
В България обаче не е така. Плоският данък задълбочава социалната несправедливост. Фармацевтичният пазар е извън контрола на обществото. Въртележката на министри, които идват и си отиват, може да се сравни със смяната на треньорите по футбол. Тя отвлича вниманието на хората, но не решава проблема. Колкото и благородни акции да се предприемат, болести с SMS-си не се лекуват.
Преди да се отвори чадъра с оправданието, че „пари няма”, може да се проследи пътя на парите за пенсии и здравеопазване. Още при първия поглед на сравнение с европейските здравни системи се вижда, че на „клона има повече маймуни” от отколкото е необходимо.
Докато във Франция и Германия вноските се събират в каси, контролирани пряко от вносителите с помощта на държавата, в България държавата събира вноските и ги превежда в една белгийска банка?! Така било в Америка. България нито е Америка, нито ще стане някога Америка. По същество всички социални системи са губещи. Никой обаче не упреква държава, която „налива” пари за дефицит на социална система. За сметка на това, здравни и пенсионни вноски, влизащи в джоба на чужда банка, много трудно могат да бъдат оправдани.
Независимо как, кога и кой е довел до тази ситуация, проблемът е принципен. Присъствието на частна банка носи три отрицателни последици.
Първо, удължаването на пътя за превеждане на пари оскъпява процедурата.
Второ, седалището на банката KBC, в която заминават вноските, е в Белгия. Това лишава българските вносители от всякаква видимост върху съдбата на пенсионните и здравни фондове.
Третото отрицателно последствие е несигурността.
Лечението, профилактиката и пенсията са области, които се нуждаят преди всичко от сигурност. Те нямат нищо общо с банкерското призвание – постоянно търсене на максимална печалба. По същество социалните институции предпазват обществото от рискове, докато финансистите разчитат на тях.
Собственикът на Си Банк – белгийската групировка KBC явно има слабост към рисковите инвестиции. През 2008 г. тя оцеля благодарение на спасителна инжекция от 3 милиарда и 500 хиляди евро, отпуснати от белгийското правителство. До края на 2013 г. тези пари трябва да бъдат върнати. Ангажирана в Ирландия, Гърция и Централна Европа, пазари със съмнителна кредитна възвращаемост, KBC дава признаци на задъхване. Световните агенциите Fitch и Moody’s само преди един месец предпазливо намалиха рейтинга на KBC – Си Банк. До сега финансовата криза бе лекувана с хапчета. По всичко изглежда, че в скоро време ще започне хирургията.
България няма как да остане настрана. Здравната и пенсионната система са социалният щит на всяко общество. Точно в такъв момент страната се нуждае повече от всякога от държавническа прозорливост, познания и смелост.
Париж, 16 май 2012 г.
Божидар Чеков
Източннк: Zonabg.info
